пресъздадена едно към едно, докато поезията, подобно на музиката, създава една втора, въображаема действителност, за която обаче са нужни и по-специални сетива.
— Донеси няколко стихосбирки! — казах навито, исках да я накарам да дойде по-скоро.
— Не те виждам много като читател на поезия — констатира тя, без въобще да я е еня дали ще ме засегне или не. — Но ще се погрижа за спасението на душата ти.
Неда наистина изпълни обещанието си и не само ме научи да чета поезия, но и благодарение на школата, която изкарах при нея, се превърнах в страстен библиоман на съвременна поезия — в моята библиотека могат да се намерят почти всички книги от големи световни поети, издадени у нас. Купувам си всичко и от някои наши поети.
Обикновено тя идваше в най-неочакван час през деня или късно през нощта. Най-често още от вратата се хвърляше върху мен и както сама се изразяваше, без много церемонии ми „разказваше играта“ или пък ме „употребяваше“ — кога върху кушетката, кога направо на пода, върху шарения котленски килим. Понякога веднага след това искаше да й направя нещо за ядене, а водка бях длъжен да имам винаги. Случваше се и да дойде мъртво пияна и уморена, да се просне върху кушетката и да спи така, с дрехите, до обед на следващия ден. Тогава аз опъвах походното легло, което бях купил за подобни случаи, и преспивах на него, сутринта й правех кафе и нещо за ядене, оставях й го на масата и отивах на лекции, а тя, ако не можеше да ме дочака, ми пишеше бележки с горе-долу приблизително съдържание: „Следващия път да ме изхвърлиш като мръсно коте, а за това, че не си го направил, те- целувам и временно даже малко те обичам, имаш късмет, че те няма, щях да ти разкажа играта доста жестоко. Не-да.“ Тя обичаше да изписва името си с две срички, защото бе прочела в един много нашумял съвременен роман, че името на главната героиня, нейна адашка и също мъжка мадама като нея, се състои всъщност от двете-полюсни понятия „не“ и „да“, между които протича целият съзнателен живот на човека. Бях й дал ключ и понякога намирах оставени продукти и бутилки — компенсация за моите грижи за нея. Нито веднъж обаче не се зае да подреди, да измие чинии, да изпере или да почисти. Неда беше лишена от най-елементарните и присъщо женски инстинкти и привички, свързани с уреждане и поддържане на дом. Колкото повече я опознавах, толкова повече установявах, че с изключение на особено силно подчертаната си сексуална детерминанта тя нямаше нищо общо с женския пол. Съзнателното изграждане на мъжка гледна точка към света бе дало своите плодове в цялостното оформяне на личностната й характеристика, на начина на мислене и на манталитета й. Да нея приема такава, каквато е, означаваше да я загубя по най-лесния и най-сигурен начин, затова нямах избор. След училище или библиотеката тичах право вкъщи с надежда да я заваря там, свита на леглото, с чашка кафе и цигара, четяща някоя от книгите ми по психология — единствената от моите научни дисциплини, която привличаше интереса й. Бях благодарен да намеря и само някакъв знак, че е идвала — пепелник с угарки, останало малко кафе на дъното на джезвето, неприбрана книга, която е чела, неугасен транзистор, оставена чиния за миене, ако е хапнала нещо. А веднъж — върхът на нахалството — беше оставила дънките си, придружени с бележка: „Младеж, като переш твоите, сложи в легена и моите, само гледай да е по- скоро, трябват ми за утре вечер. Докато са мокри, им изтегли крачолите, да не се свият на дължина. Провери да не съм забравила нещо в джобовете. Къде скиташ по цял ден бе? Чаках те сума ти време. Утре вечер ще ти разкажа играта. Не-да.“ Побеснях. Хвърлих дънките й в легена и изсипах отгоре им две големи бутилки белина. До вечерта на следващия ден бяха станали на нищо. Казах й, че аз така пера дънки, тя разбра, че бе прекалила, и повече не повтори номера, а аз след два дни й купих от един негър от трети курс нови дънки и ги оставих на масата с бележка: „Подарък за рождения ти ден след четири месеца.“ Имаше периоди, когато идваше по няколко пъти в седмицата, но и такива, в които изчезваше по десетина дни. Не я питах защо не идва, бяхме се разбрали по тоя въпрос. Много често ме измъкваше и отивахме я на кино, я на театър или на концерт. На опера не искаше да ходи, смяташе я демодирано изкуство и предпочиташе да слуша най-хубавото от известни опери чрез моя грамофон. Аз пък обичах и затова на опера си ходех сам. Такъв запален кинеман като нея не бях срещал. Не пропускаше филм, особено чужд, и смяташе, че киното е една възможност да пътуваш по света без пари. Всеки филм е сниман някъде, казваше тя. отразява някакво място от земното кълбо, следователно разширява площта на онова, което си видял от планетата. Неда се готвеше за археолог, но мисля, че бе родена за пътешественик не във времето назад, а по безкрайните пътища на света, който така и си остана за нея само това, което бе успяла да види на малкия бял квадрат на екрана.
