недъзи, всички търкания, за да ги окарикатури?
Нищо.
Или просто ще говорите, без да си вярвате. Говорене заради говоренето, колкото да му набиете урока в главата.
Когато Серж разбра, че са го поизоставили, докато се спрат на нещо по-добро и се захванат здравата с него, той побягна. Знаеше да се оправя с пътната карта и с картата на еднолинейката. Първо походи пеша, после взе еднолинейката, защото му се струваше, че е по-безопасна. Пътува в тоалетните. После пак походи.
Луда радост замая главата му, когато зърна своето село. Истинска „хлапашка“ радост. Стигна изтощен, едва се държеше на тънките си разтреперани крака, с празен стомах и потъващ в мръсни пластове мъгла поглед… ала очарован да намери СВОЯ свят с неговото всъщност безмилостно лице и кариерите, оголили скалистите си скелети, и хилавите храсталаци, и опустошените хълмове, и червения цвят, който отдавна се наложи над зеленото минало, и калните петна, които покриваха разбития асфалт на пътищата. След шестмесечно заточение имаше чувството, че тази картина пред очите му беше по-ужасна от спомена за нея и всичко, което бе успял да изобрази в рисунките си. Но бе щастлив.
Семейната къща не беше се променила. Поне отвън. Бутна вратата и се озова в коридор, боядисан в черно и осветен оскъдно от малки червени стенни аплици — това го накара да помисли за миг, че е объркал жилището. Сетне бутна друга една врата, през която обикновено се влизаше в кухнята. Нямаше вече кухня. Само една голяма мрачна стая със стени, покрити с грозна имитация на тъмночервено кадифе. Дори прозорецът беше закрит. Чу ругатня, някаква лампа светна, изправена в леглото, голата му майка блъсна един гол като нея мъж, който я бе яхнал. Мъжът и жената изглеждаха по-слисани и от детето.
— Серж! — изкрещя мама.
Тя дръпна един чаршаф, загърна се набързо и тръгна към него, като подхвърли някаква къса, неразбираема фраза на своя клиент. Типът си кривеше сърдито мутрата. Серж дълго щеше да си спомня картината с мъжа, легнал по хълбок с набъбнал член, обвинително насочен към него като оръжие.
Мама го повлече в коридора и му каза да чака. Виждаше се, че кипи от сдържан гняв и от учудване. Не и от смущение. Не за първи път я виждаше гола. Беше се променила. Напълняла, закръглена. Но отпусната, с обриви по ръцете. Косите й бяха боядисани в сиво-розово и бе гримирана като кукла — една стара кукла.
Вечеряха заедно в бившата стая на дядо, превърната в кухня. Той се нахвърли на яденето. Тя го наблюдаваше с очи, окръжени с морав грим. Разказа й пътуването си, а тя го изслуша с престорено възхищение. Каза й, че вече не иска да се връща в общежитието. Мама опита да го разубеди, като го засипа с всякакви доводи, но изпусна най-важния, който Серж лесно отгатна. За какво й е на една проститутка нейният десетинагодишен син, само ще й пречи. Как ще приемат такова неморално съжителство социалните служби за закрила на децата, а те непременно ще научат за това.
Нито той, нито тя си правеха илюзии. Но си даваха вид, че се надяват на нещо, очаквайки времето да им донесе някакво разрешение.
Три дни наред Серж броди из селото, по-точно това, което бе останало от него. Мнозина от другарчетата му бяха като него настанени в семейни общежития, пръснати из градовете. Най-големите, които завари, работеха тук-там в малки магазинчета и занаятчийски работилнички, които още кретаха и мислеха, че ще спасят този край… за колко ли време? Разликата във възрастта между Серж и неговите „приятели“ бе прекалено голяма, за да се установи някакъв контакт, пък и положението му на беглец не оправяше нещата. Тъй че Серж посвети по-голямата част от деня на самотни разходки между могилите и опустошените хълмове. Детските банди, които само преди шест месеца още лудуваха сред този невъобразим пейзаж, вече ги нямаше. Сякаш времето в общежитието бе препускало, а тук бе текло безкрайно бавно: шест месеца, а като че ли са години. Осъзна това и заедно с него още нещо — един ров ще зее винаги и ще го отделя непоправимо от изживяното тук минало.
