именно тя да е свободният човек, но пък може би и не съвсем свободен, щом като все пак трябваше да ми състави алиби на братовчед, който бил обещал да дойде за Нова година. Дали тя не е всъщност един неангажиран плътно, но все пак резервен вариант, попълване на временно празно щатно място? Дали тя и Диана не бяха за останалите момиченцата за всичко, бедните студентки, които отговаряха за тавана, трапезата и редовния полов живот на част от Брадите, чието пък задължение се свеждаше са м о до това — да осигурят парите за хубавото прекарване?... Отхвърлих с радост последната мисъл, защото веднага се сетих, че оная, за която не са сигурни дали ще дойде, си е платила частта от общата сума, и може би това се отнася за всички... Тогава основният пакет от подозренията ми отпадаше. И най-важното — Неда ме покани настойчиво, следователно тя не е (или поне не е съвсем плътно) ангажирана и може би ми каза това за Диана не толкова да ме предпази от гаф, колкото от ревност? Щом си помислих това, половината от подозренията ми се разсеяха и самочувствието ми се възвърна. Това ли били софийските дамички? Аз се боях да вляза в обществото им, а те още влязъл-невлязъл ще се избият за мен. Случайно ли Диана все гледа да ме заговори за нещо и ту си протяга шията да й сложа в устата запалена цигара, уж ръцете й били блажни от салама и майонезата, ту пък иска да й вържа кърпа на главата, още малко и ще ме помоли да й сваля гащичките да иде да се изпишка. А и оная от карето — уж разсеяна и аристократично дезинтересирана от нашата плебейска работа, а вече не знам за кой път, все уж случайно, си кръстосвахме погледите... Всичко ми беше ясно, както бе казала и Неда, която без съмнение беше най-умната тук. Оная, дето въобще не говореше, а само се правеше на голяма картоиграчка, сигурно го правеше чисто и просто за да не се кофти, пак според много точното определение на Неда. Ако искам, мога да я скапя, повтарях си-и нея, и всички тук, може би само с изключение на Неда — с Фойербах, Хегел, Шопенхауер и Ницше, по латински и по куп въпроси на медицината, по репертоара на театрите от два сезона насам, по концертите и изложбите.. Впрочем сетих се, че за изложбите не беше много сигурно, защото те са художници, но за всичко останало в столичния културен живот през последно време имаха много здраве да успеят да ме поставят натясно. Само на естрадни концерти не обичах да ходя и освен Емил Димитров и Лили Иванова кажи-речи други имена от тоя бранш не знаех. Ами ако ги пипна с романите? Това, което изчетох през тригодишната си канапска служба, те всички заедно няма да изчетат през целия си живот! Още повече че по принцип, доколкото имах представа, това артисти, художници, музиканти много-много не си падаха по четенето. Точно тогава получи своята истинска гражданственост не само понятието, но и социалното явление халтура, което подобно на футболната запалянковщина бе призвано, изглежда, да бъде заместител в масов мащаб на също така някаква много необходима, но липсваща духовност, само че в областта на изкуството. Помня, че отначало много се чудих от какво произлиза всъщност тая дума, която по външната си дреха наподобява толкова много думата култура. Халтура-култура, да, наистина я наподобяваше, значи халтура е просто наподобяване на култура. После пък се сетих за думата халтав и реших, че чисто и просто халтура означава халтава култура, и спрях да се интересувам по-нататък за етимологията на думата, по- важното и по-страшното беше, че ми бяха ясни етимологията и генеалогията на самото явление. Та значи и за литература не можеха да се мерят с мен тия синковци, дето ми се правеха от голямото ниско легло на много гениални, от време на време идваха поединично, та си взимаха нещо изпод ръцете ни, обаче без да обелят дума, като че ние бяхме някакви безсловесни плебеи, които не разбират техния полубожествен език на патриции, или пък сякаш от развръзката на нещастния им бридж зависеше животът поне на една трета от човечеството, което в ония щастливи времена възлизаше едва на три милиарда. Ако Неда не беше ме предупредила, знаех какво да им кажа, но нали бях обещал, трябваше да мълча и да правя руска салата. От яд обаче най-хубавите парчета на шунката тъпчех поравно в моята, в Недината и в Дианината уста, а в купата-нарязвах предимно сланините и кожляците. Те нали са по духовната храна.
