подобни душегубки, които носеха на собствениците си по петдесет-шейсет лева месечно. Ние, естествено, се подписвахме на квитанции за десет лева, защото заради приходите си от нас същите тия собственици плащаха на райсъвета процентен данък. Комплексът от душегубки се обслужваше от една чешма в коридора, под която с обединените си финансови усилия групата хазяи наемодатели бяха закупили от-вторични суровини и поставили една много стара и ръждива чугунена мивка. С общите си усилия те бяха оборудвали и нещо като клозет със също такова допотопно чугунено клекало, който ние поддържахме по график.
НАЙ-СЕТНЕ ИМАХ НЕЩО КАТО СВОЙ ДОМ — колкото и мизерното ми мазенце да се разминаваше с елементарните характеристики на това понятие. Впрочем сега смятам, че се е разминавало. Щом като бях щастлив в уединението си върху парцаливия дюшек в парното на общежитието, какво да говорим за мазето, което все пак беше стаичка, предоставяща ако не истински условия за нормален живот, то поне някакви приемливи подобия на такива! Малко е да се каже, че съм бил щастлив-когато е влизал в поредния си дворец, да речем на Канарските острови, Рокфелер спокойно би могъл да ми завиди на усещанията, с които, след като дадох предплатата на хазяите и изслушах търпеливо условията и напътствията им, се тръснах върху голата продънена пружина в първото истинско убежище на моята самоосъзнаваща се и индивидуализираща се на все по-бързи обороти личност. Имах ли четири стени, под и таван? Имах. Прозорче, макар и само два-три пръста над нивото на тротоарния плочник? Имах. Врата, кушетка, нещо като шкаф, маса и стол? Дом.
Юрнах се с удвоена енергия по постройките и благодарение на добрите надници, които ми даваше все по-доволният от мен бай Марко, моят дворец се обзавеждаше все по-бързо. Най-напред си купих дюшек, омръзнало ми беше да спя върху тюфлеци, смърдящи в една или друга степен на пикоч, бълвоч, пот, мухъл, мишотини, алкохол и всички останали атрибути на една дълга и безразборна общежитийна употреба. Проснах се върху дюшека и зарових лице в грубото платно. Вдишвах дълбоко прашната, но чиста миризма на здравата плът на новата си постеля и й шепнех през зъби, че е моя, моя, само моя, че никой друг не се е търкалял по нея преди мен. След време, когато за първи път легнах върху жена (при това Ани беше девствена), разбрах, че върху дюшека съм изпитал нещо от атавистично-сексуалното мъжко собственическо чувство, което обясняваше и факта, че ни в клин, ни в ръкав се бях възбудил. С Неда, която всъщност беше първата жена в живота ми, подобно чувство не бях изпитал. Може би не само защото не беше девствена, но и поради обстоятелството, че никога не ми позволи да легна върху нея.
Следващата покупка, която ми донесе силни емоции, беше един обикновен грамофон полско производство, за който веднага купих и двайсетина плочи с класическа и джазова музика. Освен „Малка нощна музика“ на Моцарт, „Лунна соната“ на Бетовен, цигулковите концерти на Паганини и нашумелите тогава Елвис, Том Джонс и Никола ди Вари най-много обичах да слушам „Лятно време“ и „Човекът, когото обичам“ на Гершуин, както и две плочи с американски негърски блусове (повечето в изпълнение на Луис Армстронг), които бях купил от немския културен център. Модата на Висоцки и особено на Битълсите, чиито дълги коси нечие късогледство и незнание на английски език бе превърнало в почти зловещ символ на всичко лошо и опасно в западния начин на живот, мина някак покрай мен, защото техните песни се разпространяваха в полулегални записи чрез магнитофоните, а време за магнитофонни сбирки аз почти никога не съм имал. (По-късно, когато повече хора научиха английски и стана ясно, че дългокосите англичанчета пеят всъщност политически, протестни песни за мира и работническата класа, започнаха и у нас да ги издават на плочи, но аз вече съвсем нямах време за тях.) Тогава, в ония дни, се връщах от академията или от бетона, пусках си грамофона, лягах на кушетката с някоя книга или учебник и нямах други претенции към живота, чийто избраник с почти законна убеденост е мятах. Съседите ми по килии в общи линии не одкликваха на музикалните ми интереси, понякога даже разберяха ли, че съм си пуснал класическа музика, нарочно издуваха някой магнитофон със серия туисти или речитативи на Висоцки, но понеже, от една страна, моята нервна система се оказваше по-здрава от тяхната, а от друга — съответният магнитофон се намираше все пак по-близо до техните, отколкото до моите уши, подобни репресивни мерки обикновено не траеха дълго.
