Кирил Топалов
Нерви
ПЪРВА ГЛАВА
КАКТО ПОВЕЧЕТО НЕЩА В ЖИВОТА НА ЖЕНИТЕ и решението на жена ми да се разведе с мен дойде внезапно. Или поне бе ми съобщено внезапно. Така както внезапно бе решила да се омъжи за мен, както внезапно сметна преди двайсет години — в уплахата си на неочаквано забременяла хлапачка, — че е още малка да ражда и да гледа деца, както няколко години по-късно внезапно се отказа от отчаяните си опити да излекува повредата, която съвсем неопитният ми студентски скалпел бе нанесъл върху женската й природа, и реши да си вземем и да отгледаме чуждо дете, така както... И т. н., и т. н. С две думи — така както бе протекъл целият ни двайсетгодишен семеен живот, живот на внезапни решения от нейна страна и на старания от моя да осигуря на тези решения реализация като на невнезапни. В този смисъл отношенията ми с моята Ани симпатично наподобяваха отношенията между мъж на години и с възможности и негова чувствително по-млада любовница. С тези минуси обаче, че с някакви особени възможности в материално отношение не съм бил никога, че жена ми не ми е любовница и освен Всичко друго ми е почти връстница. Както от всеки нормален мъж и от мен се искаше само едно, за да бъде животът ни щастлив — просто да свикна с жена си. И аз мисля, че в края на краищата бях успял да го постигна. Недоумявам обаче коя бе оная сила, която унищожи с един замах моите двайсетгодишни усилия. Прехвърлям през ума си какво ли не — като престъпник, който не знае за кое престъпление точно са го арестували внезапно — и с все по- нарастваща тревога достигам до онова, което тя каза преди няколко месеца насън и с което оттогава отне моя. Бе ме събудил викът й, а когато се опитах да я успокоя (очевидно имаше кошмари), тя се изправи, махайки отчаяно ръце срещу мен, сякаш се бранеше, и закрещя още по-силно с невиждащи, но широко отворени от ужас очи:
— Убиец!... Махай се!...
Не даваше да я докосна, след малко се поуспокои и заспа, свита на кълбо в другия край на широката спалня. През последните месеци забелязах въобще доста сериозна промяна в държането й. Избягва да говори и въобще да остава насаме с мен, задържа се вкъщи само когато и Владо си е у дома, все излиза рано и се връща късно... Започна и да спи в кабинета, имала спешна работа, а когато няколко пъти влизах нощем, я заварвах будна или заспала във фотьойла и куп фасове в пепелниците. В пепелниците — това означава, че е пушила не на бюрото си, а движейки се из кабинета. Отслабна, около очите й потъмня, движенията й станаха някак остри и несинхронизирани, а при моите нощни влизания в кабинета все се стряскаше й в погледа й имаше нещо от ужаса на онова бълнуване. Опитвах се да я накарам да си легне, съветвах я да не се преуморява, но тя отваряше прозореца и сядаше на бюрото, заявявайки ми, че съм длъжен да я оставя да си гледа работата и сама да си решава професионалните проблеми. Каква работа и какви толкова страшни професионални проблеми у една журналистка, занимаваща се с писмата на читателите на един столичен вестник?...
Та в една такава нощ тя внезапно ми заяви — почти по същия начин, по който например би ме уведомила за купуването на нови пердета за спалнята, — че е подала молба за развод. Истинските причини съм щял да ги науча от друго място (всъщност съм си ги бил знаел!), а за формулировката на делото ми предлагала, понеже сме интелигентни хора, взаимно съгласие поради несходство на характерите.
Като на човек, запознат донякъде с психологията,на мен ми е ясно, че истинските причини вероятно ще трябва да ги търся в най-тясна връзка с оня неин нощен кошмар, след който тя започна да се стряска, когато влизам в кабинета й по никое време. А това вече е достатъчно основание за прощаване със спокойния сън и на човек (как каза тя — убиец!) дори и с по-здрави нерви от моите.
Както и да е, за мен най-важното сега е да запазя самообладание и да успея не да й внуша — на моята жена никой не би могъл да й внуши нещо, най-малко пък аз, — а да й помогна незабелязано за самата нея да стигне до извода, че тия нейни кошмари са резултат на недоразумение, на прекалената й мнителност, подозрителност, чувствителност, изнервеност или не знам що. Най-сигурният начин да убедиш в нещо една собствена съпруга — и особено моята — е да направиш така, щото тя да смята, че сама е стигнала до същото. Изисква усилия, но е ефикасно. Както вече казах обаче, няколкото ми плахи опита за обяснение завършиха без особен успех. Все пак аз съм хирург, а не психолог или следовател криминалист и доколкото се справям с психологическите ребуси, го постигам само благодарение на общата си културица по въпроса, придобита повече в практиката, отколкото от теорията.
