Асистентът на професорката, доста амбициозен очилат млад кариерист, който ме мразеше заради Неда, ме намрази още повече, защото така подценявах поне десетината му години, като се включат и студентските, прекарани в Народната библиотека и под жаркото слънце край Калиакра. Голямата брада, който явно не го обичаше, ми намигна през козината съучастнически и приятелски, а Неда извика:
— Мошеник! Значи затова миналата седмица ми казаха в библиотеката, че осми том на „Студия балканика“ е зает! Два пъти прерових шкафа при дежурната, обаче ти си го бил скрил някъде по рафтовете с речниците или енциклопедиите... Признай си веднага!
— Не се казва студия, а студиа-уточних небрежно по възможно най-сериозния начин, удряйки в същото време на свой ред едно око на Голямата брада, който извика щастлив към Неда;
— О, миналата седмица ли? Тоя том го бях заел аз и даже те видях, когато влезе в читалнята, но не знаех, че търсиш него, а пък и така се бях задълбочил, че не ми се ставаше да ти се обадя.
— Ти не в читалнята, а и в римските катакомби да се свреш, ще бъдеш радост за окото от същото разстояние, от което се забелязва и Айфеловата кула, така че тия ги разправяй на баба ми, а не на мен — уведоми го Неда с равен глас. — Да не говорим, че единственият ти контакт с Народната библиотека е бил винаги само визуален, през трамвайната линия, главно през студентските ти години. Аз поначало не съм сигурна дали ти е било и съвсем ясно като какво точно представлява голямата бяла къща с колони, находяща се срещу Художествената академия. Ако все още подобен въпрос те интересува, мога да ти дам известни разяснения, в смисъл че това е едно заведение в доста голяма степен различно от „Дълбок зимник“, „Бамбука“, „Грозд“ и други подобни читални, в които е преминала творческата ти студентска младост. А младежа го предупреждавам, че ще уредя със заемното гише, да не му се дава никаква друга литература освен отнасящата се до кости, черва, крайници, сухожилия, трапанации, вътрешни и всякакви други болести. Цял ден си изгубих, докато намеря тома чак в библиотеката на Института по история, на майната си, при това работното им време свършваше, а не ми го дадоха за вкъщи.
ТАКАВА БЕШЕ НЕДА — мъж! Не само в леглото, но и в работата и сигурно щеше да стане голям учен, несравнимо по-голям от очилатия асистент, който сега е известно име, а тя още тогава го слагаше в джоба си. Черната брада също стана професор. Голямата брада се пропи и умря, не стана ясно само дали е паднал или сам се е хвърлил в някаква пропаст, когато е работел по реставрациите на един скален манастир. Рижата брада се запиля и изчезна някъде по чужбина, а Диана е старши научен сътрудник. Неда беше много по-интелигентна, по-сериозна и по-трудолюбива от всички тях и сега щеше да бъде една все още млада, макар и с прошарена къса коса, страшна жена, доцент или може би вече професор, лудо обичана от своите студенти и студентки, които с неизчерпаемата си енергия щеше да води не само по разкопки, но и по тавански терени, ако тогава, на оня трийсет и първи декември привечер, не се беше подхлъзнала пред мен на булевард „Патриарх Евтимий“...
Всичко това обаче си го мисля сега, безпаметно много пъти съм си го мислил и през изминалите години, а тогава, през летния семестър на втори курс, си мислех само как да я задържа при себе си. Всеки ден измислях все нови и нови хитрости, за да я примамвам по-често в мазето, но резултатът беше винаги един и същ — тя идваше ненадейно и си отиваше внезапно, понякога оставаше колкото за една цигара, друг път — по ден и половина. Най-много ми тежеше забраната да й казвам, че я обичам, че не мога без нея, че освен в срещите ми с нея за мен животът се състои в очакване на същите тия срещи. Казвах й всичко това задочно, когато си отидеше или пък когато се надявах, че ще дойде, така постепенно се научих за най- важните неща да си говоря с нея, когато съм сам.
