общото помещение със завеска от грубо зебло, зад която имаше и плътно затваряща се врата (очевидно за да не хвърчат навсякъде стърготини) имаше три малки дърводелски машини — струг, абрихт и още някаква, чието предназначение не ми беше ясно.
Всъщност успях да разгледам всичко това не веднага, а едно по едно, докато с Неда и Диана изваждахме нещата от чантите. Върху широкото ниско легло в единия ъгъл (и то ми се стори четири-пет пъти по-голямо от моята нещастна кушетка) седяха трима брадати типове и една мадама, които наистина блъскаха карти и не обърнаха почти никакво внимание на нашето влизане. На мен всичко ми се беше стегнало отвътре, защото очаквах, че моето въвеждане в компанията ще стане по обичайния начин: запознайте се, това е еди-кой си, а това еди-кой си, приятно ми е, имена, които при запознаването никога не се чуват и запомнят, но в процеса на общуването се научават, и т. н. Притеснявах се как Неда ще обясни моето включване, но в края на краищата това си беше неин проблем. Щом като ме беше поканила, и то така настойчиво, значи това не я поставяше в трудно положение. Вече знаех от опит, че ако сред тях имаше някой от тия келеши, които смятат, че единствено достоен за тях начин за общуване с останалите и особено с такива като мен е непрекъснато да ги иронизират от позицията на някакъв лудешки аристократизъм, то този някой нямаше да пропусне случая да си почеше лигавия език още при първия контакт. Предварително бях решил да не му се впрягам още от самото начало, за да му дам възможност да ме ядоса по-добре, но така или иначе гърлото ми беше пресъхнало. Всичко протече обаче по съвсем различен начин от тоя, който си бях представял. Единият от брадатите (нарекох го в себе си Черната брада) само каза нещо като:
— Хайде бе, девойки! — и продължи да играе, а Неда подхвърли небрежно, докато промъквахме покрай тях чантите:
— Добре че беше братовчед ми, нали ти казах, че го чакам за Нова година. Скапахме се с тия торби...
— Значи аз съм вашата леля... — промърмори индиферентно седящият срещу него, когото кръстих Рижата брада, без въобще да вдигне поглед от картата, която се готвеше да хвърли.
Мадамата ме погледна разсеяно, а Голямата брада, ;който беше с гръб, хич не се и обърна. Кръстих го така, защото за разлика от другите двама, чиито бради бяха различни по цвят, но почти еднакво подрязани и оформени, неговата глава представляваше огромно валмо от брада и коса, в което беше невъзможно да откриеш къде свършва едното и откъде започва другото. Ето това се казва кош с плява, рекох си, и стегнатото ми сърце изведнъж се поотпусна, добре че не се изсмях с глас. Пусни го само на една веялка и ела гледай какво става — ще хвърчи прахоляк и перушина до второ пришествие. После, когато го видях в лице, разбрах, че особена разлика от това, което изглеждаше и в гръб, няма, само дето във валмото имаше три дупки — за очите и за носа. Даже устата му не се виждаше и тогава за първи път установих, че хората с такива бради ядат като мечки — винаги с максимално раззината уста, за да не си измърлят козината. И тримата си останаха за мен с прозвищата на брадите, които им бях дал, защото до края на нощта никой не нарече никого с някакво име. Обръщаха се помежду си с „девойко“ и „младежо“, така както и Неда ме бе нарекла още на улицата.
Докато приготвяхме, успях да разбера от нея само, че са художници реставратори, обикалят манастирите и църквите из България, а през свободното си време правят дърворезби, които продават — кога чрез фонда на Съюза на художниците, кога частно.
— Значи взимат луди пари — констатирах тихо, като човек, горе-долу запознат с икономическите механизми на частпрома, особено незаконния, а Диана махна с ножа и като се наведе над салама, който режеше, каза още по-тихо:
— Ти ела да видиш какво става, когато напипат някой тузар, който иска вилата или апартаментът му да прилича на копривщенска къща... За един месец изкарват шестица от тотото. Ако не и повече.
Шестица от тотото — това винаги е означавало двайсет хиляди лева и Диана сигурно го каза така, фигуративно, но за всеки случай, понеже по строежите се разпространяваха подобни легенди (къде бях аз и моите въшливи петнайсет лева за цял ден мъкнене на бетон!), реших да проверя:
— Е, чак шестица...
