— Сега ще направя!
Хвърлих поглед из хаоса, а тя го намери преди мен, беше от стограмовите книжни торбички, от най- долнопробното.
— Един приятел на баща ми донесе бразилско, ще свия малко, да видиш какво значи кафе! Чудничко! — каза тя, слагайки джезвето на котлона, веднага се бе ориентирала кое къде е и за какво служи, а думата чудничко, която отскоро се бе появила в речника на моите колежки, й служеше да изразява най-различно отношение, от възторжено-положително до свръхотрицателно.
Благодарение на Неда се бях научил, че нищо в поведението на една съвременна жена не трябва да ме изненадва, затова и бързо влязох в тон с Ани, започнах да я чувствувам като стар приятел и да се шегувам с нея. Докато тя баеше на кафето, вдигайки го от котлона седем пъти в момента на тръгването на каймака, за да станело по-хубаво, аз под нейна команда започнах да разчиствам и да подреждам нещата из мазето. Събраха се куп боклуци, които изхвърлих в кофите навън, и само един час след изпиването на кафето мазето ми започна отново да прилича на оная уютна дупчица, каквато беше през първите месеци на моето новодомство. Неда ненавиждаше реда и покрай нея аз също се бях запуснал до такава степен, че безпорядъкът и мръсотията бяха престанали да ми правят впечатление. Инициативността на Ани ми върна забравени усещания, развихри отново домакинските ми навици, култивирани по принуда през цялото ми общежитийно битие — от сиропиталището, през казармата, до първи блок на Четвърти километър — и прилагани с удоволствие в мазето през месеците, преди да срещна Неда. Изчистихме и измихме всичко, включително и малкото прозорче, покрай което трополяха уличните минувачи, като тя свали перденцето, което никога не беше виждало сапун, и го натопи в един леген заедно с покривката от масата. В друг леген, без да обръща внимание на моите протести, натопи ризите и бельото ми, които изпра така сръчно, сякаш цял живот бе правила само това, и след това простря на въжетата, които с моите съкилийници бяхме опънали за тая цел в циментеното преддверие. Когато вкарахме стаята в ред, тя направи преглед на хранителните ми запаси и след като се информира за любимите ми яденета, направи най-фантастичната мусака, която съм ял в живота си.
Докато готвеше, изглежда, отново реши, че може би е прекалила, и реши да ми поясни:
— Нали моят ентусиазъм не ти се вижда странен? Винаги съм мечтала да си имам някаква дупчица, която да си е само моя и в нея да правя каквото си искам.
— Нямаш ли си стая?
— Имам, но все едно, че я нямам. Госпожа майка ми непрекъснато се вре в нея, преобръща ми всичко наопаки и я подрежда както на нея й харесва. Непрекъснато се караме, обаче резултатът е нулев. Един ден й казах, че ще изляза на квартира, и тя щеше да предаде богу дух.
— Защо наистина не излезеш?
— Ти си луд. Първо, нямам с какво да я плащам и второ, тя наистина няма да го преживее. Нямаш представа какъв тиранин е. Калигула.
— Най-добрият начин за справяне с тираните е неподчинението! — посъветвах я дълбокомъдрено, докато белех картофите, единственото нещо, с което ми позволи да участвувам в приготовляването на кулинарната й магия, а тя само поклати глава:
— Нищо не струва да се направи, но се плаща скъпо. Нали ти казвам, че е непоправима, ще си иде мърцина.
През следващите двайсет години щях да имам безброй възможности да се уверя, че непоправимостта е една от най-стабилните и непроменими черти на характера, които бе взела от майка си наред с деспотичния манталитет, но тогава в оная октомврийска вечер аз установявах с нарастващо удоволствие колко хубаво е една красива жена като Ани да се грижи за теб, да се мъчи да угажда на вкусовете ти и да те обгражда с преданост и топлота. През следващите дни и седмици тя го правеше все по-добре, изглежда, у нея се бе развихрил инстинктът не само на жена, но и на майка и този инстинкт едва ли можеше да намери по- подходящ обект за реализиране от един сирак като мен. Неда, изглежда, беше права, когато казваше, че съм изостанал в развитието си, но сериозно беше сбъркала с възрастта. Не малолетен, както ме бе определила — аз откривах и изживявах едновременно всички бебешки, детски, юношески и младежки емоции и привързаности на син към майка, примесени по някакъв особен, едва ли не противоестествен начин с чисто сексуално привличане. Това привличане обаче никога не можа да достигне оня еталон, който бе поставила любовта ми с Неда. Изглежда, именно във взаимното реагиране на извечния комплекс майка- дете бе лошият шанс на нашия бъдещ живот. Казвам лош, защото го направи невъзвратимо общ.