Застлах циментовия под с един евтин, но шарен котленски вълнен килим, метнах върху кушетката едно огнено родопско одеяло, покрих две от стените с купени пак от ЦУМ тънки виетнамски рогозки, сложих в ъгъла на масата, който беше откъм кушетката, една лампа от ковано желязо с абажур от камъшит, която ми служеше и за четене в леглото, накупих си електрически котлон, тенджерка, тиган, джезве, няколко чинии, чаши, лъжици и вилици, сдобих се и с един малък транзистор „Ехо“, който ми даваше точно време и известна представа за събитията по света, и моята душегубка наистина заприлича на човешко жилище. По рогозките накачих латинските спрежения, клетвата на Ескулап, снимките на Джо Луис — най-великия боксьор на всички времена, на Елвис, Фернандел и Бриджит Бардо, както и на Хемингуей, от когото още в морската школа бях изчел всичко, което беше преведено, бясно купувах и трупах покрай стените книги и моето жилище заприлича на истинска студентска квартира.
В подземната си килийка аз за първи път вкусих истински великата сладост на личната свобода. През онази седмица, когато ме бяха оставили сам в стаята в общежитието, само се бях докоснал до далечните периферии на същността й, което при това, въпреки че ми се полагаше по закон, ми бе подхвърлено като подаяние, като просяшка милостиня от ръката на онзи келеш, който при наличието на почти цял празен блок набута в стаята при мен двамата нещастни броячи на думите от житията на Кирил и Методий и Климент Охридски. Сега бях купил свободата си сам, бях я изработил с двете си яки ръце, чиито мазоли? бяха станали по-твърди от бетона, дето го леехме с бай Марко по вилите край София, чиито собственици отначало мразех, воден от извечния антагонизъм, който съществува между лишения от каквото и да е имущество пролетарий и буржоата собственик, но по-късно постепенно бях започнал да разбирам. Попаднал във властта на-онзи безскрупулен и ненаситен млад феодал от общежитието, който гледаше като на свое имущество не само на вонящите си дюшеци, но и на самите нас, аз осъзнавах-все по-ясно връзката между постигането на собствения нормален екзистенц-минимум и личната и гражданската свобода на човека. Истински свободна е само онази личност, чийто хляб, свобода и живот не са зависими от това, какво ще си позволи да помисли, да каже или да направи, стига, разбира се, думите или действията й да не застрашават с нещо онези права и достойнства на другите личности или на обществото като цяло, които в многовековната си история човечеството е извоювало и утвърдило с цената на много жертви и страдания като хуманни и демократични. Каква лична или гражданска свобода можеш да проявиш пред човек, от когото зависи дали ще живееш в северна или в южна стая в блока, по-близо или по-далеч от етажната тоалетна, дали ще спиш върху повече или по-малко вмирисан дюшек и в крайна сметка дали догодина въобще ще имаш шанс да получиш право на общежитие? Ами че онзи си позволяваше да ни определя дори и как да се обличаме! Видеше ли например, че някой си е купил дънки, го спираше насред коридора, измерваше го от глава до пети и го предупреждаваше:
— Охо, бако! Тебе те бие парата, а си ревал за общежитие! От другия семестър си търси квартира! А аз ще направя справка какви доходи си укрил..
Ако си по-наивен, ще започнеш да му обясняваш, че не си укрил никакви доходи, а си спестил от обедите или вечерите си, от театрите или концертите си, че за нова година вашите са ти изпратили два- трийсет лева и като си ги прибавил към спестеното, са станали шейсет за дънки. Ако обаче си вече в течение на нещата, ще се досетиш, че вероятно е забелязал как миналия път си отишъл да си вземеш колета направо от пощата и не си го „зачел за човек“, както самият той е формулирал подобни деяния, които ти в бъдеще не само ще гледаш да избягваш, но и с цената на още икономии на вечери или обеди ще спестиш пак два-трийсет лева, защото е сигурно, че след подобен диалог в коридора той непременно в скоро време ще намери начин да ти даде да разбереш, че страшно му трябват малко пари до следващата стипендия, защото не знам кой си, по не знам какъв си начин (и за не знам кой си път вече!) му завлякъл не знам колко си служебни лева. Та и виладжиите, на които с бай Марко наливахме плочите и които според строителния жаргон наричахме „чорбаджии“. Някои от тях — мошеници от различен калибър или имащи власт дерибеи, най-често от средното, рушветчийски най-облагодетелствуваното бюрократско равнище — заслужаваха не само жаргонното си прозвище, но и справедливата ми класова ненавист. Край тях обаче имаше и доста хорица, които правеха мизерната си виличка с цената на много лишения и заеми, на нечовешки нерви и личен физически труд, които нерядко ги завеждаха в гроба преди още да са успели да се похвалят на всички близки и приятели със завършеното си само в най-груби линии произведение. Какви ти чорбаджии и буржоа — кой ги знае от кошмара на каква панелна теснотия са бягали или от досадната опека на какъв амбициозен домоуправител са се спасявали. Много мои колеги например смениха сума ти квартири
