кафенетата оправят световната политика.
Никога не съм обичал особено журналистическото племе, въпреки че сред неговите представители могат да се срещнат и немалко достойни за уважение люде. Жена ми обаче, както винаги, ще се засегне първо лично и едва след това — професионално:
— За теб твоите приятели са стояли винаги над всичко. Ти за семейството си въобще не се грижиш, но за тях... За да си изпробват върху мен или по адрес на жените въобще бездарното медицинско остроумие... Аз не знам дали всички журналисти смятат, че са най-важната част на обществото, но от вашето докторско високомерие и цинична безпардонност и на умрелия може да му прилошее.
— Мадам, казвал съм ти хиляди пъти — ти си саможив човек. Просто ти се чудя как избра тая професия... — Тук ще започна леко да се изнервям, а не трябва. — Я ми кажи ти, дето се движиш сред толкова хора, можеш ли да ми посочиш поне една своя приятелка? Ама истинска! Приятелка на живот и смърт! Която да е готова да направи всичко за теб!...
— А ти можеш ли?
— Мога! Поне един-двама, мога!
— Жестоко се заблуждаваш! Те само те използуват! — ще отвърне тя ехидно, с непоклатима увереност в думите си, които освен от нея съм слушал многократно и от професоршата по отношение на колегите на мъжа й. — Да, използуват те! И приятелите ти, и мадамите ти! Понеже си способен, но си глупав! И в първия момент, в който вече няма да имат полза от теб, ще ти бият дузпата... Аз поне си спестявам излишни илюзии. И разочарования. Защото познавам хората много по-добре от теб. Ако и ти да им ровиш из карантията всеки ден...
С месарските определения на жена ми за моята професия съм свикнал, знам и че такова е отношението към нашата работа на повечето хора, които се изпълват с уважение към нея едва когато поемат към операционната маса, затова ще е по-добре да върна почти приятелския тон на разговора:
— Между другото с тоя твой характер не ти предвещавам много светло бъдеще след развода.
— Нима? — Жена ми също ще се мъчи да изглежда весела, но това няма да й се удава особено. Струва ми се, че вече се гримира.
— Ами никой няма да ти позволява да си отреагирваш върху него нервите, както това става с брачния партньор. Брачният партньор го върши по задължение и понеже вече му е станало навик, не му отдава толкова голямо значение.
— Подписвам с две ръце — ще заяви тя почти ентусиазирано. — но след развода нервите ми поне малко от малко ще се оправят.
— В какъв смисъл по-точно?
— Ако не друго, поне сама ще си бъда господар. Все пак съм длъжен да я предупредя, толкова години съм живял с нея, и ще се помъча да го кажа колкото може по-сериозно:
— Дали ще бъдеш на някого господар, не знам, но че самотата ще ти се отрази не особено благоприятно, в това съм абсолютно сигурен.
— Не бъди толкова сигурен.
— Все пак... На тия години, ... Без приятели... А тя вече ще е почти щастлива:
— Е, хубавото е, че поне теб няма да те мисля. Твоето светло бъдеще ти е в кърпа вързано... Като изкукуригаш съвсем, ще се ожениш както повечето твои колеги и приятели на старини за някоя своя внучка второкурсничка, която ще ти папа паричките с твоите студенти или асистенти, а след някоя и друга година ще ти тегли шута и ще те остави на улицата. Обаче не се притеснявай — има старчески домове с отлични условия. Организират се много интересни мероприятия, включително и сърдечни другарски погребения.
