през нейната полуоткрехната врата.
— Благодаря, подобно — ще отвърне тя хапливо, а от бързината и точността на реакцията й ще може да се заключи, че е очаквала да й кажа точно това, точно сега и точно по този начин.
— Макар и малко в аванс — ще продължа, зарадван от успешното начало на. диалога, би могла пък и да не ми отговори. — След един час вече... Либерте шери! Впрочем готова ли си за посрещането й?
— Това не те засяга — ще отвърне тя след малка пауза, а това вече ще означава, че влиза във форма, защото отмерените до микрон паузи са нейното свръхбактериологическо оръжие, с което е успявала неведнъж и по удивително ефикасен начин да разложи вътрешно и неспасяемо психическото ми равновесие.
— Имам една молба — ще съобщя равно, предимството на дългата позиционна война пък е, че познаваш вече и инвентарните номера на оръжието на противника и можеш, ако не да го победиш, то поне да се съпротивляваш достойно и най-важното — от време на време да го вадиш от равновесие.
— Моля.
— Да побързаш с тоалета си, ако е възможно. Поне този път. Бракоразводното дело не е нито опера, нито театър, та да влезем за второто действие. Както впрочем е било винаги през мрачните и убийствени за теб двайсет години от нашия съвместен живот.
През моя портал, през хола, през нейната полуотворена врата и даже през панелната стена почти виждам победоносната иронична усмивка, с която ми отговаря, защото аз съм простакът на семейството:
— Това едва ли е имало някакво значение за теб. Ти най-често заспиваше в театъра.
Заспивах, разбира се. Това беше единственият нормален резултат от сбора на двете събираеми — това, което ми налагат ежедневно моите дежурства в болницата, и онова, което ми предлага родният оперен и театрален афиш. Да не говорим за оперетния... А; да — оперета, разбира се.
— Закъсненията ни нямаха значение само когато ходехме на оперета. Защото оперетата е като семейството.. В което и действие да влезеш, все едни и същи глупости ще чуеш. А колкото до заспиването...
Ще последва отново нейната микронно точна пауза с една бучица лед в гласа:
— Никой не те е карал да ме чакаш. Да си си ходила за първото действие.
Щях да си ходя, ако имахме две коли. Или поне две книжки. Мадам Ани обаче въобще не се и опита да изкара шофьорските курсове и с право. Къде-къде по-за предпочитане е да си имаш частен шофьор: хем си пиеш на гости уискито, хем после му удариш един сън, докато вечно бодрият и трезвен като празна спринцовка младеж до теб прибира към къщи колелатото подразделение на семейното гнездо. Ако мадам имаше книжка,, щях да й оставям въпросното колелато съоръжение и да отивам за началото на спектакъла. Но тъй като, първо, на театър, опера, концерт или каквото и да е тя не може (трябва да казвам вече — не можеше) да ходи освен с кола, и второ, тъй като в качеството си на неин мъж бях длъжен да споделям духовните й интереси и да водя културен живот, то аз неизбежно трябваше да се задоволявам с вечното второ действие на този културен живот. Апропо,, чувствувах се като онези мъже, които са вечно „втори“ в живота на жените. Имаше такова понятие в моята младост — всеки мъж биваше непременно втори, но затова пък единствен, сегашните млади и съвсем млади дами вече не страдат от подобен предразсъдък, доколкото имам впечатление, и слава богу. Защото да си втори е като да идеш за второто действие — с всички минуси и плюсове: от една страна, дали си влязъл — за второто или за петнайсетото ти е все едно, линията на сюжета е вече напреднала; от друга — не поемаш никаква отговорност, в смисъл че не се ангажираш с мнение за бъдещето на представлението;. и от трета страна — просто отчиташ бройка: още един спектакъл, напреднал си в културата значи... Иначе ходенето за второто действие си имаше и някои други предимства. Например постепенно започнах да установявам как у мен се развиват качества на литературен криминалист;. гледайки второто действие, аз започвах да гадая как ли се е развило първото. И накрая стигнах дотам, че ако пък гледах на някоя пиеса първото действие (макар и рядко, но се случваше), вече знаех как в общи линии ще се развие второто... Ако кажа част от всичките тия неща на Ани, тя ще отговори точно това, което и аз на нейно място — бих казал:
— Жалко, че не си развил тия способности, преди да се ожениш. Ако знаеше какво ще бъде второто действие...
