Опитах се да обясня всичко това на Неда, защото бях започнал да мисля, че се беше стегнала поради голотата си, но тя почти злобно ми изсъска, че преди няколко часа ми била казала нещо във връзка с отварянето на устата, и окончателно млъкнах. Примъкнах едно шише с вино, от което наливах на нея и на себе си, и пушехме цигара от цигара, по едно време ми прилоша страшно, никога не бях пушил толкова много цигари за такова кратко време. Отидох в тоалетната, но не успях да повърна, още не бях научил номера с бъркането в гърлото. По-късно ми се налагаше да го правя често, защото Неда пиеше много и ме караше да пия наравно с нея. Повърнеш ли както трябва, не само ти олеква, но и изтрезняваш, можеш да се включиш отново в гонката.
Както седяхме в ъгъла, тя изведнъж вдигна глава и каза кратко и безапелационно:
— Хайде.
Уплаших се от очите й — бяха страшно зачервени, но не от плач. Подадох й блузката и пуловера, измъкнах палтата от закачалката и излязохме, без да ни усети никой.
НЕДА ПРИЕ МОЯ ДОМ така естествено, както ме бе заговорила на улицата, както ме бе вкарала на тавана при Брадите, както се бе съблякла, за да изпълни условието на баса, и както си бе тръгнала, без да се съобразява с никого. За втори път през тази нощ — след притеснението как ще бъда посрещнат от нейната компания и след шока от събличането — сърцето ми се бе свило на топка, защото не знаех как ще реагира, като види дупката, каквото представляваше моето мазе, особено в сравнение с артистичния таван на художниците. А тя просто се друсна върху продънената ми кушетка така свойски, сякаш там бе преминал поне половината й живот, и каза кратко;
— Студено ми е.
Всъщност това бяха първите думи, които тя произнесе след онова „Хайде“, с което се разкарахме от Брадите. През целия път мълча. Хвана ме подръка така естествено, както правеше и всичко останало, вдишваше дълбоко свежия въздух и от време на време кашляше продрано като стар тютюнджия. А аз не обръщах внимание нито на студа, който проникваше изпод коженото ми яке и през тънките подметки на трандафорите ми, нито на гъстия сняг, който ни засипваше и ни превръщаше в ходещи снежни човеци. Изпитвах непознато чувство на тежест, сила и превъзходство, всъщност с почти десетгодишно закъснение преживявах това, което се случва на всеки осмокласник, когато за първи път мине с момиче по главната улица. Струваше ми се, че очите на всички хора са отправени само към мен и че веселяците, които вече бяха тръгнали да обикалят от едно гости на друго, си мислят завистливо къде ли съм намерил такова хубаво момиче, от какви ли места идвам с него и на какви ли пък отивам... Гонен от глупавите комплекси на свенливата си девственост, аз изпитвах неудобство заради събличането на Неда на тавана (чувствувах се едва ли не виновник) и някакъв великодушен порив да я убедя, че нищо страшно не се е случило, че няма Да си помисля нищо лошо за нея, ме караше непрекъснато да говоря, да говоря... Аз, който до тази нощ не знаех какво трябва да се приказва, когато си с момиче насаме, и който за цялата първа учебна година в академията не бях Разменил с колежките си повече от десет думи!. Не можех Да позная сам себе си, струваше ми се, че се наблюдавам отстрани, както се гледа чужд човек. Понякога даже за миг изпитвах усещането, че това не съм аз, -а е някои друг, един от ония, с които се разминавах вечер на входа на парка при Орлов мост, и тогава почти панически се мъчех да прогоня това чувство и да се самоидентифицирам. Бях готов да убия всеки, който би се опитал с някаква магия да постави, макар и само за секунда, друг човек на моето място до Неда.
Без дори да забележа, че тя въобще не ми отговаря, аз я засипвах с непрекъснат порой от думи и тогава всъщност й разказах всичко за досегашния си живот — за сиропиталището, за тригодишната моряшка служба без море и без отпуски, за пристигането ми в София като хванат от гората, за дюшека с мишотините в парното на общежитието, за моргата на академията, за бай Христо, за моето мазе, за латинския, за Фойербах и за бригадата на бай Марко. Вместо да заемам геройски пози, както вероятно правят в подобни ситуации всички момчета, аз напротив — с някакво мазохистично удоволствие разкривах пред нея живота си повече откъм лошите, дори откъм унизителните му страни. Сякаш някакъв друг човек, мой враг, се бе вселил в мен и настървено работеше в моя вреда, изричайки всичко онова, за което понякога си бях мислил, че никога не трябва да бъде узнато от момичето, с което ще ми бъде писано евентуално някога да влизам и излизам от парка. Тогава за първи път установих, че единственото сигурно нещо във взаимоотношенията с жените е гаранцията, че те ще се развият по начин повече или по-малко различен от онзи, който ти си си представял предварително. В бъдещия ми живот това щеше да ме предпазва от много грешки и излишни психически сътресения.