През лятото аз заминах на студентска бригада, а тя — на разкопките си, като най-строго ми забрани да идвам при нея на Калиакра. През август намерих бележка, с която ми съобщаваше, че до края на октомври ще бъде с Брадите по някакви манастири, и отново следваше най-строго предупреждение, че там място за мен няма. На мен, разбира се, не ми беше известно по кои манастири са се запилели, но тя знаеше много добре, че ако река, ще преобърна земята и ще я намеря. Не ми оставаше нищо друго, освен да работя като луд с бетонджиите на бай Марко, за да изкарам повече пари за следващия зимен сезон с нея. Бях решил да я водя по най-скъпите ресторанти, разучих и екскурзиите на „Балкантурист“, имаше интересни маршрути в чужбина. Беше отказала да приема подаръци във вид на дрехи, затова реших да започна да й купувам скъпи книги от новооткритата книжарница на Академията на науките на „Раковски“, където непрекъснато излизаха скъпи речници и книги, свързани със старата история, литература, материална и художествена култура. Неда преживяваше със сираческа пенсия като мен, защото след оная история на село баща й получил удар, парализирал се и наскоро умрял. Останала сама с майка си, работничка в някакъв завод, Неда е трябвало да бъде мъжът на семейството, какъвто бе останала и до студентските си години, само че този мъж нямаше моите мускули и не можеше да налива бетон, за да осигури на семейството си един що-годе сносен екзистенц-минимум. С една ниска заплатица и с една сираческа пенсийка се преживяваше трудно в ония години.
(Кои години? Бел. на Виктор от http://bezmonitor.com)
Неда обаче беше болезнено горда и честолюбива и не позволяваше никакъв жест от моя страна, който би могъл с нещо да я унизи. На тема бедност най-бедните хора са по правило най-чувствителни. Особено ако носят в душата си такива антени като нейните.
Оказа се обаче, че докато аз през лятото и есента съм трупал пари и съм обмислял какви ли не ходове, за да ги похарча за нея, без да засегна достойнството й, тя вече ми е била прочела присъдата. В края на октомври наистина се появи, имаше и да оправя някакъв изпит, тогава бяха започнали да дават късни, бригадирски сесии. Но когато аз, след почти четиримесечен глад за жена, посегнах да я прегърна, тя ме отхвърли от себе си с някаква твърда, макар и безболезнена хватка.
— Чакам те цяло лято, за да ми разкажеш играта! — припомних й с възможно най-учтивия гневен тон, а тя, като ми посочи кушетката, седна на стола до масата и запали цигара.
— Разказвачки колкото щеш.
— Моля? — направих се, че не съм разбрал, но тя не се хвана, знаеше номерата ми — например, че когато исках да омаловажа ефекта от нещо, я карах да го казва два пъти.
— Абе, младеж, да не съм ти поставила през лятото рицарски пояс?
— Ти знаеш много добре... — започнах ядосано, но на нея моят тон никога не й е правел особено впечатление и тя ме прекъсна така спокойно, както се прекъсва най-невинен приятелски разговор:
— Дианчето нищо ли не свърши? Ще й оскубя перушината.
— Какво Диана?
— Нищо. Може би не те е намерила. Ти сигурно пак си обикалял с материална цел полите на Витоша.
— Работих като идиот! — извиках, за малко да добавя „за тебе“. — Защото... Защото...
— Защото без тебе бай ти Марко не може да си изкара нормата.
Последното, което каза, стигна до мен някак глухо, защото от мисълта, че е направила опит да ме пробута на Диана, за да се отърве от мен, главата ми забуча като река.
— Казвай каква е тая работа с Диана! — викнах отново, а ми се струваше, че въобще не чувам гласа си.
— Младеж, ти имаш нужда да се ожениш — каза тя пак така кротко и равно, сякаш обсъждахме някой друг, при това далечен познат. — Аз само ти губя времето.
— Моето време си е моя работа!
— Трябва да си намериш момиче със сериозни намерения.
— Кажи си направо, че не можеш да ме понасяш!
— Напротив. Симпатичен си ми, казвала съм ти го много пъти, обаче не искам да ми тежиш на съвестта. Ти имаш нужда от жена, която да се грижи за теб.
— Аз по-добре знам от какво имам нужда!
— Не знаеш. В онова сиропиталище развитието ти се е забавило и ти сега фактически си още малолетен. Трябва някой да мисли и да се грижи за тебе. А аз не съм този някой. Имам си достатъчно мои грижи.
— Имай си ги! — извиках почти панически, усетих краката си подкосени. — Не искам нищо от теб... Идвай, когато пожелаеш... Прави каквото щеш. — Само не ме оставяй... — Вече съвсем не чувах гласа си, от пресъхналото ми гърло излизаха само някакви хрипове.
Тя стана. Угаси недопушената си цигара в пепелника и каза студено:
