Грубо в мозъка

вечността… — сложи отново подлогата под несъществуващите й задни части, намаза с помада струпеите по хълбоците й. Приготви вечерната каша, разтвори стиснатите зъби на Ким, вкара стомашната сонда, напъха я колкото бе нужно и взе да сипва по малко от кашата. Безцветните очи на Ким го „гледаха“. Издърпа сондата, изми я, прибра я отново.

Клепките на Ким запримигаха учестено. Това се случваше често и можеше да настъпи по всяко време, най-вече след поемането на храна. Диф неведнъж се бе опитвал да си обясни това явление: напрежението на орбиталните мускули бе проява на фазата REM3, но сенситометричната карта на разстроените мозъчни дейности не бележеше никаква видима разлика. Той почака да се успокои ритъмът на премигването, сетне инжектира серотонин–5 НТР и проследи постепенното затормозване на активиращата ретикуларна формация (АРФ), след което бе поставил в основата, на тила съответния датчик АРФ. Настъпваше изкуствен сън. Но ако се наблюдаваше затормозването на АРФ, дори и тогава не се забелязваше никаква промяна в огнения вихър, който вилнееше на сенситометричния екран.

Диф дори не си даваше вече труда да включва този екран.

Когато видя, че е настъпил нормален физиологичен сън, Диф изключи серотониновия активатор, както и свързаната с него сонда АРФ.

Свали леглото в хоризонтално положение, сякаш това можеше да има значение за Ким, и се оттегли.

Повъртя се безцелно из стаята. Накрая реши да се нахрани: някаква яхния, стоплена за минута в микровълновата фурна (която не работеше добре). Излапа три лъжици, преди да започне да му се гади — повече от вида на ястието, отколкото от вкуса му. Пийна вода.

Образите от мозъчния шок, който го бе смазал при последния му опит за визуализация, бяха оставили дълбоки следи в съзнанието му. Но бяха загубили силата на първичния удар, бяха само бледо, много бледо подобие. Дори не можеха да се нарекат образи. А по-скоро усещания.

Видеофонът иззвъня: забравил бе да го включи към пощенската мрежа. Диф се обади. Някакъв тип със странен акцент, остър като носа му, поиска видеокасета за някаква церемония по случай годишнината от пускането на неизвестната бомба над Израел… Отначало Диф помисли, че тоя тип се шегува. Ала не. Значи ужасът не кипеше само в главата на Ким, ужасът — това бе и този тип, тръгнал да дири касета за годишнината (или възпоминанието?) на един апокалиптичен ден. И какво щеше да прави с нея? Да си я гледа на някой стар магнетоскоп, включен към академичен телевизор… Сигурно. И да преживява отново онзи миг.

Замаян от поръчката и вълната полупротивни-полуразмирни мисли, които тя породи, Диф нарочно замълча, преди да прати за зелен хайвер този индивид: той не се занимавал с такъв вид стока, бил се специализирал в културни старини от края на миналия век (разбира се, по официалния календар).

Той включи видеофона си към пощата. Качи се отново горе. Легна, без да си свали дрехите, и много дълго не можа да заспи. После го налетяха кошмари.

10

Държавното семейно общежитие би могло да бъде и приятно. Впрочем такова бе за мнозина от пансионерите, „пълни“ сираци или просто настанени в него. Ала за Серж Монтра, който бе само на десет години, то стана много скоро нещо равнозначно на затвор.

Сградите бяха разположени в подножието на висока планина, в града. За Серж това бе градът, той не знаеше, че е възможно да се каже градовете или да се говори за различия и топографски граници. Пътят, който измина във вагона на еднолинейката, с нищо не му помогна да установи някаква разлика. Струваше му се, че градският пейзаж еднообразно застила земята и сякаш само родното му село сред изровената долина, между хълмовете и мъртвите кариери на подсечената планина, правеше изключение. Не, той още не знаеше, че и другаде има такива мрачни островчета, повече или по-малко забравени останки от някогашните безумия на индустриалния и технологичен подем, и че извън „девствените“ селски райони, подобни зони можеха да се открият дори в града, но под друга форма.

Планината бе тъй висока, че нащърбените й върхове се забиваха право в синьото небе или потъваха в облаците. За първи път Серж имаше възможност да съзерцава естествен шедьовър от такъв мащаб.