Винаги съм твърдял, че жените са по-жестоки — от нас, мъжете. Това съм установявал многократно и в дългогодишната си работа по спешните травматологични кабинети, където при вида на кървавите купища месо, каквото представляват някои от докарваните пациенти, ми се е налагало да свестявам многократно мъже от обслужващия помощен персонал и нито веднъж жени. Сигурно това кара някои да смятат, че жените са по-пригодни от мъжете за хирургическа работа. Може и да е така, не знам, но засега поне още не са го доказали. Имат време занапред, още повече като се има предвид, че хирургията (трябва да се разбира мъжката хирургия) съществува в почти днешния си вид още от времето на Ескулап, та и от преди него. Според скромното ми мнение обаче устойчивостта спрямо кървави гледки е само предпоставка, но в никакъв случай не и гаранция за хирургически способности. Една наша съседка беше нарязала любовника си на парчета, беше го напъхала сварен в буркани и така го бе изхвърлила малко по малко на боклука. Не знам дали най-добрият между мъжете хирурзи би могъл да повтори така хладнокръвно номера с бурканите, но гарантирам с главата си, че съседката не би могла да има нищо общо нито с професията на лекаря въобще, нито пък с хирургията конкретно.
Та и жена ми сега. Когато я предупреждавах за бъдещето й, старческият дом ми беше на устата, но не посмях да го спомена. Все пак, макар и да не сме още стари, ние с нея сме във възраст, в която шегите със старчески домове и гробища не са от най-подходящите. При това тя знае много добре какъв ужас изпитвам от подобна перспектива за края на живота си, тъй като неговата най-хубава част — детството и юношеството си, до казармата — съм прекарал в сиропиталище за сираци. Майка ми и баща ми са загинали в януарските бомбардировки над София през войната, когато аз съм бил двумесечно бебе. Били сме евакуирани в някакво село, но те се върнали да вземат още завивки и съдове. На жена ми съм разказвал с най-големи подробности какво представляваше животът в следвоенните сиропиталища за сираци и сега за сетен път се убеждавам, че никой не може да те халоса по най-слабото ти място така добре както най- близкия ти човек. Нали и в Библията е казано: „Кой ти извади окото? Брат ми. Затова е така дълбоко извадено...“ Тогава да доизчерпим темата.
— По тоя повод имаме две молби — ще кажа почти делово.
— Моля — ще отвърне тя кратко и безизразно, това ще означава, че е съсредоточила цялото си внимание върху сенките или аркансила.
— Ами първата е: когато се срещнем в старческия дом, да не вземеш да се направиш, че не ме познаваш. Аз дотогава ще се науча да играя табланет и „Не се сърди човече“ и понякога ще мога да ти правя компания. Ще има да си играем, да си играем... ще си прекарваме чудесно.
— О кей, имаш го от мен! — ще отвърне тя великодушно, но гласът й ще е спаднал с един тон. — Казвай втората молба.
— Втората е да побързаш все пак с пудренето. Нека поне на тоя спектакъл да пристигнем навреме. Да изконсумираме поне тоя път цялото удоволствие...
Не е в характера на жена ми да се съгласява с мен продължително време, затова бих се изненадал, ако не каже:
— А! Може би пък ще оставя цялото удоволствие за теб! Предполагам няма да ти липсвам особено.
Но и аз-не трябва да я разочаровам:
— Напротив.
— Нима! — Жена ми обича много тая дума, използува я винаги, когато не знае какво да отговори или когато просто иска да спечели време.
— Все пак ще бъде малко необичайно. За първи път — епизод от семейната комедия без теб.
— Е! — почти я виждам как повдига рамене и разперва щастливо ръце с четчиците и боичките си. — Ще трябва да свикваш. Оттук нататък...
— Ще ми бъде трудно.
Ето че отново ще съм успял да я изненадам. Тя няма да може да скрие, че е затруднена, ще е спряла рисуването и почти изцяло ще е обърната към вратата:
— Нима?
— И даже опасно за живота.
— Нима? — Гласът й ще долита още по-ясен, това ще означава, че е вече изцяло нащрек или на нокти, както обича самата тя да се изразява, защото знае — започна ли много да се съгласявам с нея, не е на добро.
За да не я мъча много, ще подхвърля небрежно, почти като въздишка:
— Ами като няма да има кой да ми вдига кръвното, ще започна да се наливам с кафета и току-виж съм си докарал някой инфаркт без време.
Човечеството все още не е изнамерило по-ефикасен начин за противодействие на една жена от