И ето че това минало, което никога не е било розово, се разкраси…
Серж вдъхна мириса на гнила пръст, на небето, което западните ветрове затъмняваха с дъждовни облаци, на лишеите и храсталаците. Беше като пиян, ала лека-полека дойде на себе си. Последната вечер, сам на леглото си в таванската стаичка, той пуши от „миризливата трева“ до повръщане.
От действието на тревата потъна в дълбок сън и това му попречи да види драмата. Не чу нищо, нито виковете, нито изстрелите, нито невероятната олелия, която насъбра любопитните чак от другия край на селото. От летаргията го изкара грубата ръка на офицера от полицията малко преди обед. След като претърсиха къщата, полицаите накрая откриха детето в едно таванско кътче, на сламеника със засъхнали нечистотии от повръщане.
Показаха се много внимателни, мили, съчувстващи. Забраниха на Серж да влиза в долната стая, но детето все пак успя да зърне петната и дългите кървави дири по пода и стените на коридора. Не видя нищо друго. Разбра, че същата вечер трима мъже нахълтали с взлом в къщата, че мама се отбранявала. Повалила двамина с револверни изстрели и с бръснач. Но третият изпразнил пълнителя на един допотопен ПМ в тялото й и офейкал. Бягайки, се натъкнал на една група, която търчала насам, привлечена от шума, и улучил двама от тях, на го покосил изстрел от ловджийска пушка.
Серж чу някои хора да казват „това трябваше да се случи“. После го отпратиха. Настаниха го в едно друго държавно семейно общежитие, то пък бе край морето, на хиляда километра от неговото село (навярно предполагаха, че разстоянието ще го накара да се позамисли, ако пак си науми да бяга: не знаеха, че на Серж вече не му се щеше кой знае колко да се завърне „у дома си“, че на десет години и половина бе разбрал, че детството му безвъзвратно бе отлетяло изпод краката му… но и не подозираха, че алергията му към семейните общежития изобщо бе пораснала, а неговият „психологически профил“, както те казваха, бе по-объркан от когато и да било). Това също беше едно „симпатично“ място. И тук персоналът бе висококвалифициран, сърдечен. Пък и морето бе тъй красиво… особено когато връхлиташе яростно, когато ревеше, както се реве в разгара на някое празненство. Серж нарисува морето. Черният океан се зъбеше, та чак съдираше хартията. Тихомълком му отнеха рисунките. Свещеникът от Всесветското християнство му разказа историята за Христос, има дълги разговори с него — по-точно монолози, понеже затвореното лице на Серж светваше за миг в усмивка или открехваше устните си само когато Серж подхвърляше някой коварен въпрос, на който впрочем професионалният свещеник все не смогваше да отговори, та дори и извъртяло.
— Ако словото Христово е толкова силно и пълно с откровение, господин свещеник, защо сме се бавили толкова време, ами не сме го прилагали и въплътили в дела?
— То е прониквало бавно в сърцата, момчето, ми.
— Но нали е било познато по цялата земя, както казвате. Разнасяли са го мисионери. А който го чуел, ставал по-добър. Тогава защо?
— Защото други мисионери успели да злоупотребят с доверието на хората, събуждали най-долните им инстинкти, пътят е бил дълъг и трябвало да се стигне до крайното жертвоприношение, за да проумеят…
— Но ако покръстените стават по-добри, как са могли да се поддадат на долните си инстинкти?
— Заблудила ги обожествената наука, използвайки техния стремеж към абсолютното, потребността им да надзърнат в отвъдното. Науката отклонила техните въжделения и въдворила съмнението, дала уж рационално обяснение на божественото тайнство, което е заложено у всички ни.
— Но днес науката ни казва, че всяко божествено тайнство има своето обяснение, макар да си остава по същество божествено и тайнствено… и т.н.
Но и всички членове на ръководния персонал на общежитието, непрофесионални доброволни свещеници и примерни граждани на господстващия теократичен режим В.Х. говореха в същия дух, проповядваха зачитане на ближния, любов и доверие в неговите