— Казах — ако не и повече! — каза Диана с убедителния тон на знаещ. — Добре че не им се случва всеки ден, иначе от художници и скулптори държавната хазна ще остане без парични знаци.
— Говориш глупости! — сряза я Неда. — Продават си таланта на дребно, за жалки стотинки. А в същото време загиват съкровища на възрожденското изкуство.
— Ще загиват — отвърна Диана ехидно. — За сто лева кой ще тръгне по чукарите да си вади очите..
— Все пак те си ги вадят, нали? — Неда беше почти озлобена, а Диана си имаше винаги готов отговор:
— Вадят ги. Между другото.
— Ще видим! — мрачно изрече Неда някаква закана, чийто смисъл ми стана ясен много по-късно, сега само ми направи поразително впечатление фактът, че от нахаканата грубиянка, за каквато се представи на улицата, сега не бе останала и следа. Тя се караше с Диана като човек, който отговаря поне за половината църкви, манастири и възрожденски къщи из България. Изведнъж се сетих, че въобще не я бях запитал с какво се занимава.
— Ти какво работиш?-я попитах, улеснен от обстоятелството, че точно в този момент Диана бе отишла да обърне ролката на магнетофона.
— Следвам.
— Какво?
— История. По-точно — археология.
— Къде ги изкопа тия? — посочих с глава към Брадите.
— Те ме изкопаха. Това лято, на разкопките в Калиакра. Срути се един пласт и добре че се случиха наблизо. Реставрираха двореца в Балчик и бяха дошли да забършат нещо от нашата бригада. По време на срутването на обекта бяхме само три момичета. Бяха ме отписали... Ти не я слушай Диана, не са чак такива печалбари, обаче наистина им плащат малко, затова от време на време поизчукват нещо странично.. Как иначе? Но ти не се притеснявай, готини момчета са.
— Виждат ми се темерути — признах си чистосърдечно, в нейно лице изведнъж видях съюзник и изпитах нужда да поразтоваря малко от напрежението, което все още ме държеше стегнат.
— Чешити са, но не са лоши, не им забелязвай. Въобще прави се, че нищо не ти прави впечатление, не питай за нищо, говори, колкото е възможно по-малко и всичко ще бъде наред. Не обичат някой да знае и да дърдори повече от тях. И въобще запомни: последният смотаняк да си, ако мълчиш — печелиш, а ако говориш-много или, не дай си боже, питаш, само се кофтиш. Език мой, враг мой. Сега всичко ти е ясно, нарежи тая шунка, ако си гладен, хапвай , от което искаш, тук всеки прави каквото си иска — Само няма да спиш с Диана.
В този момент Диана, която вече бе пуснала ролката от другата страна, се върна на масата и това задържа на устата ми едно почти нелепо „защо“. Нелепо, понеже беше спонтанен израз на изненадата ми, че Неда въобще намесва подобен въпрос, който и през ум не ми беше минавал, а щеше да се изтълкува сигурно като: защо пък да не спя с нея? Явно беше, че между двете съществуваше някакъв явен или скрит антагонизъм, и докато отначало симпатиите ми бяха повече на страната на Диана, която ми се виждаше по-скромна и по-тиха (бруталността и шумността винаги са ме отблъсквали), след един час, прекаран около масата с продуктите, и особено след последния разговор почувствувах не само някаква спонтанна, топла привързаност към Неда, но и имах усещането, че се познаваме с нея от хиляда години, че можем да си кажем всичко — като със стар приятел от казармата или от сиропиталището, с когото можеш да говориш за каквото си искаш, даже и за мадами. Ето тя сама отвори дума за Диана, и то точно по тоя начин, по който си говорят мъжете:
слушай, внимавай с тая, защото еди-какво си и еди-що си... Може би се самонавивах, може би тя просто ме предупреждаваше, като ме гледаше такъв смотаняк, да не направя някоя грешка и да налетя на мадамата на един от тримата Бради, защото и за най-глупавия човек трябваше да бъде ясно, че личният състав на компанията си е разпределен по някакъв начин и всяка интервенция би била посрещната с не особено голямо въодушевление... Защо тогава все пак тя ме покани да дойда с тях — този въпрос ме измъчваше непрекъснато и отчасти неговия отговор съзирах във връзка с оная „девойка“, която не била сигурна дали ще дойде, както Неда каза още на улицата. Неда ме довежда, следователно най-вероятно е