Все пак някъде към единайсет и половина играта им свърши, ние също вече бяхме приготвили всичко и те си пренесоха чашите от широкото легло при нас, на голямата дъбова маса, която сякаш бе домъкната направо от някоя френска страноприемница от седемнайсти век. Имаха фантазия и златни ръце, Брадите, не можеше да им се отрече, а след малко се оказа и че не са чак такива темерути, за каквито ги мислех, докато играеха карти. Непрекъснато се смееха за нещо, най-много се подиграваха на глупостите по телевизията, а Голямата брада имитираше и пародираше по удивителен начин не само артистите и естрадните певици, но и инструменталните солови изпълнения независимо дали са на народни или други инструменти. По едно време вече никой не гледаше телевизора, а само огромното валмо, от което се излъчваха като от някакъв нейзтощим генератор всички възможни шумове и звуци на дивата природа и на цивилизацията, като се започне от пеене на славей и рев на ягуар и се свърши със свистене на автомобилни спирачки и свирене на орган. Тоя човек можеше да изкарва едновременно през устата и двете си ноздри три различни по височина и тембър, при това хармонични звука.
„Каква ли халтура би могъл да бичи, помислих си, ако тръгне по естрадите, а той се забил да чопли с длетото по хорската или по възрожденската дървения. Голямата брада не беше просто имитатор, той слагаше в джоба си половината от известните артисти, при това не се напъваше като тях, а го правеше някак ей така, между другото, за собствен кеф и за удоволствие на приятелите си, чиито ченета (въпреки, че сигурно го бяха слушали безброй пъти) също щяха да се откачат от смях, ако след малко не бе дошла и самата Нова година.“
Гръмнахме шампанското, целунахме момичетата и Голямата брада обяви облог: който познае от коя страна на главата е носът му и успее да го хване от раз с два пръста през косата и брадата, печели десет лева и две желания. А който не успее, дава пет лева и му изпълнява само едно желание. Диана и другата веднага го предупредиха, че ще го съблекат гол и ще го накарат да им изтанцува и изпее „Туист агеин“ , но той също така веднага ги успокои, че през студентските си години, когато е закъсвал за стотинки за мензата, е позирал на упражненията по етюд и за четири лева, от мършавото му, дългокосо и дългобрадато тяло се получавал направо библейски сюжет: живи мощи очакват Свети дух да ги нахрани. След което се покри с някакво голямо зебло, за да не се вижда положението на тялото му (за всеки нов кандидат то се променяше) и така омота валмото около главата си, че и сам господ бог, който го беше дарил така щедро с растителни излишества, не би могъл да открие нещо в джунглата върху раменете му. За нула време събра петарките на всички, преброи ги внимателно, да не липсва някоя, сгъна ги, тръкна ги в бузата на Неда, защото му беше най-близо, и съвсем акуратно ги закопча в джобчето на дънковата си риза. Очаквах, че всичко това ще се окаже част от някакъв по-артистичен номер, в краен случай да изпрати някого от загубилите баса за още шампанско, защото щеше да бъде нелепо той, който можеше да изкарва на сцената стотачки на ден, да печели дребни суми по такъв карагьозчийски начин, и то от приятелите си. Но той наистина ги прибра и небрежно нареди на мадамите да се съблекат до кръста. Диана и другата го направиха веднага и така естествено, сякаш се събличаха на плажа, а Неда си свали пуловера, и блузката с безразличието на уморен човек, който се готви да си ляга след тежък ден. Диана пусна туистовете, Голямата брада рипна и се включи щастлив в общата група, а като си отвори устата, певците, които си деряха гърлото с „ТуисТ агейн“, изведнъж от един станаха двама, нещо като стерео. Кажи после, че хората на изкуството са нормални хора...
Само аз и Неда не танцувахме. Аз — защото така и не бях успял да науча движенията на тоя танц (то на кой ли пък ги бях научил), освен това внезапното събличане ме бе поставило в нещо като шок, а Неда изведнъж изключи от ситуацията. Взех си чашата и се смотах до нея в един ъгъл на голямото ниско легло. Беше ми неудобно да я погледна, никога досега не бях седял до полуголо момиче.
— Ако искаш, облечи се — казах все така с поглед, забит в одеялото. — Никой няма да забележи.
Тя не отвърна нищо, беше прегърнала коленете си, с отпусната върху тях глава. Туистите се редяха един след друг, на нас наистина никой от танцуващите не ни обръщаше внимание, струваше ми се даже, че и самите те не се забелязваха помежду си, всеки викаше заедно с музиката и си танцуваше сам за себе си. Само сме за милиционерска проверка, си казах по едно време с ужас, тоя път, без да искам, наистина се напъхах в оргия, за такова нещо не ми мърда изключване от академията. Като видях обаче, че голите гърди на ония две мадами правеха някакво впечатление само на мен, защото всички вече бяха така пияни, че и Бриджитката да им съблечеш, пак нямаше да реагират, започнах да се успокоявам, че всъщност това не е никаква оргия, а просто една шега на Голямата брада под формата на наказание за заплахите, които те бяха отправили към него, и нищо повече. Светът отдавна се е съблякъл по нудистките плажове, голяма работа, че на Нова година две-три момичета си свалили блузките. Топло им било, свалили ги. Ако не ми беше неудобно от Неда, и аз щях да си махна ризата, вече беше залепнала на гърба ми от пот. Каква ти оргия!...
