ликвидираш!... Бая сечивца ще изхабиш, да не говорим за хвърлените на вятъра силици и надеждици да направиш животеца си малко по-непотискащичък. Та след като стената не се нави да я ликвидираме, подозирам, че предназначената за тази цел енергия започна да преминава в нейна власт, но тя като по- умна (младото поколение казва — по-печена) от нас не се юрна насреща ни с повече или по-малко тъпи длета, шила и чукове, а като начало само се усмихна. Усмихна се, да, с оная усмивка, с която Франкенщайн се усмихва над заспалата си жертва, преди да се заеме с обработката й. Елементарното въображение би помислило, че преди да пристъпи към действие, той зловещо се прозява, разкършва и протяга, че се разсънва, така да се каже, защото и децата знаят, че злите сили по светло спят, а се събуждат вечер, когато започва работният им трудов ден. Нашият Франкенщайн обаче няма нужда от разсънване, защото, както е известно от литературата по въпроса, а й от самата му наложила се в живия живот практика, той никога не заспива. Верен на псевдонима, който социолозите са му дали — Отчуждение, — той се е отчуждил дори и от такива прости човешки радости, каквато е например почивката. Той просто си стои край нас, най- често невидим за невинното ни невъоръжено зрение и непрекъснато се усмихва. Непрекъснато — та ако в някой миг случайно прогледнем за него, да го видим усмихнат и да не се уплашим. Поне да не се уплашим много, а и това не е малко. Понеже обаче да го видим ни се случва рядко, ние, макар и да знаем много добре за съществуването му, просто забравяме (или искаме да забравим), че го има. (Нещо, което го прави по-силен и по-съвършен от нас. Ние понякога го забравяме, но той нас, интересите и целите си — никога.) И само изучава — дълго и търпеливо — слабите ни местенца. И си съставя карта на тия местенца. Точно, педантично и методично. И в един красив момент започва да действува — когато например си вършим работата, когато се караме или когато си говорим колко се обичаме, когато посрещаме гостите си или когато ги изпращаме, когато спим или когато се любим, Как действува? Ами спомнете си го: гладък и празничен, облечен в купения от вас с връзки вносен или наш тапет (а може и с голям фототапет, тогава целият се превръща в една усмивка, като Фернандел), закичен с една-две картини, за които сте дали цяло състояние (претенциите му вече пораснаха и репродукции не търпи), декориран с един-два аплика или с нависени по него всевъзможни кичови сувенири от различни краища на страната или на планетата, увенчан с някое кристално или не огледало, подпрян от някой несъразмерно голям за жилището ни фикус, кактус или филодендрон, в някои случаи и скрит частично или изцяло зад някоя библиотека. Така или малко по- различно преоблечен като обикновена, редовна стена, нашият Франкенщайн, поставил вече едно-две кръстчета на персоналната ти антропологическа карта, стърчи с вечната си усмивка над твоя повече или по-малко нервен сън, а върху теб ляга неговата проекция във вид на хиляди черни кръстчета, възпроизвеждащи с абсолютна точност пресечните точки на мрежата, образувана от железните пръчки на неговото арматурно желязо. Може би отвън към теб пътуват чувствата на твоите приятели и любими, оценките на хората и обществото за денонощния ти съсипващ труд, пътуват мелодии и взривове, бебешки плач и предсмъртни стонове, човешки смях и ридание, тъжни спомени и радостни мечти. Може би. Но арматурната мрежа на незаспиващата стена до теб пропуска всички тия неща само доколкото могат да се проврат през безбройните черни кръстчета, което ще рече — пропуска ги разпънати всяко едно поотделно на тези безбройни кръстчета. Известно е, че едно нещо, разпънато на кръст, не е вече нещо, а в най-добрия случай — някакъв символ. Разпъни го обаче на безброй арматурни кръстчета и от него няма да остане плът и дух дори и за един символ. Но твоят съжител не се задоволява само с това. Когато някое от неизброимите му кръстчета съвпадне с отбелязано на твоята персонална карта кръстче, между двете кръстчета протича мигновено един Франкенщайнов лазерен лъч, в резултат на което на мястото, отбелязано върху теб, пламва малко огънче. А Франкенщайн, както е известно от литературата по въпроса и от практиката, е неуморим, ето защо огънчетата стават все повече и повече.. Докато накрая и ти, и картата ти се превърнете в една красива клада, а както е известно от историята, с кладата трудно се дружи. поне се заплаща скъпо. Франкенщайн продължава все така да се усмихва, а жена ти оттатък настоява да знае кой е виновен за стената. Да пита него!
