само заради домоуправителите, които не само им правеха денонощни проверки, да не би да преспи някой гратис при тях, но и по всякакъв начин се бъркаха в личния им живот, загрижени не само за противопожарната, но и за моралната сигурност на подвластните им пет, осем или повече етажни домове крепости. Струва си да послуша човек някой разговор, който си водят на стълбищната площадка, пред полуотворената врата на някой миришещ на вечерна яхния апартамент двама-трима глави на почтени семейства от входа, в чиито мазета или тавани са „пуснати“ студенти. Да не ти дава господ да си съставиш мнение за учащата се днешна (или в случая — вчерашна) младеж от техните приказки. Ще ти стане ясно, че това не е младеж, а сбирщина от пияници и развратници, в чиито ръце утре ще бъдат здравето, икономиката, строителството, промишлеността, науката и изкуството на обществото. Заслушайте се малко по-внимателно в това, което си говорят, и ще се убедите, че най-често употребяваната от тях дума е „оргия“. Ако някой е забелязан да влиза или излиза от мазето с приятелката си, това е оргия. Ако поради по-широкия си рецепторен диапазон на младежкия си слухов апарат друг е пуснал транзистора, грамофона или магнетофона си на малко по-високи децибели, това също е оргия. Да не говорим пък, ако поради рожден или имен ден, по повод на приключила сесия или получен колет от село или пък дори и — без никакъв повод се събере компания, чиято веселба продължи до среднощ-това вече е супер-оргия, която така буйно развихря пошличката сексуална фантазия на родния еснаф с обременено съзнание, че телефоните на районното управление на милицията буквално се взривяват от неговото възмутено звънене едновременно от почти пет-шест апарата. Дежурната кола пристига и милиционерите виждат, че няма никаква оргия, а млади хора, една част от които танцуват, а други просто си пият и спорят на живот и смърт по въпроса, дали естетическото понятие „прекрасно“ е субективна или обективна категория, дали бъдещето на поезията е в класическия или в свободния стих, дали ще се класираме на световното за четвъртфиналите, дали при игра на бридж еди-какво си се прави така или иначе. Даже и музиката не се оказва чак толкова силна, както са казали по телефона. Дежурните лица все пак предупреждават, че вече е доста късно и че магнетофонът трябва да се намали така, че да не пречи на почивката на хората, които утре са на работа. За същата цел трябва да се прекратят танците и разговорите на висок глас, може даже и да изпият по едно кафе със студенцията (особено пък ако се окаже и че са колеги, нали немалко от тях карат задочно право в Университета или в тяхната специална школа), и си отиват да си гледат дежурството... Послушайте обаче какво се говори на стълбищната площадка, докато се прави яхнията, и ще научите такива неща, от които ще ви се изправи не само косата, защото когато милицията нахлула, вътре всички били голи и на калъп, така ги и откарали с джипката в управлението, а една двойка закарали направо в „Пирогов“, защото така се уплашила от милицията, че трябвало да я разделят чрез операция, „Хонконг и Шанхай ти казвам“ — твърди убедително най-сведущият и и най-възмутеният, който е видял всичко това с очите си. — Направиха ни блока на бардак! — И понеже самият той не е дал под наем нито таван, нито мазе, не изпуска случая да припомни: — Аз винаги съм казвал, че трябва да вземем решение за ликвидиране на тия студентски свърталища! Деца и внуци имаме, гледат и се учат! После ще си скубем косите!... Хм... На мен да ми паднат, ще ги науча аз! Ама пуста слободия! Едно време студент — това разбирам аз! Шапка ще ти свали, път ще ти направи, мястото си в трамвая щети отстъпи, за половин лев въглищата ще ти внесе и ако му предложиш чашка ракия, като от огън бяга! А сега — хаймани! Изяждат на родителите си по петстотин лева на месец и само за пиене и за оргии мислят! Половината от тях хич и не знаят какво следват, затова сме я докарали дотам! Утре те ще водят държавата! Всичко е загубено!.. Ами да ги разкараме оттук, докато е време!
Слава богу, нашият домоуправител беше съвсем друг човек. Пенсиониран счетоводител със средно икономическо и както почти извинително ни обясняваше, със започнато, но поради бедност недовършено висше образование, той винаги, когато се наложеше да го потърсим — за домовата книга или за нещо друго — или пък когато го срещахме във входа, вдигаше ръка и казваше ентусиазирано:
— Вива Академия!