Много бяха децата в общежитието. Стотици. Някои по-големи от Серж, други по-малки, И дори съвсем мънички. Повечето идваха от града или от други градове, защото е било преценено, че родителите им не могат да ги възпитават по разни причини — материални, социални, психологически и т.н. Ето защо с това се нагърбваше държавното общежитие и правеше всичко, за да подготви от тях преуспяващи граждани.

Преподавателите психолози, съветниците педагози, аналитиците, откривателите на индивидуалността, въобще целият персонал беше любезен, симпатичен, сърдечен, способен, внимателен, благосклонен. Всички бяха загрижени най-вече за едно: да изпълняват отлично задачата си. Всички бяха подготвени предварително за тази цел, за този избор, всички бяха открити и обучени още когато самите те бяха деца. Съвършена демократизация на труда.

И всички повтаряха с тона на говорителя от серията анимационни филмчета „Не следвайте примера на Диф Билби“, когато Диф Билби, който се бе правил на глупак, биваше смъмрян и търпеливо му обясняваха как да стане добро момче.

Затова семейното общежитие бързо опротивя на свръхчувствителния Серж: общежитието с неговия тъй мил персонал и дори пансионерите му, толкова загрижени да бъдат добри, толкова усърдни в желанието си да изпълняват дадените им съвети…

Имаше уроци по гражданско право, уроци по всеобщ християнски катехизис, уроци по всичко — но всичко се свеждаше до тази или онази страна от дълга на гражданина, от религиозния дълг на всесветския християнин.

Аналитиците, откривателите на индивидуалността и преподавателите психолози единодушно потвърдиха психологическата неустойчивост на Серж (на десет години и половина) и го обявиха за момче с труден характер. Но към формиращата дисциплина рисуване детето проявяваше най-голяма възприемчивост. Беше надарено. С молив в ръка по цели часове то „разказваше с рисуване“ някакви истории върху груба бяла хартия. Бяха странни истории и по нищо не приличаха на тези, които другите деца рисуваха или разказваха по време на занятията за разкриване на личността. А Серж се позоваваше на преживяното от него през тия десет години и половина, на спомените си от мъртвата долина. Той рисува някогашните шумкари, изтребвани от бойците на урана, рисуваше кратерите и червените кариери, рисуваше татко — как седи на края на масата и дядо — как пуши цигарата си от миризлива трева… рисуваше едно мъртво момиченце, с бутилка между краката, рисуваше гонитбата на виновника-невинен, рисуваше едно обесено дванадесетгодишно момче, рисуваше заболели от краста и портрета на пътуващия лекар. Рисуваше оловносиви небеса, сред които понякога се мяркаха слънца, ала черни, кървави земи, къщи без прозорци, крехки силуети, дървета с превити стволове, умоляващо протегнали оголените си клони. Рисуваше и града. Отначало за него му трябваха багри, и розовата планина беше там под небето в яркосиньо. Сетне забрави за планината. Небето пак стана сиво. Градът придоби облик на еднообразна клетъчна конструкция, напомняща препречените пръчки на огромна желязна ограда. И себе си рисуваше в една такава клетка. В крайчеца на листа, отляво.

Ала рисуването бе само едно педагогическо средство, метод на психологическо изследване, записан на картона на различните развиващи дисциплини. И то най-долу. Не го зачитаха за художествено ориентиране с оглед на бъдещето му, а бъдещето означаваше да се твори за ОПС. Нещо още по-лошо. Това, че се отдаваше на подобни безкрайно навързани истории, можеше да се обясни единствено със сериозно умствено отклонение, с неизлечима травма, податлива може би на химиотерапия, но методът се свързваше със сярата, затова предпочетоха чисто психологическото „външно“ въздействие.

Какво ще кажете на едно десетинагодишно дете, което си е наумило да посвети живота си на рисуването и да разказва ужасяващи истории за една загиваща действителност, която всички се мъчат да заличат? Какво ще кажете на това дете, когато се залови да разказва други, също тъй отчайващи истории, само че сред декора на една нова действителност, която се представя за най-добрата — и за мнозина е такава? Какво ще речете на едно дете, което с такава находчивост открива всички пукнатини, всички