ЗАЩОТО, АКО ПИТА МЕН, аз ще бъда на мнение, че всеки затворник си заслужава стената. И дори че всеки си я гради сам. Цял живот — тухла по тухла, което ще рече дума по дума, страх по страх, подлост по подлост, предателство по предателство — и спрямо другите, и по отношение на себе си. Някои смятат, че най-солидното градиво за тая стена са властта, постовете и парите, но аз мога без особен труд да им докажа, че за въпросната цел нищо друго не може да свърши работа така, както ежедневното общуване и разминаване върху шейсет, осемдесет или сто-и двайсет квадратни метра жилищна площ на двама души, които не са били родени един за друг. Такива хора приличат на съседи по килия, които цял живот пълзят покрай стената и блъскат по нея с надежда да осъществят някакъв контакт, но в крайна сметка опитът за диалог се свежда само до няколко неясни фрази от рода на: „Кой си? Как се казваш? Какво търсиш тук? Имаш ли някаква надежда?. .“Докато най-накрая се стигне до отчаяното предупреждение: „Не те познавам и ти не ме познаваш! Никога не сме се виждали, а ако някога сме се срещнали, било е случайно... Между нас няма нищо общо! Нищо общо...“
Добре че се сетих — да не забравим преди делото да припомним на нашите приятели свидетели най- важното, което трябва да кажат пред съда: че между нас няма нищо общо, че характерите ни са абсолютно несъвместими. Ако предварително са уговорили всичко, както трябва, с колегите си — адвокати на двете страни, — съдиите изслушват подобни свидетелски показания с голямо удоволствие, подканят те нетърпеливо с поглед да си изпееш песента по-бързо и дори забравят да те предупредят, че за лъжесвидетелство законът предвижда от толкова до толкова години. Не ми е ясно защо хората не могат да се развеждат, без да прибягват до тази съмнителна услуга, след която в повечето случаи приятелските общества се разпадат? Впрочем в нашия случай до разпадане едва ли ще се стигне, защото приятелско общество ние просто-нямаме. Някогашната ми внезапна женитба с Ани ме бе лишила от възможността да разбера навреме някои от най-важните черти на характера й, между които е и нейната почти пълна неконтактност. Една от първите й работи, след като се оженихме, бе да ме раздели по един или друг начин с почти всички мои приятели и от двата пола. Един много пиел, друг много говорел, трети я бил иронизирал, четвърти бил женкар и ги мъкнел в къщата ни всякакви (при това в ония все още идилични времена, когато не бяхме и чували за спина!), пети не ни мислел доброто и тъй нататък. , Постепенно в течение на двайсетгодишния ни семеен живот аз се убедих, че това е въпрос на-наследственост: в професорския дом на нейните родители, където, особено в началото, ходехме много често, — аз нито веднъж не видях гости, нито пък чух за някакви техни приятели. Те не общуват даже и с братята и сестрите си. Властната й майка, настъпила с тежкия си чехъл подвитата семейна опашка на иначе влиятелния „проф. д-р“, следи строго да не закъснее някое звено в хронологията на полагащите му се степени, звания и отличия, грижи се да не му липсва нищо вкъщи с пълното убеждение, че всички негови постижения и заслуги към българската медицина са всъщност нейни.
На жена ми не й се удаде да повтори напълно този модел и мисля, че това бе една от основните причини, които нарушиха ритмичната крачка на нервната и сърдечната й дейност още твърде рано. Макар и с голяма съпротива от нейна страна, макар и много по-рядко (и все по-рядко), аз продължавах да събирам вкъщи най-близките си приятели, но и загубих връзките си с много хора. Почти престанахме и да ходим семейно на гости, защото това задължава ти също да отговориш с покана. Не ми е ясно само едно — как жената на един днешен съвременен, контактен и делови мъж не може да разбере, че това е най-лесният и най-сигурен начин да го отчужди от себе си? Да не говорим, че той по неволя (защото и професионалната му реализация го задължава) тръгва да общува с приятелите си сам, извън къщи, и от един момент нататък вече не се и опитва да убеди все по-истеричната си съпруга, че не ходи по жени. Просто престава да се интересува какво си мисли тя, а след известен тренинг въобще и престава да я чува, съответно започва изобщо да избягва и да разговаря с нея. Ако е по-малодушен, може да си самовнуши и комплекс за вина — пройдоха с пройдоха!
Та ако бяхме живели напълно по нейния модел, сега нямаше да има и кой да ни разведе. Да не забравим обаче да им припомним, че...
— Припомни им го ти — ще отвърне тя сухо през стената, през хола и през полу отворени те врати. — Те са твои приятели.
Тогава волю-неволю ще се наложи да й припомня;
— Една от основните ти грешки беше, че никога не прие моите приятели и като свои. Докато не можеш да кажеш същото за мен. Аз приемах всички твои приятели и колеги, дори и такива, на които, ако от мен само зависеше, не бих казвал и добър ден. Особено на маниаците драскачи, които си представят, че от
