Лошото е, че пак по абсурдната логика на някакво още по-идиотско правило тя излезе от него и въобще от живота в резултат на обстоятелства, за които аз нося най-тежка вина, но които тя за разлика от Ани сигурно би ми простила. Защото не може да не е разбрала, че я убивам именно защото много я обичам. Истинските жени прощават тия неща на мъжете, а в ред отношения Неда беше много по-голяма жена от Ани.
Целият първи курс в академията ми мина като насън. Казах, че природата хитро ми бе дала възможност, преди да опозная Ева, да опитам от ябълката на познанието. Каква ти ябълка — сигурно съм приличал на настръхнал таралеж, който е надянал на всеки от бодлите си по една ябълка — толкова много неща наведнъж трябваше да възприемам. Мозъкът ми е бил като един мощен приемник, който безразборно гълта сигнали едновременно в страшно широк диапазон. Повечето от тия сигнали нямах време да обработвам и асимилирам, затова съзнанието ми само ги е регистрирало, консумирало и хвърляло ненаситно назад, в складовите помещения на личната ми сточна гара, където по-късно при подходящ случай и благоприятни обстоятелства е извършвало постепенно тяхното пренареждане, класифициране, описване, идентифициране и въобще подготовка за рационално използуване по местоназначение и за определена цел. За момичета не мислех, едно, защото за човек с моя беден сирашки жизнен опит набирането на другите впечатления и познания е било по-важно и необходимо, и друго, защото пак поради същата причина аз не знаех какво трябва да говориш с едно момиче, с което ходиш. Когато съм си мислел затова още в пансиона, винаги съм смятал, че с момиче се говорят някакви по-особени неща, които аз обаче не знам. Няколкото момчета от гимназията, които се славеха като любовници, защото се знаеше, че бягат и се срещат тайно с момичета от селото, в моите очи притежаваха особен ореол на хора, знаещи тайни, непостижими за нас, простосмъртните, за които женската част на света беше достъпна само във формата на красавиците от снимките, с които ни снабдяваше куцият Михаил. Същият невежа си бях останал по тоя въпрос и в казармата, където от мечти за далечни пътешествия и после от мъка, че се разминах с тях, не ми остана време, нито кураж да поканя някоя туземна девойка на кино или да я изведа в ливадите извън града, както-правеха повечето от наборите. Колчем си помислях на някоя моряшка забава да поканя момиче да танцуваме, ме спираха две неща. Първо, че не знаех да танцувам, защото в сиропиталището се бяха научили само тия, които бягаха и ходеха на забавите в селското читалище, и второ, защото докато танцуваме или пък просто говорим за нещо, тя непременно щеше да ме попита откъде съм, а може би и какво работят родителите ми (мислех, че всяко момиче се интересува първо от тия неща, за да знае с какъв човек си има работа), тогава какво щях да отговоря? И преди още да се стигне до ония специални неща от разговора на едно момче и едно момиче, които ми се струваше, че непременно съществуват, но аз не ги знам, този разговор щеше да приключи по най-унизителен за мен начин. Защо тогава въобще да го започвам.
Много по-късно разбрах, че всички тия страхове са били безсмислени, че общуването с момиче може да бъде като общуването с който и да е приятел, че когато вървят по улицата, хванати за ръце, или седят прегърнати на пейка в парка, двойките не си говорят някакви кой знае какви специални неща, а си приказват за най-обикновени работи от ежедневието — как е било днес в училище и кого са напукали по математика, защо вторият гол от мача за финала на републиканското си е чисто вратарски, че днес на лекциите професорът е пуснал списък и се е заканил да не даде подпис на отсъствуващите, че вкъщи от два дни са спрели топлата вода и всичко се грее с бързовар. — — Само че беше минало вече много време и това пък ми създаде нов комплекс — за пълна изостаналост от живота, най-хубавата част от който според тогавашното ми мнение беше минала безвъзвратно и безсмислено.