Поради започващата си старческа глухота викваше първите думи на академичния химн малко по-високо от нормалното, та децата от блока бяха започнали да му викат Академията, но това не го обиждаше. Беше едър добряк с абсолютно бяла коса и бе сякаш близнак на Жан Габен — не само по лице и по външен вид, но и по тембър на гласа и по маниери. Когато някой от нас му се похвалеше, че си е взел труден изпит, той се разплакваше, прегръщаше го и задължително му даваше поне два лева, а с два и петдесет по онова време човек можеше да си заведе мадамата на ресторант. Някои по-недобросъвестни от моите колеги, разчитайки, че го е подгонила склерозата, щом свършеха парите, веднага изкарваха по една тежка сесия и в продължение на седмица-две преживяваха благодарение на неговите левчета. Изглежда, само аз не го лъжех, защото веднъж той ме спря на външната площадка пред пощенските кутии и ме попита да не би, не дай си боже, да имам някаква засечка в учението, та не взимам изпити като другите? Ако съм имал нещо трудности, можел да ми помага от пенсията си, пък после, като стана доктор, ще му изобретя хапчета за подмладяване и така ще изплатя дълга си, в никакъв случай не трябвало да правя неговата грешка, образование по средата не бивало да се оставя на никаква цена. От внимателния ми поглед не убягнаха нито голямата доброта, нито старателно прикриваните дяволити пламъчета в очите му, когато говореше за изпитите, и аз разбрах — никаква склероза не го беше подгонила. Човекът просто ни бе намерил сравнително удобна форма да го ограбваме умерено, без това да застрашава нито нашето, нито неговото достойнство.
Но най-любим от всички, му беше един студент филолог, който за разлика от своите побратими — броячи на старобългарски думи-се беше ориентирал още тогава към нещо по-практично и по-резултатно — пишеше сръчно рецензии за новоизлезли книги и името му все по-често се появяваше на страниците на софийския литературен периодичен печат. Оказа се, че бай Христо — така се казваше нашият Жан Габен — е работел на младини като уредник на някакъв литературен вестник и продължава да се интересува живо от съвременния литературен живот, И когато разбра, че нашият колега взима дейно участие в него, се превърна в най-запаления му и най-възторжен читател и почитател. Следеше излизането на всяка негова рецензия или статия и го причакваше на пейката до входната врата на блока, като отдалеч размахваше списанието или вестника. Прегръщаше го разплакан и не само правеше похвална устна рецензия на неговата положителна статия, но и му разказваше надълго и нашироко спомените си за писатели и културни дейци от миналото, на повечето от които имената въобще не бях чувал. Всъщност може да се каже, че младият критик бе единственият от нас, на когото старецът си позволяваше да досажда малко повече, очевидно защото в негово лице бе намерил не само събрат и повод за приятни младежки спомени, но и възможност да прояви истинската си интелигентност. Дори в момент на размекване му бе дал да прочете и цяла тетрадка ранни младежки стихове, писани преди повече от половин век.
Много пъти след това съм си мислел колко деликатност и благородство имаше у тоя човек, изоставен сам от жена и деца на стари години, след като цял живот си беше бол очите в цифри и параграфи, за да им осигури жилища. Жена му го бе изгонила и беше прибрала в апартамента им в съседния блок един пройдоха, двайсет години по-млад от нея, а алчната му дъщеря идваше през месец, през два и вместо да го попригледа, вдигаше му скандали за пари. Плащаше свободен наем в една гарсониера и живущите във входа го бяха направили домоуправител и чистач-едно, от уважение като към стар и добър съкварталец, друго, понеже на никого от тях не му се занимаваше с грижите за общата им собственост, включваща парното, асансьора, стълбището, покрива, водопроводната инсталация и т. н. (никой от тях не можеше и да го прави така добре като него, който всъщност нямаше там никаква своя собственост), и трето, за да си помага с чистаческата заплата на малката пенсия. То май цялата тая заплата отиваше да полива успешните тежки изпити, които, както казах, моите съседи по едно време, бяха започнали да взимат на нонстоп. Бай Христо слизаше в малката ни губерния само ако някой от нас го извикаше специално за нещо и благодарение на неговото застъпничество почти не си спомням случай да е идвала за нещо милиция. Младите — обичаше да казва той — са затова млади, за да се веселят и да се обичат, имат цял живот пред себе си да бъдат тъжни, сериозни, стари и да се мразят. Умря от сърдечен удар малко преди да завърша и на погребението му освен мен бяха само трима възрастни мъже и две бабички от горните етажи. По това време моите колеги от съседните килии имаха наистина тежка сесия.
СРЕЩНАХ НЕДА в самото начало на учебната година. Започвах втори курс, а който е следвал медицина, знае, че за нашего брата това е ако не най-трудната, то поне решаващата година. Тогава вече окончателно се разбира дали ставаш за лекар и не случайно закъсалите и отпадналите в този курс са най-много, особено чужденците, които мислят, че като плащат на държавата по двеста долара на месец, могат да завършат в
