България каквото си искат. На някои просто нервната система не им издържаше-не само заради многото четене, но и поради факта, че не всеки е създаден да общува с полуразкапани от всички видове физически и душевни болести хора, да не говорим за труповете в моргата и за упражненията по анатомия. Ако студентът медик не свикне веднага с формалина, както любителят шофьор с миризмата на бензина, то той трябва овреме да си потърси друго поприще — да пропише рецензии за новоизлезли книги като моя съсед, статии по социално-етични проблеми като жена ми по-късно или да се захване с някакво инженерство, ако математиката му е вървяла в училище. Така или иначе, дали ще бъде лекар или инженер, цял живот ще бъде еднакво беден, а ако иска да забогатее, да се ориентира към факултета на бай Марко или на оня трънчанин, дето изкарва доцентската ми докторска заплата до обед. След като се оказах с медицината на „ти“, аз вече се бях хванал с нея решително гуша за гуша, твърдо убеден, че няма начин да не я принудя един ден да ми проговори на „вие“. Ето защо не само не пропусках лекция или упражнение, но и бях винаги последният, който напускаше вечер било читалнята на нашата академия, било Народната библиотека.
Прибирах се обикновено пеша през целия град, за да дойда малко на себе си и да си проветря мозъка, както приблизително се изразяваше някога един мичман в морската школа. „Проветрение на акъла!“ — така обявяваше той междучасията и ако спипаше някого да чете нещо през тия десет минути, го наказваше поне с два непоряда в кухнята или цяла седмица без отпуска, очевидно го тълкуваше като саботиране на подготовката. Изглежда, в неговото съзнание главата на човека приличаше — по отношение на знанията, които се натрупват там — на кош със слама, в който, за да сложиш още малко, трябва да отвееш част от натрупалия се боклук и прахоляк, тъй като капацитетът е строго определен. Сега обаче, когато за първи път започнах да тъпча моя кош така яко, не само си спомних за мичмана, но и реших, че е имал абсолютно право. Ако от време на време вятърът-не духне през пръчките на коша, за да отвее ненужното, то това, което си натрупал вътре, не може да се слегне както трябва и голяма част от полезния обем ще остане незает. Освен това, ако само тъпчеш безразборно, сламата, макар и да е по-слаба и по-мека от върбовите пръчки на коша, някой ден непременно ще ги изтърбуши и всичко ще иде на вятъра.
Докато си проветрявах акъла, аз не само минавах през целия град, но и вземах задочно участие във вечерния му живот, който по това време — около девет часа — бе в апогея си. На кръстовището „Прага“ например имаше малко хора, но това беше измамно спокойствие, защото само след един час кино „Иван Вазов“ пускаше зрителите от последната си прожекция. Тогава за десетина-петнайсет минути улиците се изпълваха с толкова народ, че заприличваха на най-централни столични булеварди, но гъмжилото постепенно се отливаше към близките квартали или към трамвайните, тролейбусните и рейсовите спирки, докато трудното кръстовище със забранен ляв завой, кошмар за всички начинаещи шофьори, не останеше отново във властта само на моторните превозни средства, прелитащи по-самонадеяно или по-плахо или пък чакащи с недоволно ръмжене пред червените в иначе толкова много свободни посоки циклопски очи на неумолимите светофари.
Следващото кино, по булевард „Патриарх Евтимий“ надолу, беше „Витоша“. Още не беше станало студийно, но в него и тогава често се прожектираха по-необичайни филми, съответно и публиката беше малко по-интелигентна. Оттам вече маршрутът ми имаше два варианта. Единият продължаваше надолу, все по същия булевард, покрай високия жълт дувар на старите казарми, които се намираха на мястото на днешния Дворец на културата. Всъщност казармите отдавна бяха вдигнати и повечето постройки зад високата ограда бяха разрушени, стърчаха само две високи стени с колони, на които бяха написани имената на загиналите чинове в Балканската война. Архивното кино „Дружба“ току-що беше създадено и благодарение на него паметникът на последния български търновски патриарх, под името „Попа“, бе станал първият център на очевидно имащата нужда и от неорганизирани форми на масови събирания софийска младеж, предимно в гимназиална възраст, възприела за себе си придобилото широко разпространение жаргонно определение „гъзарска“. Оттам широкият булевард „Толбухин“ ме отвеждаше, до дома по най- прекия път — покрай Зоологическата градина и Ректората. В по-хубаво време не слизах по тоя булевард, а свивах по трамвайната линия надясно и след двеста-триста метра хлътнах в парка, който, принадлежал до този час предимно на пенсионерите и на младите майки, сега бързо започваше да се изпълва с особения ритъм и сподавения шепот на припрения любовен живот, който почти едновременно закипяваше както в недрата на гористата му част, така и по пейките на алеите или направо