действителността, като му припомня учтиво, че говорим за убитото от него момиче и за нейното дете, което сега е наше. — В такъв случай — ще вдигне назидателно пръст той — трябваше да уточниш, че говорим за твои предположения. Неоснователни, недоказани и недоказуеми, мога да те уверя в това.
— Как?
— Какво как?
— Как ще ме увериш в тяхната неоснователност?
— А! — ще вдигне отново пръст той. — Извинявай, но мисля, че ти си тази, която трябва да доказва. Ти обвиняваш, ти трябва да представиш и солидни доказателства. Ако не се лъжа, това е основен закон в правото.
Да, ще има известни основания да го каже, а аз привидно ще отстъпя, за да го подмамя да си признае най-напред по-малката вина:
— Добре де, да допуснем, че обвиненията ми са основателни само наполовина. — Не си я убил, но си взел нейното дете. Защо не ми го каза още тогава? — Както винаги той ще избяга от прекия отговор:
— Щом сме в сферата на допускането, да те запитам и аз. Ако наистина беше нейното дете и ти бе узнала това, щеше ли да го приемеш? Да го отгледаш с любов?
— Значи признаваш, че... ще се опитам отново да го подмамя аз, а той ще отсече категорично:
— Нищо не съм признавал, защото няма нищо за признаване. Аз човек не съм убивал, а за тайната на осиновяването мисля, че се разбрахме.
Тогава вече ще бъда принудена да го притисна отново по главния въпрос:
— А за онова дежурство в моргата? За него какво обяснение ще дадеш?
— Понеже още не е доизмислил версията си във всичките й детайли, тук той ще се затрудни почти нескрито: — За онова дежурство в моргата... всякакво обяснение би изглеждало, най-меко казано, съмнително. , Въпреки че такива замествания и подписвания на протоколи от чуждо име в нашата практика стават често. — И признал ми все пак, че донякъде и аз съм медицинско лице, ще потърси подкрепа и от мен: — Ти самата знаеш това много добре!
— Да! — ще мина в решително настъпление аз и ще започна ожесточено да събарям кулите на неговата крепост една по една, като първо ще се заловя за тази, която ми е най-сигурна. — За жалост в цялата тая работа повечето неща са все съмнителни.. , Съмнително е, дето тя е пожелала да роди точно при теб. Съмнително е, дето е предала душата си на бога точно под твоя нож... Съмнително е, дето точно тая вечер твоя колега го е хванал поредният запой... Слава богу, че поне едно нещо в тая бъркотия е несъмнено. Бащинството на каратиста.
— Да е жива журналистическата ти карта! — ще извика той ентусиазирано, за да прикрие смущението си. — Ти успя да стигнеш и до бащата!
— Представи си, още преди двайсет години — ще го уведомя съвсем делово и почти приятелски. — Преди даже да имам и карта... Но не бях сигурна. Окончателно го разбрах напоследък. Не ти ли се струва, скъпи, че нашият каратист вече и в тялото, и в лицето е едно почти точно копие на онзи смотан, но хубав, мъжествен и обещаващ медик третокурсник, подир когото се обръщаха почти всички мои колежки и за когото аз най-неочаквано и скоропостижно се омъжих?
Но Стефан няма да е Стефан, ако не избяга и тук от прекия отговор:
— Просто не мога да повярвам, че такава опитна журналистка като теб не разполага и по този въпрос с документи, а се осланя само на предположения и външна прилика. Нямаш ли нещо... Например писма от нея, в които тя да ти е разкрила истината за нашите отношения, да те е уведомила, че е бременна от мен, да ти е казала, че ти не си за мен и че трябва да ме оставиш на нея, и т. н., и т. н. Би звучало достоверно, макар и банално.
