сложи край. Бях го приела с всички черти на характера му, с цялото му безразличие към мен, понякога даже момчешките му хитрувания ме забавляваха. В случая с Неда обаче става дума за нещо съвсем друго, доста различно от текущите, по-мимолетни или по-дълготрайни любовни истории. Започнах да се страхувам да оставам вкъщи насаме с него. Чуех ли стъпките му пред кабинета, ме обземаше ужас, като осъден, когото идват да отведат на разстрел. Един ден даже попитах Владо не може ли да ми уреди да тренирам при тях карате, но той се изсмя и само ми каза да му посоча този, който трябва да загуби някаква част от тялото си, дори ако това трябва да е и главата. Опитах се да го убедя, че говоря сериозно, обосновах се с това, че днес всеки трябва да може да се защити от ненадейно нападение, но той заяви, че няма да позволи разни простаци и простачки да ми трошат пилешките костици по прашните тренировъчни салони. Попитах го — ами неговата каратистка, той отвърна, че е глупачка, и разговорът приключи без никакъв резултат. Повече не го закачих, защото е твърдоглав като баща си, и по едно време започнах да мисля за някакво оръжие, което да държа скрито до себе си. Отхвърлих обаче и тази мисъл, защото Стефан е силен като диво животно — за да се защитя от него, би трябвало да се въоръжа поне с картечница.
Хиляди пъти прехвърлях през ума си всички подробности от доказателствата, които бях събрала, бог ми е свидетел, че го правех с цел да го оправдая, да намеря пукнатина в хипотезата си, но всички улики са срещу него. Може би допускам някаква грешка, о, как бих искала да е така, но фактите са си факти, а колкото пъти се канех да го заговоря на тази тема, винаги се отказвах. Той не е човек, с когото можеш да седнеш и да проведеш нормален човешки разговор. А ако наистина е убиец и разбере, че аз знам това, сигурно няма да се поколебае да ме изпрати при Неда да си правим компания. Затова просто реших да се разведа, за да регламентирам разделянето си с него, без да пробудя подозрителността му. По едно време даже се надявах, че това може да го стресне и да го накара да поеме инициативата за някакво оправяне на нещата между нас, тогава може би щяха да се създадат условия за изясняване и на историята с Неда. Той обаче никак не ми изглежда на стреснат. Ако не се лъжа, приготвя се оттатък доста бодро и старателно, все пак доктор Милев е известен хирург, не може да се появи в съда как да е, нали пак заради хорското мнение ми предложи да ме закара с колата, която все още е семейна. Жалко, че по пътя няма някой голям мост — да му извия волана внезапно и да рипнем заедно долу. Да, най-страшното е, че между нас отдавна вече няма никакви мостове, нито за хвърляне, нито за минаване. Предварително знам как ще завърши евентуален опит за изясняване на нещата, защото и аз не съм лесна и хич няма да му цепя басма.
Ако например го запитам каква е съдбата на момичето, с което ходеше, преди внезапно да се ожени за мен, той веднага ще разбере, че нещичко знам или подозирам, и ще се измъкне с неангажиращата го част от истината:
— Доколкото знам, умряла е при раждане.
— Умряла е, „доколкото знаеш“, или е умряла в ръцете ти, когато още работеше в гинекологията? И — „при раждане“ или при раждането на нашия каратист? — ще уточня, за да разбере, че въпросите ми са съвсем конкретни и изискват съвсем конкретен отговор. Това вече ще го стресне и понеже е достатъчно интелигентен, ще се измъкне хитро:
— Както виждам, ти знаеш повече от мен, така че може би трябва не ти мен, а аз теб да питам. Виждаш ми се доста добре информирана по отношение на историята на нашето семейство.
Ще му кажа, че не знам повече от него, в най-добрия случай — почти колкото него, затова настоявам да чуя истината от неговите уста, след това имам и други въпроси, но той ще ми зададе логичния въпрос — е, и какво като е умряла в ръцете му? През него са минали хиляди хора, едни са оживели, други не, Божа работа, дето се вика, медицината не е всесилна. Случило се да живее в района на оня родилен дом, паднала се при него. Те са били само двамата с колегата му, следователно шансът да се случи в негово дежурство е бил петдесет на сто.