С такива възгледи за взаимоотношенията с момичета изкарах целия първи курс, но нали с девствеността е като с глупостта — докато не осъзнаеш, че ти пречи, не ти тежи. В първи блок на студентските общежития на Четвърти километър живеех в една стая с двама бургазлии, на които без никакво роптание очиствах терена, когато искаха да си вкарат по някоя мадама за час-два. Имаше едни помещения с голи маси и столове, като войнишка стая за свиждане, които наричаха читални и в които винаги имаше по някоя жертва като мен на сексуалната революция, започваща както всяка съвременна революция най-напред в редиците на студентската младеж. Всъщност в тия читални се нагълтах с най-много медицинска и политическа информация (тогава всички политически дисциплини се изучаваха в първи курс), защото — и когато нямаше мадами в стаята, там се играеха карти, пиеше се домашно вино и непрекъснато се разказваха любовни и бабаитски истории, свързани с непознати за мен местности и лица. Но най-лошото качество на нашата стая беше партерното й разположение. Понеже в полунощ заключваха вратата, по неписано общежитийно правило закъснелите се прибираха нелегално през която искат от най-долните стаи. Това означаваше, че нямахме право да си затваряме прозорците отвътре, дори и през зимата, и до сутринта през стаите ни се мъкнеха в едната или в другата посока не само закъснелите, но и поединично или на цели тайфи техните гости и гостенки, голяма част от които въобще нямаха нищо общо с висшето образование, но пък имаха от страшните за онова време магнетофони „Мамбо“, „Ка Бе — 100“ и „Грундиг“, пари за харчене, както и голямо желание да си поживеят със студенцията, Нито чукаха на вратата или на прозореца, нито питаха — минаваха си през стаята ни като през Орлов мост.
Моите съквартиранти не ходеха нито на Сточна гара, нито по строежите из вилната зона, та не им тежеше толкова недоспиването, а често наваксваха недостига от спане през деня за сметка на лекциите. Но аз, особено след тежка работа, имах нужда да се наспя като хората, за да мога на другия ден в седем и петнайсет сутринта да бъда в академията, която се намираше в противоположния край на града. Ето защо си бях намерил някакъв стар, парцалив дюшек и едно скрито местенце в мазето до парното. Когато имах нужда от седем-осем часа здрав сън, се промъквах тайно на моето място и се просвах върху дюшека, по който малко преди мен се бяха прескачали мишки. Отначало страшно ми се гадеше от миризмата на мишотини, но постепенно свикнах. Важното беше, че бях сам, че го нямаше кошмара да очакваш всяка секунда някой пиян глупак да рипне с калните си обувки от прозореца направо върху леглото ти и докато улучи вратата, да събори всичко в стаята... Лошото беше само, че не можех да взимам долу някакви завивки и възглавница, защото щях да направя впечатление, когато ги нося. Да ги оставям в мазето също не можеше, защото мишките веднага щяха да им видят сметката, и така постепенно се научих да спя върху големия дюшек, свит като премръзнало куче. На бургазлиите не казвах къде отивам да спя и те започнаха да ме гледат с уважение, смятайки, че съм си намерил капия, както те казваха, в съседния женски блок. Не поддържаха добра лична хигиена, затова и не усещаха, че от време на време мириша на мишотини.
Това беше първото ми мазе, след това смених още няколко, но идеята да се махна от общежитието и да си наема някое мазенце или таванче ми дойде там. Костваше ми доста усилия да свикна с мисълта, че трябва да се разделя с общежитието, защото предварително си мислех, че там кипи интересен студентски живот. Просто не можех да си представя, че човек би могъл да е истински, пълноценен студент, ако всички страни на неговия живот не са част от едно голямо, общо академично цяло. Вероятно тук си казваха думата деформациите от сиропиталището, чийто общежитиен принцип бе заменен веднага след това от също така пълния общежитиен принцип на войнишкия живот. В студентската партерна стая на Четвърти километър обаче аз за първи път осъзнах, че големият, истинският свободен живот на човека влиза в категорично противоречие с общежитийния принцип на екзистенцията. Щом битието определя съзнанието, а духовните заложби и интереси на хората са различни — необходимо условие за правилното изграждане на човешката индивидуалност, както пък ни учеха учебниците по философия, — то всяка пълноценна личност, за да се осъществи като такава, се нуждае от своя лична, неповторима жизнена атмосфера. Психолозите казват, че по жилището на човека може най-добре да се определят неговият характер и душевност. Какъв характер и каква душевност в едно общежитие, където живееш в една стая с още двама души, с които нямаш нищо общо?
През лятото всички бяха длъжни да напуснат общежитието, защото идваха студентски туристически групи от чужбина, както и участници в международната студентска бригада. Мен ме оставяха по изключение. „Инвалид от войната“ — чух да казва подигравателно по телефона студентският отговорник на нашия блок, обяснявайки на някакво по-голямо началство причините, поради които се налага да остана. Наистина съм инвалид — ми се прииска да му викна, да вляза вътре и да му разбия черепа с тежкия черен сименс, чрез който ми уреждаше стаята. Това беше един гаден тип с фелдфебелски наклонности, който тероризираше целия блок. Самоволно си беше присвоил правото да получава кореспонденцията ни и на шега, на майтап даваше любовните писма само срещу два лева. а колетите се изяждаха и изпиваха задължително с негово участие. Много глупаци му бяха дали пари назаем, които нито се надяваха да си получат обратно, нито пък
