— А й със... скалпела.
Сега най-важно е да запазя самообладание. Вече няма съмнение, че е станало най-лошото, онова, от което най-много съм се страхувал. Очевидно тя е влязла в дирите на историята с Неда.
— Интересно! — чувам-отново собствения си глас и се изненадвам, че звучи почти самоуверено.
— Какво му е толкова интересното? — пита тя, очевидно абсолютно уверена в победата си, а аз, изведнъж осъзнал, че всъщност през цялото време именно към това съм се стремял — да я изкарам от равновесие, за да науча какво в края на краищата знае и какво не, — решавам, че вече е крайно време да поема юздите в ръцете си. Точно сега не трябва да й позволявам да води нещата, може изведнъж да блокира.
— Ами интересното е, че още не си ме дала на прокурора — след което доста у мело се правя и на почти гневен: — Ти знаеш ли какво означава подобно обвинение?
Тук Ани започва вече да трепери, а очите й стават като на луда. Такава съм я виждал не повече от един-два пъти в живота си. Слава богу, че поне истерията в това състояние е тиха. Сега вече ще каже всичко, а аз трябва да запазя пълно спокойствие:
— Знам... Знам. — изхриптява тя задавено и се срива на леглото. — Вече двайсет години се уча да го знам. , Всеки ден... Всеки час. Всеки миг. Наяве и насън... Благодарение на теб... И на твоя скалпел...
Това обаче е толкова неочаквано-и зашеметяващо, че трябва да положа усилия, за да не издам истинската си реакция. Никаква Неда, значи през цялото време е ставало дума за съвсем друго нещо! В известен смисъл не по-малко съдбовно от смъртта на Неда, разбира се, защото то лиши Ани от възможността да стане майка, но все пак нещо, което така или иначе вече сме изяснили помежду си.
Хиляди пъти сме говорили за това, но така дерайлирала като че не е била никога.
ОЩЕ НЕ БЯХМЕ СЕ ОЖЕНИЛИ, бяхме в четвърти курс. Един ден тя нахълта в мазето, в което живеех, и ми тикна в ръцете един огромен букет. Помислих да не би да имам рожден ден, винаги го забравях, защото никой никога не ми го е празнувал, но преди още да се сетя, че не е за това, Ани каза в своя заповеднически стил:
— Поднеси ми тоя букет, целуни ме и — ми кажи, че много ме обичаш!
Веднага помислих да не би тя да има рожден ден, но не, бяхме го отпразнували преди няколко месеца. Не беше и сесия, да речеш, че е взела някой тежък изпит... След време, когато поопознах характера й по- добре, подобна ситуация не би ме затруднила, просто бих взел букета и бих й го подал с думите: „Поднасям ти го, целувам те и ти казвам, че много те обичам.“ Но тогава все още бях в периода, когато реагирах на всичко адекватно не според нейната, а според моята логика, ето защо запитах най-чистосърдечно:
— Какъв е поводът?
Един от най-сигурните начини да предизвикаш гнева на Ани е като нарушиш онзи ред на протичане на дадена ситуация, който тя си е определила предварително — типично качество на момиченце, израснало и разглезено в съвременно професорско семейство: с цигулката, на която малката принцеса е трябвало ежедневно да свири, със стихчетата, в които са намерили реализация повече графоманските наклонности на майка й, отколкото нейните лични, със задължителните всеобщи и шумни възторзи на близки, приятели и случайни гости, в смисъл, че такава красива, умна и талантлива малка принцеса те досега не са виждали, после с гибелната болна амбиция тя да бъде непременно най-първа сред най-първите ученици в класа, в училището и ако е възможно, в района. Тия неща ги научавах по-късно, едно по едно, и те доста ми помогнаха в продължителните и изтощителни старания през годините да нагодя характера и стереотипа си спрямо особения, най-меко казано, релеф на нейния характер и стереотип. (Нали и моят професор някога ме поучаваше: ако искаш характерът на някой човек да ти стане поносим, нагоди своя към неговия, той няма да си го промени никога.)
Казвам всички тия неща, защото след време, когато многократно се връщахме с нея към историята, която започна с букета, тя винаги ме обвиняваше, че още тогава съм посрещнал вестта, че ще ставам баща, резервирано. А истината е, че я посрещнах смутено, не знаейки как точно да реагирам. Ако бях показал бурна радост (всъщност бях най-близо до това), тя можеше да си помисли, че съм я изработил хитро, за да я вържа, малко ли селяни пипнаха така по една глупава софиянка... Мъчех се по изражението на лицето й да отгатна какво е нейното собствено отношение към току-що съобщената вест, а тя каза с изведнъж помръкнал глас и непознат дотогава за мен заплашителен тон:
— Ти май не се радваш?