Ще му припомня, че има един документ, който се нарича наследственост. Казват, че била модерна наука, свързана много тясно с медицината, би трябвало да е чувал за нея... Със същия хаплив тон той ще ми отвърне, че чува за нея за първи път, но и от книгите, и от практиката знае (подразбира се — би трябвало да го знам и аз!), че много често хората, независимо дали са деца или възрастни, започват да приличат на тези, с които живеят, да не говорим колко често явление е това пък специално при децата. Подражавайки с мимики, жестове и начин на мислене на хората, при които растат, те започват да придобиват и някои от техните външни черти. Като му обърна внимание, че говоря не за „някой външни черти“, а за почти пълно копие, ще го уведомя, че започнах да откривам това още когато Владо беше съвсем малко дете. Сравнявах го с неговите детски снимки, а от нея е взел само очите, не му ли се струва? Струва му се, че не съм добре с нервите — това ще бъде отговорът му, с който той отново ще се опита да избяга от конкретния отговор, защото днес всичко може да се обясни с нервите... Нерви ли?... Та тук става дума за една погубена любов, за един пожертван живот на младо момиче!... И за какво? За да остави едни очи... Вместо пошли писма, до които неговата елементарна фантазийка едва може да стигне... Не те ли стряскат нощем тия очи? — би трябвало да му изкрещя. — Не ти ли говореха нещо през всичките тия двайсет години? Не те ли питаха нещо?... Но той може да ме смачка само с едно изречение:
— Ако очите на каратиста бяха наистина нейните, те биха могли да ме питат само едно: защо съм ги заменил с теб!
След което ще ме уведоми сухо, че ако това ме задоволява, можем да смятаме разговора за приключен, защото закъсняваме за делото. За да не се издам, че съм смачкана, ще трябва да му кажа с възможно най- приятелския тон да не рухва толкова бързо, защото, както вижда, знам някои неща по-добре от милицията. Да запази силиците си, защото имам още въпроси. От удобната поза на ядосан човек той ще ми препоръча да си ги задавам сама и да си отговарям сама, защото, както вижда, го правя по-добре от самия него. Въпрос на интелигентност — ще му отговоря сериозно и ще го уведомя, че знаех, че връзката им продължи и след като я замени с мен, но стисках зъби и просто чаках естественото й изконсумиране, защото друго поглъщаше тогава всичките ми мисли и сили: баните, лекарите, билките, йогистките упражнения... Всичките онези нечовешки усилия да поправя грешката на самонадеяния третокурсник. Поне едната.
— Да... — ще се направи той на дълбоко замислен. — На мъжете им е слаб ангелът, все ще има една или друга, тая поне не е някоя шантонерка, твърдата любовница на собствения мъж е за предпочитане пред случайните връзки... А пък после ти изведнъж се зарадва, че тази ужасна връзка внезапно приключи. Чрез някакво щастливо обстоятелство се бе поправила поне отчасти другата грешка — нашият някогашен, според теб, непростим компромис... А щастливото обстоятелство в случая се е проявило под формата на нейната смърт.
Как да му обясня, че нейната смърт не е поправила нищо? Че тя е само част от страшната лихва на нашия наистина непростим компромис и че тая лихва расте... Расте... В геометрична прогресия... „После“ съм се била зарадвала! После той чисто и просто донесе вкъщи нейните очи!... В интерес на истината не ги познах веднага, отначало само се чудех — къде съм ги виждала?... Но си виках: така ми се струва, свят широк, очи всякакви. Докато един ден от някаква негова книга изпадна снимката й.
— Не си ли каза пак — ще подхвърли той иронично — свят широк, очи всякакви? Не знаеш ли, че ако Събереш десет души, поне на двама очите, устата, носовете или ушите ще си приличат!
— Не, драги — ще му отвърна. — Тези не приличат на никои други. Тези питат. И аз те питам: защо я уби?... Мисля, че всичко друго съм ти простила или поне се опитах... Това с нашето дете... Така или иначе станало е Неволно. Но тази смърт...
— Ти просто не можеш да ми простиш „откритието“ си, че детето е мое и нейно! — ще прехвърли отново топката към мен той. — Затова драматизираш, а не че...
Да, никак не ми беше леко и с това откритие, признавам си... Ако нямаш нищо против, вече обичах това дете като свое.. Но в сравнение със сега наистина би могло да се каже, че тогава съм драматизирала.
— Главата си залагам и че си била решила незабавно да се разведеш с мен.
— Реших да я намеря... Да бъдем наясно.
— Така кълбото започна да се разплита. И постепенно ти стана ясно всичко.
— Там е работата, че не всичко.
— И кое възелче на кълбото остана неразвързано?
— Защо бе, човече божи? — ми иде да изкрещя отново. — Защо уби майката на детето си? Това момиче дойде да роди при теб — да те накаже или пък за кураж, няма значение. И как не е могло да види, че под бялата престилка се крие не ангел спасител, а вампир...
— Слушам те и ти се чудя на ума — ще каже той със самообладание, на което наистина може да се
