завиди. — Убийства, протоколи, морга, вампири... Защо бе, джанъм, е трябвало да я убивам? Не е ли могло чисто и просто да се разведа с теб, щом съм такъв безнравствен тип, и да се оженя за нея ? — Ще му отговоря кратко, че не е могло, а ако сметне, че не страдам от липса на самочувствие, и запита конкретно защо не е могло, ще му обясня, че защото тя нямаше татенце, което да му осигури почти веднага след завършването на Медицинската академия аспирантурката, после и хабилитацийката... Дори да беше живо, едно обикновено татенце трудно би могло да спретне подобна кариерка на златното си зетче, па макар то да би имало и гениални заложбици... — Значи ясно! — ще заключи той с широк ироничен жест. — От тебе кариерката, от нея рожбата и вечното мълчание, а от внучката второкурсничка — шута към старческия дом. Ако, разбира се, преди това ти не ми теглиш шута към затвора.
Ще му обясня, че шута към затвора може да си го тегли само той, защото е въпрос на съвест и на морал, при това ще има две смекчаващи вината обстоятелства. Първо, че се е предал сам, след като се е разкаял, и второ, че са минали двайсет години, нещо като давност. А може даже да се отърве и само с условна присъда.. А той ще констатира, че моята загриженост е просто трогателна, но ще ме посъветва най-горещо в първия миг, в който събера всички доказателства, че е убиец, да се обадя в милицията. Това ще ме успокои, защото се виждало, че желанието ми да го пратя зад решетките е наистина голямо, сега само съм предполагала, а това ме измъчвало. Ще се опитам да го убедя, че ме измъчва съвестта ми, а не желанието ми да го пратя в затвора, но това ще предизвика само гръмък смях:
— Охо! Намесва се и твоята съвест? Тя пък какво общо има с моето „престъпление“?
Как да му обясня, че престъплението не е само негово? Нали ще разпери щастливо ръце и като ме увери, че от това няма нищо по-лесно и по-достойно, ще ми препоръча в такъв случай да тичкам в милицията и да се предам от наше име... Не че не бих го направила, но за такива като мен няма параграф в закона. За моя случай няма нито наказание, нито прошка, това е най-страшното. Да кажем, че го разбере, тогава ще ми зададе съвсем логичния въпрос: а щом съм толкова нравствена, защо преди двайсет и няколко години, когато неочаквано и скоропостижно се омъжих за него, съвестта не ми е попречила? След като ми е била известна голямата му любов с онова момиче, за което сега толкова съм се разкахърила? И след като съм била повече от сигурна, че се жени за мен само заради кариерата си? След като, с две думи, ми е било ясно, че това е сделка? Бих могла, разбира се, да му отговоря, че това именно не мога да простя на себе си така, както на двама ни — нейната смърт, но той в никакъв случай няма да пропусне случая да отбележи, че не носи никаква отговорност затова, че моята нравственост има двайсетгодишен инкубационен период.
Да, но за разлика от него-аз поне пред себе си бях честна. Защото наистина го обичах. Бях се побъркала по него още от първи курс. Още тогава стана ясно, че е най-умен от всички момчета, а непохватността и срамежливостта му в отношенията с момичетата възбуждаше още повече апетитите и интереса към него. Не дружеше и с колегите ни и никой не знаеше за него нищо — кой е, откъде е, от какво семейство, научих само, че живее на общежитие, в първи блок на Четвърти километър. Започнах да ходя там, при една колежка във втори блок, с надежда да науча нещо повече или евентуално да вляза в по- близки отношения с него. но той и там не общуваше с никого. Разбира се, можех да направя опит да го сваля и в академията, но там щеше да бъде под зорките очи на целия курс, в който ориентирането по двойки все повече набираше скоростта на брауново движение и всичко беше ясно на всички. Към мен още на бригадата се бяха юрнали разни градски и селски хитреци, чието число се утрои, когато разбраха чия щерка съм. И не можех, пренебрегнала всички тях, да си позволя риска да направя по отношение на него някаква безрезултатна маневра, която ще бъде забелязана от целия курс. В аудиториите все гледах да сядам по-близо до него с надеждата, че ще ме забележи, кроях си наум най-различни ситуации, в които аз изведнъж му ставам необходима, помагам му нещо или пък го спасявам от някаква смъртоносна опасност... Какво може да се очаква от момиченце, което е израснало под опеката на такъв сюзерен като майка ми? Ако бях малко по-отракана, щях да направя една сбирка на вилата и след като всички се напият, да си го отмъкна в моята таванска стаичка и да го вкарам в пътя. А аз — мечтателка! Започнах да си рева насаме и даже по малко да го мразя, загдето въобще не ми обръщаше внимание. Изчела купища блудкави любовни романи, започнах да му пиша писма, които след това изгарях... — А когато във втори курс започна да