Все пак исках да стъпя на сигурно, бях готов да приема всякакво обвинение, само не и това, че съм го направил нарочно, за да се вмъкна в семейната крепост на професора, затова отвърнах с въпрос:
— А ти радваш ли се?
С което, както се оказа, съм направил фатална грешка.
— Как може да ми задаваш подобен въпрос! — извика тя гневно и се захлупи на кушетката да реве, а аз се замислих над факта, че никога дотогава не си беше позволявала да крещи по мен.
По-късно, анализирайки детайлите, щях да стигна до заключението, че този факт е в най-пряка връзка с обстоятелството, че новината, която тя ми донесе, ме поставя вече в ситуация, близка до семейната. И понеже именно в тази ситуация жената се чувствува в най-силна позиция, то тя навлиза в нея така сигурно, сякаш цял живот не е излизала оттам, и с мълниеносна бързина променя същността на много от реакциите си към света. Изглежда, целият предбрачен — детски и момичешки — живот на жената е само една голяма подготовка за семейния дял от тоя живот. Погледнато от природна гледна точка, в това сигурно има немалка доза резон, но така разсъждавам сега, след опита, който имам. Тогава се сблъсквах с тия неща за първи път, при това без опита от живот в семейство, с който тя ме превъзхождаше, още повече че освен генетичните и атавистично женски заложби тя е носела в съзнанието си и конкретния модел на брачен живот, наложен от професоршата. Сцената, която ми направи тогава, беше всъщност първата лястовица, с която започваше големият сезон на моя истински семеен живот, чиито внезапни проливни дъждове, бури, гръмотевици, градушки, снегове, поледици и суховеи посрещах отначало с беззащитността на голо птиче, изпаднало от някаква висока, далечна, внезапно изоставена от всички птици стряха. Бая се настудувах, докато перушинката ми позаякне.
— Ани — казах й тогава, присядайки до нея, посегнах, но не посмях да я погаля по косата, защото още от малък изпитвах някакво особено страхопочитание към бременните жени. — Да не си помислиш, че.. Че съм го направил нарочно... За да...
— Разбира се, че си го направил нарочно! — надигна се рязко тя, а на лицето й видях някакво особено озлобление, за първи път се случваше. — Иначе не си никакъв мъж!
— Може и да не съм мъж, но не съм го направил нарочно! — продължавах да настоявам аз, защото едно такова обвинение ми се струваше чудовищно. — Винаги съм те пазил, знаеш много добре.
— А, значи искаш да кажеш, че не е от теб, така ли? — извика тя и тогава за първи път видях още нещо: как в пролуките към джунглата се преметнаха два риса едновременно.
Ако пък въобще ми беше минавало през ум подобно нещо.. Тогава за първи път установих, че една жена може внезапно съвсем спокойно да ти отправи такива страхотни обвинения, след които ти наистина да започнеш да се чувствуваш гузен. Всъщност — запитах се след малко — дали пък наистина не съм си помислил подобно нещо? Не, глупости, помъчих се веднага да отхвърля подобна мисъл, твърдо — и през ум не ми е минавало... Въпреки че — обади се изведнъж и един друг глас в мен — защо пък да не ми мине? Откъде да съм сигурен, че...
— Нали сме в епохата на започващата сексуална революция! Колко типове само се облизват след Ани... А и особено след опита с Неда, която защитаваше яростно идеята, че духовната любов няма нищо общо с природно задължителната според нея сексуална полигамия... Те, тия дъщерички от професорски и други подобни семейства, раснали цял живот под похлупак, стават понякога такива развратни женички, че докато избият една четвърт от натрупаните си патриархални комплекси, минават през леглата на поне половината от мъжете, които познават.. Тогава откъде накъде ще ми се прави на светица? А аз съм злодеят, така ли?
— И тогава за първи път (странно колко неща са ми се случили тогава все за първи път, явно ми е било първото семейно бойно кръщение, като първото плаване на неопитния — юнга) усетих страх, сигурно е бил все още неосъзнат, но ВЪВ всички случаи е било страх от семейния живот. Абсурдно, но факт — още при първия си сериозен сблъсък с това, за което винаги, неистово, до побъркване бях мечтал, аз се уплаших от него — И не за друго — ако тогава не съм го осъзнавал напълно, сега съм съвсем сигурен, — било е, защото