върху тревата и шумата почти до самото’шосе, което тогава го обграждаше само от три страни — откъм Радиото, откъм реката и откъм Полиграфическия комбинат. Оргия — биха казали ония от стълбищната площадка, ако от десетки години не бяха престанали да ходя г в парка и ако по някакъв начин бяха видели какво се върши там, а то столицата просто даваше компенсацията си (която при това не й струваше нищо) на влюбените си жители за това, че не можеше да им осигури някъде поне една стая. Разказваха се доста случаи за залавяне от милиционерските патрули в неудобно положение на млади хора, които се оказват мъж и жена, но живеят в една стая с детето си и с болните родители на единия от тях. Всъщност аз обичах да минавам през парка в оня междинен половин час, малко преди да стане съвсем тъмно, когато той вече не принадлежеше на пенсионерите и на майките с количките, но и още не бе изпълнен от бързащата от всички посоки към него любовна армия. Тогава той принадлежеше единствено на мен или поне само на още няколко такива като мен, които минаваха през него занесено, стиснали между зъбите си някоя тревичка или листенце и тръскащи равномерно претъпканите си кошове, за да им се слегне съдържанието, та като си идат у дома, да има място, където да понатъпчат още малко. Най-неприятното беше само, че докато стигна до Орлов мост и езерото с ресторанта, вече биваше изминал половин час, а това съвпадаше с момента на най-масираното нахлуване на армията. Тя окупираше бойното поле поединично (което ще рече на отделни двойки) или групово, като повечето компании постепенно също се разпадаха — на съставящите ги двойки. В тоя момент се чувствувах страшно глупаво, дори и гузно, като че бях направил нещо нередно, излизайки от тоя езически храм на любовта сам, с проветрен претъпкан кош на раменете си вместо с хваната през кръста мадама. Избягвах да ги поглеждам в лицата, но знаех или по-точно убеждавах себе си, че всички те са глупаци, празни хора, които не са годни за нищо друго, освен да се мляскат, да се натискат и да се търкалят по пейките и по шумата. А аз, като се прибера сега, ще дочета „Същност на християнството“ от Фойербах и ще започна „Естетиката“ на Хегел. Яд ме беше само, че си хабя силите, за да мога утре да лекувам същите тия простаци, които по дълбокото ми убеждение контактуваха с истинския живот само от кръста надолу, но се утешавах с мисълта, че в края на краищата медицината е не само практика, но и наука, а целта на науката е винаги прогресът на човечеството, заради който си струваше почти денонощното тъпчене на коша и разминаването с тълпата на входа на парка при Орлов мост.
През целия парк — от малкото стадионче, през лятната къпалня „Република“ и покрай къщичката на Баба Яга — минавах само в първи курс, когато живеех в общежитието на Четвърти километър.
(Сиреч, лятната къпалня сега „Мария Луиза“, а къщичката на баба Яга май някой я запали. Бел. Виктор от http://bezmonitor.com.)
Но и тогава, както и по-късно, когато прекосявах само периферията му около стадион „Васил Левски“, го избягвах винаги щом забележех отдалече, че големите прожектори на стадиона са запалени, защото това означаваше, че има мач, а аз, макар и да бях спортист човек, хранех, както храня и досега, органическо отвращение към футболната запалянковщина. Смятах, че тая запалянковщина е вреден за личността и за обществото сурогат на една не само опасна, но и гибелна за отделната личност и за обществото като цяло бездуховност, че и тя е нелеп заместител на друга, много по-нужна за нормалното развитие на обществото духовна и физическа енергия. На трибуните тези хора се ентусиазираха или се озверяваха така, сякаш от начина, по който този или онзи ще ритне топката, зависи съдбата на света или поне на децата им, което в края на краищата е едно и също. Всъщност убеден съм и че съдбата на света и на децата им ни най-малко не ги е интересувала. Изтичаше само второто десетилетие от войната и обществото се задъхваше от проблеми — земята бе кооперирана, но по-селата почти не останаха хора да я обработват (да не говорим, че върху някои от най-плодородните й кътчета бяха построени заводи, голяма част от които си останаха до края губещи), на пазара липсваха стоки от първа необходимост, както ги наричат журналистите, притокът на човешки маси към големите градове задълбочаваше и без това острата жилищна криза, бюрократизмът и бездушието се превръщаха все по-успешно в стил на времето, а шейсет хиляди души на стадиона бяха готови да се хванат гуша за гуша заради едно правилно или неправилно свирване на съдията. Часове наред след това градът не можеше да се успокои от ревящите тълпи, които с размахани спортни байраци и със запалени факли и вестници бяха готови да линчуват всеки, който се осмели да им каже нещо против тяхната футболна светиня;;. Никой не можеше да ме разубеди, че духовната смърт на един човек започва, когато
