Грубо в мозъка

измислици и не представлявали интерес, той можа да попълни някои значителни празнини в знанията си за словото божие. Разбра защо това слово не бе чуто по-рано, нито пък претворено в дела. Разбра, че както всяка реч, и то влечеше със себе си интелектуално извращение, войни „В името на“, кланета, кървави идеологически конфликти, водеше до власт и користолюбие. Носеше измама за хората, заблудени и тласнати по пътя на хегемонията, колонизацията, териториалните експанзии, геноцида и етноцида — към могъществото. Защото изведнъж узна това, което историята се мъчеше да заличи, преиначавайки го: съществуването на други вярвания, на други богове, други нрави, други вери, други философии.

Две години остана Серж в крайморското общежитие на дивия бретонски бряг. И отново побягна. Хванаха го седмица по-късно.

Изтърпя ново ориентиране, което се оказа също толкова безуспешно, колкото и предишното. Несоциален и нестабилен, интеграционен знак малко под нулата. Но стана чудо. Или бе резултат от някаква машинация на прекалено енергичната Служба за гражданско ориентиране. Серж научи, че си имал сестра.

Точно два пъти по-голяма от него сестра, за която никога не бе чул да се говори. Нито от родителите си (което бе разбираемо), нито от дядо (което също бе разбираемо, но по- мъчно…). Ето и официалното обяснение: била се родила по времето, когато окончателно изоставяли кариерите, и още не се знаело дали на населението ще се разреши да остане там, така че се очертавало нерадостно бъдеще. Както и други деца, родени същата година, тя била настанена в общежитие. И отраснала като истинска рожба на държавата.

Живееше в Стар Париж, съвсем законно свързана с един механик, който притежаваше сервиз за поправка и продажба на автомобили… Самата тя бе помощник-техник и се занимаваше с административните дела на предприятието (имаха двегодишно дете). Бяха съобщили, че има едно „трудно“ братче, което би могло да се приобщи към социалната среда, ако заживее в стабилна семейна среда. Съпружеската двойка прие да даде подслон на този рядък екземпляр. Срещу материална помощ, отпускана от „Ориентирането“, както е редно.

Тя се казваше Лизиан. Той Жона. Бяха решили да запазят бащините си имена: Лизиан Монтра, Жона Валие. Когато синът им Тоб станеше пълнолетен, щеше лично да избере между Монтра и Валие или да посочи име, което сам той си е харесал.

Серж никога не повярва напълно, че между него и тая млада жена има кръвна връзка. Макар че отведнъж установи външна прилика с мама. А да се привеждат други доказателства освен акта за раждане, явно бе невъзможно: Лизиан никога не бе виждала родителите си, нямаше и представа за родното си място — пък и никога не бе се старала да узнае нещо повече от „нормалното“ си минало. Тя изслуша много внимателно това, което й разказа Серж за родния край, за татко, мама, дядо и мините. Всичко. Притисна го до себе си и каза: „Горкичкото.“ А Жона се просълзи.

Може и да беше лъжесестра. Двойка доброволци, прилагащи във всекидневието си предписанията и заповедите на Всесветското християнство: „Помогни на нещастните“, „Обичай този, който страда, и много ще ти бъде простено, когато дойде възшествието“, всички тия трикове, всички тия сладникави и хуманистични литании, с които го бяха поили толкова много, че не смееше повече да не ожаднее… Откъде да знае какво ще го сполети.

Едно бе сигурно: те бяха отлично запознати с досието на Серж и притежаваха истинска дарба на психолози. Никакви повтаряни до втръсване поучения, тежки до задушаване съвети, изрази като „ти би трябвало“, „ще трябва да“, „тъй трябва“. А веселие, добро настроение, непринуденост, внимание — винаги имаха време да те изслушат. Лизиан бе сестра „един път“. Жона бе жизнерадостен, забавен, луд по механиката, но се интересуваше и от много други неща. Например от рисуването.

И Серж почна да рисува. Рисуваше ли, рисуваше, но редом с това, подобно на много деца на неговата възраст, се учеше в училището на улицата. Разхождаше се и откри града: Стар Париж. Взе да се рови из малобройните антикварни магазинчета за културни ценности и там откри едни стари илюстровани поредици, каквито бе виждал да се валят у тях, в къщата им в източното предградие Вогези/Юра. И книги. Не му пречеха да ги чете, юздата бе хлабава… ала това не приспиваше вниманието му. Зрънцето инстинктивно недоверие към всичко, свързано с близкото му обкръжение, си оставаше… Толкова доброта и разбиране му се струваха необясними. Никога не узна дали зад отношението на неговата „сестра“ и на зет му Жона не се крие капан. Или наистина бяха добри, великодушни и разбиращи и го считаха за личност, способна да се осъществи напълно и сама да избере пътя си.

Може би бе точно така.

Те наистина го обичаха. Бяха доказателството, че това съществува.

Три години.

Три хубави години. И Серж престана да рисува някак от само себе си. Открил бе нещо друго: моливът, перото и багрите не му бяха достатъчни. Обаче нуждата да разказва случки, за да докаже своето съществуване и да го вмести сред другите, си оставаше. Беше дори по-остра от всякога. При сестра си гледаше академична телевизия. Беше петнадесетгодишен, пълнолетен според закона и господар на съдбата си. Тогава откри системата ОПС. Съпружеската двойка, която го бе осиновила, често пъти не се задоволяваше да следи програмите по време на сън. По цели вечери приемаха вътрешно видеоизлъчванията от един приемник ОПС от 3-о поколение, пуснат на пазара едва от няколко години, най-новия и пригоден за всякакво програмиране, за всякакво запаметено предаване, в който си щеш момент. Подариха му първия приемник.

Ушен, второ поколение, купен на старо.

И Серж бе приет в света на великото единно европейско семейство. Изведнъж обозря целия свят, както никога досега, и бе опиянен от гледката, а повечето му разговори през „свободното“ време отсега нататък опираха до това, което бе изживял в ОПС. Най-вече художествените филми и фантастичните творби.

Това опиянение продължи известно време. Сетне отново се обади недоверието. Той се избави от капана точно в мига, когато се канеше да щракне, така поне Серж обясняваше внезапния си поврат.

Повече от всякога искаше да бъде творец. Автор, художник-моделиер за ОПС. Само в това виждаше спасението.

Избра си име: Диф Билби. Компютрите за самоличността нямат чувство за хумор. Помощниците психолози от „Ориентирането“ имаха къса памет, изглежда, никой не си спомняше за серията анимационни филмчета. И заключиха, че се касаело за здравословен юношески бунт. Не чак толкова лош отдушник, нали? Иди го разбери… Но приеха името без затруднение. За отбелязване бе, че всички бяха загрижени за нещо друго: много се говореше за военна заплаха.

Кой знае какво, че някакъв си чудак решил да се назове Диф Билби или Доналд Дюк в това опасно положение…

Диф Билби, бивш Серж Монтра, взе това за своя първа лична победа.

От „Ориентирането“ разрешиха той да се запише да следва за художник-моделиер в една академия на ДПР/ ТВ / ОПС (Дружество за производство и разпространение (Телевизия) (Отклонен парадоксален сън…)

Приемния изпит издържа успешно. Но беше играл нечестно.

11

Даниел взе едно такси — стар модел с радиоуправление, впоследствие преустроен за ръчно управление, понеже не е хубаво да се оставя машината да заграбва труд, който може да се извършва от божие създание, бе казал един ден Еварист I, убеждавайки с един замах десетки милиона телезрители ОПС, към които се обърна лично и доверително… Таксито носеше крещящите цветове на една компания за междуградски транспорт, а божието създание, което го управляваше, имаше подпухнало, червендалесто апоплектично лице с много тясна фуражка, килната над ухото, и караше като глупак. Повечето таксиметрови шофьори се мислеха за господари на улицата.

Неведнъж бяха на косъм от нещастието. На някои шофьори им дай да ругаят. Този обаче не. Да не бяха защитните рефлекси на срещнатите или задминавани автомобилисти, този червендалест мъж така и щеше да си умре, без да каже гък, смачкан от железариите. Даниел не се чувстваше нормално, гледаше как