Впрочем „невъзвратимо“ е малко силно казано. Все пак прекараните с нея двайсет години не изчерпват целия ми живот, остават ми поне още толкова, чиято съдба ще зависи от това, какво решение ще вземе съдът след малко и какво знае тя за смъртта на Неда.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
КОГАТО РАЗБРАХ, ЧЕ Е УБИЛ НЕДА, не се прибрах вкъщи цяла седмица. Взех някаква командировка от редакцията и заминах в Родопите.
Всъщност научих го случайно. От години вече бях сигурна кой е бащата на нашия Владо, но за майката само подозирах и когато във връзка с едно разследване най-сетне получих достъп до документацията отпреди двайсет години на оня родилен дом, в който той тогава беше разпределен, се залових за работа. Исках само да разбера коя е майката, а за свой най-голям ужас узнах и как е умряла.
Животът ми със Стефан беше общо взето, лишен от любов, но и с това се свиква. Отначало се утешавах с максимата, че винаги единият обича и заради другия, после като всички останали просто се примирих, още повече че трябваше да се грижим и за детето, което не се интересува дали си го родила или не, а просто има нужда от майка. Всъщност от неговия син аз получих — макар и в друга форма — оная любов, която не получих от самия него, и това беше моята голяма и решаваща компенсация. Стигаше ми донякъде. И до някое време. Сега Владо е вече голям и няма нужда от мен, баща му, както по всичко изглежда, е убил майка му, а аз съм просто излишна.
През последните години чувството, че съм излишна, се засилваше у мен все повече, но се утешавах с факта, че то тормози всички майки, когато децата им излязат от училищната възраст и станат самостоятелни. Но и с него постепенно свиквах така, както се бях научила да свиквам с много други неща. Опитвах се да хитрувам и да се боря все още за някакво малко местенце в живота на Владо-осигурявах му безплатни карти за кинолектории, за тенискортовете, намирах му дънки, спортни ризки и маратонки, обзаведох го с видео и цял австрийски скиорски екип, а когато се изнесе при каратистката си, всеки ден оставях вкъщи пълна тенджера с ядене или по една голяма тава с баница, кекс, баклава или някакъв друг сладкиш. Отначало се ядосвах, че каратистката не си правеше труда поне да измие после съдовете, но и с това свикнах. Радвах се, че поне ги намирам празни, което означаваше-употребени. Малко по-трудно ми беше да възприема ролята си на перачка и на нейните парцалки. даже първия път ги зафучих през прозореца с погнуса и яд, но и това преглътнах. Слязох пред блока, събрах й гащичките и блузките и ги пуснах в пералнята с дрехите на Владо. Оставях му ги в един найлонов плик, изгладени и надиплени, понякога прибавях и малко пари — от благодарност, че не са ме забравили. Стигаше ми когато някой път случайно се засечем вкъщи, да вдигне палец и да каже:
— Нямаш грешка, маме!
Вероятно още в следващия миг ме отписваше от съзнанието си, защото диалогът ни свършваше дотук и никога не ме е попитал как живея, имам ли нужда от нещо, но всъщност кой ли син е питал майка си за такива работи... От години вече претръпнах към страха — дали ще разбере, че не е мой син, даже много пъти обмислях как сама да му кажа, за да не го научи от другите, но не ми стигнаха силите. Винаги ме спираше надеждата, че може пък никой да не му каже, и ужасът от угризението след това, че съм го направила сама. Така и досега не съм сигурна дали знае или не. Ако го е научил, значи е успял да го скрие от мен много умело. В едно обаче съм сигурна — дори и да знае, че е осиновен, едва ли подозира, че Стефан му е истинският баща. Самият Стефан не би рискувал да му каже, защото това създава предпоставка за разкриване на тайната около смъртта на майка му.
Истината за тази смърт ме изхвърли като взривна вълна на някакъв бряг, където нямах никакви ориентири, но където въпреки зашеметяването си знаех съвсем ясно, че отсреща, там, където е Стефан, за мен място няма. По неизбежност живеех и все още живея под един покрив с него, но и на това трябва да се