Неда вървеше до мен и слушаше по особен начин, който едновременно ми даваше да разбера, че тя не проявява активен интерес към миналото и настоящето ми, но че слуша онова, което й се говори, без обаче да се смята задължена да изразява своето отношение към него. Сигурно и това, освен естественото желание да споделиш интимни неща с близък човек, както и глупавият ми спонтанен порив да я облекча от някакво въображаемо чувство за вина заради тавана, бе отприщило така неразумно моята словоохотливост. Казвам „неразумно“, защото след това много пъти в желанието си да ме уязви ми правеше по един или друг повод психологически характеристики, построени върху някой от фактите от моя живот, които научи тогава. Сега тя мълчеше, без да ме поглежда, и премръзналата й ръка се гушеше в мазолестата ми длан в плиткия джоб на Якето ми. Единствената инициатива, която от време на време проявяваше, бе да се премести от едната или от другата ми страна, за да топли ту лявата, ту дясната си ръка, и аз, докато говорех, се зарекох вътрешно, че щом отворят магазините след празниците, ще й купя топли кожени ръкавици и ботушки с модерни дебели подметки, през които студът никога да не достигне до нея. Тя беше с някакви черни спортни мокасини, чиито подметки бяха по-тънки от изкуствения гьон на моите трандафори и фактически не представляваха никаква преграда за всепроникващата снежна вода. Сега си мисля, че тя участвуваше в моя монолог мълчаливо не само поради особения си характер, а и защото чисто и просто е била прекапала от студ.
Тогава обаче, сгорещен от високата температура на възбудата, която ме бе обхванала, аз допусках мисълта за това, че й е студено, само до периферията на съзнанието си и я осъзнах истински чак когато тя я изрече гласно в мазето. Включих трите реотана на електрическата печка, която превръщаше килията ми за пет минути в баня, и я поставих срещу нея. Събух обувките и чорапите й, които бяха подгизнали от ледената вода, и й обух сухи вълнени чорапи. Дадох й едни мои стари дънки, нейните бяха мокри от колената надолу. Неда беше като врабче и панталоните й бяха дълги и широки, но вместо със запретнатите крачоли и с големия набор на колана да бъде смешна, тя изглеждаше още по-хубава, сигурно защото всичко това заедно с дебелата ми зимна фланела, която я скри като минижуп, засилваше у мен чувството на интимна близост с нея. Тя се пъхна все така свойски под завивките и като запали цигара, каза:
— Време е да посрещнем Новата година. Имаш ли пиене и музика?
В съседното мазе, покрай което минахме, без да ни усетят, моите съкилийници празнуваха шумно и Битълсите пееха колкото за тях, толкова и за нас, но Неда явно споделяше моето желание да отпразнуваме Новата година само двамата. — без чуждо пиене и без чужда музика. Имах една кой знае кога купена бутилка водка, която въобще не бях отварял, тъй като не можех да свикна с това питие, миришеше ми на чист спирт. Ето, казах си, че понякога може да те спаси и това, което най-малко обичаш, стига да ти предложи помощта си в подходящ момент. По-късно ми се е случвало да го установявам и по отношение на хората. Както казва една източна мъдрост, човек винаги има по-малко приятели, отколкото мисли, и повече врагове, отколкото предполага, но никога не трябва да губи надежда. Сега ми идеше просто да разцелувам долнопробната полска зубровка, която Неда посрещна с възторжено цвилене. Изброих й плочите, които — имам, и тя предпочете Паганини. Пуснах грамофона, напъхах се по нейна заповед под завивките при нея и започнахме да празнуваме.
— Наздраве, младеж! — каза тя сериозно, гледайки ме през чашата си отдолу нагоре, защото в тясната ми кушетка беше малко трудно да се поберем един до друг. — За нашата среща, за Новата година и за твоята девственост, която след малко ще бъде безславно отнета.
— Откъде знаеш пък, че съм... — направих опит да се изрепча аз, запъвайки се на думата девствен, защото ми се стори някак обидна, когато се отнася за мъж.
— Всичко знам аз! — заяви тя все така безапелационно. — На тебе от много четене не ти е останало време да поумнееш.
— Зависи кой какво разбира под поумняване! — заинатих се. — Аз досега колко мадами...
— Мога да си представя — отвърна тя с убийствена сериозност и ликвидира по-нататъшния ми ищах да