Като кажа следовател криминалист, вече ме побива някаква много специална тръпка. Особено след онова, което крещя жена ми насън. Известно е, че ако се хванеш по-сериозно за работа, не е невъзможно да внушиш на човек с по-разхлопани нерви, че е престъпник. Например убиец. И да го изкараш от релсите. Какво да говорим за човек с моите нерви!
Все пак, ако не друго, аз мога поне да изглеждам спокоен. Даже ако се запретна, не е изключено и да успея на свой ред да изкарам от релси те жена ми. с която след един час трябва да се явим в бракоразводната зала на делото по „взаимно съгласие“ и която в момента също като мен се приготвя, само че зад панелната стена, тъй като от един месец живеем в отделни стаи. Струва ли си обаче да се запрятам? Дългото ми съжителство с нея ме е научило ако не на друго, то поне на разумно въздържане от каквито и да е опити за логично изясняване на възникналите проблеми между нас. Неведнъж-след многобройните си абсурдни диалози с нея съм си мислел, че не ще да е случайно, дето през Средновековието толкова често са изгаряли жени като вещици. Изглежда, за идеолозите на Светата инквизиция тайните на женската душа не са били никакви тайни и дори и най-младшите и най-бездарните им научни сътрудници са знаели азбучната истина, че нито на този, нито на онзи свят съществува местенце, където дяволът би могъл да се чувствува по у дома си. Жалко, че моята Ани не е живяла по онова романтично време. За нейното изгаряне (за да е по-сигурно!) научните сътрудници щяха да изсекат с бригадирски ентусиазъм поне един Булонски лес, а името й щеше да влезе в учебниците по история с не по-малка слава от това на Жана Д’Арк, която бе направила луди две враждуващи помежду си армии.
Да, ако Ани беше човек като хората, щяхме да седнем, да изпушим по една цигара и докато си изпием кафето, всички спорни въпроси между нас щяха да престанат да бъдат такива. За съжаление подобен разговор с нея не може да се проведе. Не ентусиастите на Светата инквизиция и не мъжете от две враждуващи армии — ! тя е в състояние да направи луд и самия Господ Бог, ако той, воден от някаква наивна вяра в логика, разум или други подобни понятия, се реши да оспори някакво нейно становище или решение.
Така че обяснителен разговор, в смисъл защо, как така изведнъж, това ли е най-разумното решение, дай да се изясним и други подобни, би бил излишен, още повече че от години вече и почти сме изгубили навика да си говорим за друго, освен за сина, по неизбежност. И моята задача в случая щеше да бъде доста по-лека, ако не бе ме подгонил кошмарът на нейните нощни кошмари. Сигурен съм, че ако на моето място би бил мъж с по-малък семеен стаж (или поне с жена, различна от Ани), то той не би се поколебал да се запретне да изкара тази жена от релсите с надежда евентуално да научи нещо повече. Човек като мен обаче едва ли би се впуснал в такъв рискован експеримент. Опитът и особено личният — казват древните — е по-мъдър и от самото знание, а какво да говорим за човек като мен, при когото опитът и знанието в това отношение се допълват така хармонично? Който трупа познания, той трупа тъга — се казваше на едно място в онази-старата книга, а на езика на шахмата това означава, че трупащият познания се учи да предвижда нещата от живота с все повече ходове напред и постепенно да се отказва от все повече от тях. Крайната степен на този процес пък довежда до абсурдното осъзнаване на пълното безсмислие на по-нататъшния живот на индивида — нещо, на което впрочем се дължат голяма част от самоубийствата, особено сред духовно по-издигнати хора. Разбира се, аз съм твърде далеч от тая степен, живее ми се и още как, но разговор с Ани няма да проведа. Вече се познаваме толкова добре, че натрупаните познания и опит биха могли да ни спестят поне тъгата (най-меко казано) от обяснителен диалог. А що се отнася до възможността да науча нещо повече от нея във връзка с кошмарите й, то това може да стане със същия успех и ако си поговоря с нея сам, мислено. Резултатът ще бъде същият, а от психическа гледна точка ще бъде несравнимо по-здравословно, да не говорим, че вече ми е станало и почти навик. Вече не помня откога с нея си разговарям предимно по тоя начин и мисля, че това не е без връзка с факта, че инфарктът, който изтръшка сума мои връстници, все още не смее да ми пробута някой от пехливанските си номера, от време на време само ми се зъби отдалече, но аз се правя, че не го забелязвам.
— ЧЕСТИТА СВОБОДА! — бих могъл да подхвърля като начало през моя отворен портал, през хола и