— Много добре знаеш, че е дошла специално да роди при теб. — ще го атакувам аз, но това няма да го затрудни особено, защото дори и така да е, какво нередно има в това? Всички търсят за операция или раждане познат лекар. Аз обаче веднага ще му нанеса следващия удар: — И когато тя умря, ти реши да вземеш детето й като спомен от голямата си студентска любов. Улесняващо обстоятелство — точно тогава ние с теб вече бяхме решили да си вземем и отгледаме едно дете. Тя била сираче, а детето го родила извънбрачно, или както тогава се казваше — незаконно. Така ли беше? И на тази атака ще ми се отговори с опит за измъкване, като ми се припомни, че запазването на родителската тайна в подобни случаи е много строго професионално задължение на лекаря, дори и когато се отнася до неговото собствено семейство. Та това би трябвало да ми е известно, нали преди да стана журналистка и защитничка на общественото мнение и право, аз все пак съм получила медицинско образование.. С тези неща би трябвало да съм наясно. Но понеже, за жалост, съм наясно с повече неща, отколкото той предполага, ще го помоля да ми отговори на въпроса, кой направи аутопсията на момичето, за да установи и документира причината за смъртта й.
— Откъде да знам? Има си хора за тая работа.
— Кои са тези хора? Ти трябва да ги знаеш! Имена! Колеги са ти били!
— Оттогава са изтекли двайсет години.
— И не си спомняш точно кой?
Ще ми бъде припомнено, че през моргата са минали много хора, но тогава вече, решена на всичко, аз ще направя същественото уточнение: да, но един от тях преди двайсет години слезе една нощ там, за да изкара цяло дежурство от чуждо име с цел да заличи следите си. И след като припомня, че аутопсията е и контролен акт, ще попитам как се нарича действието, при което престъпникът разследва сам собственото си деяние, и след като собственоръчно е написал заключението, фалшифицира пак със собствената си ръчица и подписа на този, който в действителност и по закон би трябвало да го направи?
След такова директно и конкретно обвинение той трябва или да извади скалпела, за да ме боцне в съответната артерийка, или да спечели време за съобразяване и осмисляне на чутото, чрез ироничната констатация, че, както се вижда, журналистическата ми карта е свършила добра работа. Ако имам късмет да избере второто, ще трябва, приемайки неговия тон, да призная, че да — в интерес на истината доста съм се потрудила. И тогава, понеже най-доброто средство за измъкване от неудобния отговор е не само промяната на темата, но и преминаването в настъпление, ще ми бъде отправен въпрос: а как трябва да се нарече деянието, при което човекът, до когото спиш всяка нощ, точи ножа в кухнята, но не за да ти отреже хляб, а за да ти пререже гърлото? Ей така, както си спиш доверчиво до него.. И след тази сърцераздирателна констатация ще бъда уверена, но впрочем жертвата е в ръцете ми — бих могла вече да извикам и милицията, може даже и по телефона, той обещава да бъде кротък. Ще трябва обаче да го уведомя, че засега предпочитам да питам аз, а не милицията, от тях не вярвам да узная много. Нямат обичай да разказват публично това, което са научили, още по-малко пък — на журналисти — А ако се опита да ме заплаши, че може би ще предпочете да говори пред тях, а не пред мен, ще трябва да му припомня, че все пак аз може и да не го предам, а при тях прошка няма. Стефан обаче не е от тия, дето се плашат така лесно, и понеже докато си говорим общи неща, вече ще е измислил някаква версия, ще се опита да я лансира с чувство не само на превъзходство, но и на снизходително съжаление към мен, за да звучи по- убедително:
— Ами. , Как да ти кажа?... Там в съответния отдел работят несъмнено хора с логическо мислене. И ако им обясня например, че точно тогава се е наложило да заместя колегата, но така, че началниците да не разберат, защото от неговите запои вече им е било дошло до гуша и са търсели и най-малкия повод да му намерят цаката, може да ми повярват. Виж, на теб не бих се наел да го обяснявам. — А ако възразя, в смисъл че аз също съм лекар и макар да съм практикувала съвсем малко, някои неща от професията са ми ясни и бих могла да го разбера, той ще ми обясни почти презрително, че аз съм толкова лекар, колкото и криминалист, че съм любител, който разсъждава в абсолютни категории, а така отсъждат или много младите и неопитните, или...
— Или глупавите — ще му помогна услужливо, но той ще предпочете да ми каже същото в своя стил:
— А, не съм казал, че си глупава, от друга страна, пък и не си вече съвсем млада, така че недоумението си остава за мен. Може би — просто неопитна.
— Добре де — няма да му остана длъжна и аз, — ти като по-опитен не допусна ли, че всички тия неща рано или късно ще излязат наяве?
— Кои неща? — ще продължи той да се прави на ударен, но аз веднага ще го върна към