— Мила моя! — ще се помъча да се придържам към нейния, всъщност въведен в семейството от мен хаплив тон. — Човек знае, че ще умре, и все пак живее, нали? Радва се, бори се за нещо... Просто забравя, че знае! Това е една от хитростите на природата. А бракът все пак е-къде-къде по-малкото зло от умирачката... —
— Разбира се. От него поне има измъкване. Повод за. празник.
— При това взаимен! — ще се опитам да поддържам високата топка. — Един от най-трогателно- взаимните-съпружески празници, не ти ли се струва?
— Като те гледам с какъв ентусиазъм се пудриш, имам всички основания да смятам, че за теб е по- голям.
— Не ме гледаш, а ме чуваш... — Усещам как, без да искам, малко съм снижил тона, изглежда, е неизбежно когато кажеш горчива истина. — Ние с теб от дълги години вече не се гледаме, само се чуваме... А от един месец — предимно през тази толкова комуникативна и така тясно свързваща ни стена, чиято компания ти предпочете пред моята. Добре ли си поминувате с нея, скъпа? Сигурно лесно намерихте общ език?...
От възвърнатото самочувствие, с което казвам последните думи, и от сериозната пауза оттатък се убеждавам в още една закономерност на човешките взаимоотношения:
очевидно на хомо сапиенс действува добре, когато успее да ухапе или въобще по някакъв начин да уязви находящия се до него (па макар и през стена) друг хомо сапиенс-Като активен представител на най- хуманната хуманитарна наука обаче аз съм длъжен да направя и не особено веселата констатация, че това е отглас на тъмен атавизъм от далечния животински стадий на човешката еволюция, поради което трябва да се засрамя малко и да отдам известно право на Жена ми да каже оттатък стената с разстроен глас:
— А задавал ли си си някога въпроса, кой е виновен за тая стена?
Задавал съм си го, скъпа, задавал съм си го. През безпросветно дългите дни и нощи на своите касапски дежурства по спешните травматологични кабинети на видните софийски и несофийски болници доктор Стефан Милев — не само е рязал меса, жили и кокали, но и си е задавал въпроси, въпроси, въпроси... Даже и такива, каквито дори твоята развинтена журналистическа фантазия не би могла не само да измисли, но и да допусне... Защото освен всичко друго никой не се среща с човешкото страдание така завидно интимно както наша милост, хирурзите. Само ние знаем колко силен, но и колко жалък може да бъде този, чието име звучало гордо. Мъдрият Солон бе казал на самодоволния и разплут от богатства цар Крез, че честитият едва след смъртта се познава — думи, които според литературата простакът цар си бе спомнил чак когато един друг самодоволен и разплут негов колега го качил самия него на кладата. Така че според скромното ми мнение, съставено въз основа на дългогодишен опит и лични наблюдения, човекът се познава едва когато го качиш на кладата. А това вече е достатъчен повод за въпроси без отговори, нали?... А ти, скъпа досегашна жено, ме питаш за някаква си стена. Човек, който си няма проблеми, си ги измисля. Не се развеждаш с мен заради стената, хайде изплюй камъчето, да знам какво знаеш, та и аз да съм наясно. Пък оттам насетне — добър е Господ — . Стени, клади или кладенци — всичко е от хората и за хората. Зависи какво билетче ти е изтеглило папагалчето и какво късметче ти се е паднало.
— Какво й е пък чак толкова на стената? — ще се опитам да пофилософствувам, за да не стане много мрачно. — Стена като стена! Като толкова други наоколо, в миналото, настоящето и бъдещето..
На Ани обаче моето ораторствуване въобще не й действа и докато тя преживява оттатък, аз мога да си пофилософствувам поне сам на тази тема.
Ами наистина — стена като стена. Все пак не е великата китайска, я. Не е даже и великата търновска, дето се изгражда сега под Царевец по точните спомени на останали до днес живи свидетели от Иван- Александрово време. Най-обикновена панелна стеница, която даже не е и носеща и която, ако си спомняш, в началото искахме да махнем по някакъв начин, за да направим жилището си малко по-модерно, по-широкО и по-непотискащо. Начин обаче не се намери, защото се оказа, че панелната стена, макар и да не е подпорна, или както още й казват — носеща, си е все пак панелна стена с подчертано изразени признаци на характер — сиреч аз като панелна стена може и да не върша много работа, ама я се опитай да ме