Понякога се оставях да ме мъкне по разни сбирки с млади поети и художници, с някакви кинаджии или с Брадите, където идваха и нейни състуденти и асистенти. Поетите, художниците и кинаджиите намразих веднага, защото повечето бяха маниаци и се смятаха за гениални, а към хората, които се занимаваха с наука и с други сериозни неща, се отнасяха с презрение. Подражавайки на някои свои кумири, пиеха водката на екс от водни чаши, като преди това тържествено, като на разстрел, декламираха напомпано празнословни стихове и си уговаряха среща под масата. Не се постарах да запомня имената им, но едва ли някой от тях е станал поет — самата Неда казваше, че са графомани, които никой никъде не печата. Кинаджиите пък, най-често безделници с дребни временни технически служби по продукциите, и по-рядко току-що дипломирани режисьори, очакващи да стане чудо и да получат назначение поне за втори режисьор или за асистент в някой филм, в мечтите си вече бяха хванали киното за шлифера и освен че се представяха като благодетели поне на половината от най-големите български артисти и артистки, за които говореха с демонстративно и обидно пренебрежение, обещаваха роли на всяко момиче, което искаха да закарат в леглото си. Най-тежък случай бяха художниците, които само пиеха мрачно до безсъзнание и чиято единствена дума за обръщение към ближния беше „бездарник“. Яд ме е, че не набих поне двама-трима от цялата тая паплач, а то мнозина си го търсеха, заради Неда преглъщах доста обиди.
— Не им обръщай внимание — казваше ми тя тихо. — За тях е задължително да минат през тоя етап: След това става отсявката, постепенно и естествено. Който, наистина носи нещо, ще иде напред. Другите ще си останат завинаги само гениални.
Повече ми харесваха сбирките с нейните колеги и Брадите. Те пиеха по-малко и приказваха за по- сериозни неща, даже и за самата поезия говореха по-умно и по-интересно от ония, които, ненаписали още нищо свястно, се смятаха нейни избраници. Най-много обичах тия сбирки и защото там Неда ставаше неузнаваема. Ако ония гении се държаха с нея добре, то беше само защото тя беше хубаво момиче и всеки от тях се надяваше на нещо. Сред Брадите и археолозите обаче тя се ползуваше с истинско уважение, защото за няколкото си студентски години бе натрупала доста солидна — ерудиция. Почти не е имало случай, в който тя да не е проявила компетентност по най-важните въпроси на тая наука. Беше ми хубаво да я слушам, когато говори, възхищавах й се, гордеех се, че я обичам, и я обичах все по-силно, даже по едно време археологията така ми хареса, че започнах да се питам дали не сбърках, като се забих в тая медицина... Когато го споделих с Неда, тя се засмя й каза, че това са глупости, че това е случайно увлечение, отпадъчен продукт на увлечението ми по самата нея, който ще се изпари в мига, когато престане да съществува причината, която го е породила. Вече знаех, че е безсмислено да споря с нея на тая тема и да я убеждавам, че това, което изпитвам към нея, далеч не е само някакво увлечение и че никога няма да престане да съществува, затова не заговорих повече по тоя въпрос, но все пак я помолих да ми донесе някой и друг учебник по археология. Тя не ми донесе, вероятно се уплаши да не би това да спомогне за още по-голямото ми хлътване по нея, но аз влязох в книжарницата на Ректората и сам си купих няколко книги, които изгълтах за една седмица тайно от нея. Заредих се с терминология, факти и имена, изчетох в Народната библиотека всички публикации, излезли във връзка с разкопките, които те проучват, и при следващата сбирка на тавана хвърлих една малка бомба. Свикнали обикновено да мълча и да слушам с интерес техните спорове и анализи, тя и колегите й почти и не забелязаха кога и аз се включих в разговора. Бях проучил всички обстоятелства около спора, който нейната професорка водеше с двама чужди учени за селището край Калиакра, и колкото и да бях лаик, бях твърдо убеден, че онези са по-далеч от истината. Рижата брада, който беше най-заядлив и винаги търсеше нещо, на което да опонира, заяви в своя стил безапелационно и бездоказателствено, че французите са прави, а аз, без да съобразя, че никой друг не му опонира, явно си му бяха свикнали, изредих куп аргументи в полза на професорката. Изведнъж Неда ме прекъсна насред дума с вик:
— Я! Ама ти... Откъде знаеш всичко това?
— Кое? — попитах наивно.
— Което говориш!
— А — казах небрежно, — това са неща, които се знаят от обща култура.