се облича модерно и изпъкна още повече сред останалите момчета, направо щях да се побъркам. Всички колежки си точеха зъбите, а няколко даже се опитаха да скалъпят някакви истории, че уж имали нещо с него. Не, никоя не бе имала нищо, лъжите на всички се хванаха, добре само че не направих глупостта да изпия два-три флакона сънотворно. Тъкмо бях решила вече да предприема някаква решителна стъпка, например да започна да го издебвам така, че да сядам все до него, пък каквото ще да става, долетя сигурна информация, че ходел с някаква археоложка. Две момичета от нашите са били на терен в съседното мазе, където той живееше, на гърба на Ректората, до Докторската градина. Това беше в края на втори курс, никога не съм била по-близо до флаконите оттогава, а почти цялата юнска сесия ми пропадна. Същото лято разбрах и откъде има пари за дънки и други модерни дрехи, които малцина от нас можеха да си позволят да носят. Веднъж, като разхождах кучето си из Бояна, го видях да мъкне бетон на някаква постройка. Бях така шокирана, че в първия момент трябваше да се хвана за една ограда. Първото чувство, което изпитах, когато го видях гол, по оръфани къси панталони и гумени галоши, с шапка от вестник на главата, целия омърлян и изпотен, беше гняв. Гняв, защото смятах, че за един умен човек такава работа е унизителна, поне майка ми ме беше възпитала така. За нея тия, които работеха по нашата или по околните вили, бяха всички лумпени или престъпници, някакви почти безсловесни скотове, с които е обидно даже да разговаряш. Бях чувала, че и някои студенти ходят и вършат тежка физическа работа, но най-малко бях допускала подобно нещо за Стефан. И все пак там, на строежа, той беше хубав. Не ме видя и това ми даде възможност да го разгледам — тялото му беше страшно красиво, с широки атлетически рамене, мускулесто и изпечено от слънцето, излъчващо сила. Още не бях прегръщала мъж, но сигурно съм изпитала подсъзнателно желание да го сграбча — така както е потънал в пот и цимент — Да, сигурно тогава моето девствено съзнание, виждайки го за първи път съблечен, го е пожелало като мъж, защото дълго след това, когато исках да ми бъде хубаво в леглото с него, си го представях все с окъсаните къси панталони, с гумените галоши и с книжната шапка, омърлян с цимент от главата до петите. Казах му го веднъж, а той се засмя:
— Ела в неделя с мен в Драгалевци, пък като свърши м плочата, докато другите ядат и пият, може да ти се случи и наистина...
Работеше по постройките даже и през аспирантските си години, защото стипендията му беше малка, аз не изкарвах много, а нашите не можеха да ни помагат кой знае колко, професорската заплата на баща ми едвам им стигаше на самите тях. Отначало аз държах това в тайна от майка ми, но той, особено след като му казах какво е отношението й към въпроса, не пропускаше случай да я ядосва, разправяйки разни бетонджийски истории и издигайки бай Марко и момчетата му почти в култ. „На бетонджия ли налетяхме, господи. — повтаряше майка ми по цял ден, особено пред чужди хора, — за какъв грях си ни наказал, какво зло сме ти сторили. — , За тоя ли дивак съм отглеждала малкото си цветенце... Ама и тя, дивачка, хак й е, като не ме слуша... Нека тегли сега!...“
Усмихвах се на брътвежите й, защото си ми беше много добре с бетонджията, никога не са ми липсвали пари, даже може да се каже, че тогава сме били по-богати, отколкото сега. Стефан идваше вечер, хвърляше една шепа пари и казваше:
— Употреби ги както намериш за добре!
На другия ден тръгвах по магазините и до обяд вече ги нямаше, но след ден-два той пак донасяше.
Най-странното беше, че докато не се знаеше нищо за него или само се пускаха разни лъжливи слухове, аз не се реших да го щурмувам. Когато обаче разбрах със сигурност за археоложката, в първия момент ме обхвана отчаяние, а след това — паника, че вече съм го изпуснала завинаги. Завинаги ли, казах си една сутрин, и усетих как у мен се пробужда някакъв бяс, какъвто дотогава не бях изпитвала. В тоя живот нищо не е завинаги, припомних си разсъжденията на някаква героиня от романчетата, и го проследих. Видях къде живее и че на път за мазето си минава през двора на Народната библиотека. Започнах да чета там, по- точно да вися по пейките наоколо, и само след няколко седмици той беше мой, оказа се при това, че историята с археоложката беше свършила отдавна, а информацията на моите колежки е била с много задна дата.
Да, обичах го, а ако в онзи бяс да го отнема на археоложката е имало нещо безнравствено и ако нося някаква, макар и косвена вина за нейната смърт, то кой може да отрече, че платих и надплатих твърде скъпо... Не той или Неда — и господ не би могъл да ме съди. Закъде повече...
— Успокой се... — ще каже сигурно той, ако е останала поне малко съвест у него. — Всичко е от нерви...
