напъхал сам.
— Ти няма ли да хапнеш малко с мен бе, мила? — ще кажа с възможно най-сърдечния тон, за да не се породи и сянка от съмнение, че току-що през главата ми са минавали и други идеи за преодоляване на алиенацията.
— Знаеш, че не ям такива боклуци — ще отвърне тя с гръб към мен, все така несъзнателно съблазнително наведена над мивката и заета с ръцете си.
— Е, стига с тия диети де! За всеки влак си има пътници. Ще вземеш да се повредиш нещо.
— Мисля, че това вече не те засяга — тихо и кратко ще каже тя повече на себе си, от което ще стане ясно, че изведнъж е съжалила, загдето се е поддала и е изпълнила идиотското ми хрумване — нещо, което за броени минути ще е ликвидирало резултата на нейния многочасов, започнал още в тъмни зори труд, и сега джунглата на нервната й система ще е попаднала в зона на все по-засилваща се гневна депресия.
Тогава да духаме и да махаме с ръце, за да помогнем на урагана:
— А, засяга ме, засяга ме. Ще кажат, че си се съсипала заради развода, и ще хвърлят цялата вина върху мен. И ето първата вълна:
— Бъди спокоен — ще каже жена ми твърдо, забола поглед в моя, а аз с периферното си зрение ще забележа, че престилката, която току-що е свалила от себе си, постепенно в ръцете й се превръща в плътна топка, по-точно ще заприлича на камък, който тя е готова да запрати смъртоносно по нечия глава. — Каквото и да ми се случи, ще се погрижа предварително за твоята чиста репутация. По отношение на мен. Що се отнася обаче до твоите деяния към някои други хора, свързани по един или друг начин с нашето семейно огнище, не ти гарантирам нито чиста репутация, нито спокойни старини.
Я виж, това е вече нещо. Почти сериозна заплаха. Какво значи това, че моята репутация и спокойствието на старините ми могат да бъдат поставени във връзка с мои деяния по отношение на „други хора, свързани по един или друг начин с нашето семейно огнище“?... И кои могат да бъдат тези „други хора“ освен Неда?
Хайде, ловецо! Сега е моментът да нанесеш последния удар, явно газелата е доведена до поляната, предстои красивият й скок, по време на който трябва да натиснеш спусъка. Внимавай само да не сбъркаш в някое движение!
Дран-и-и!... Телефонът. Цяла сутрин не беше звънял.
Жена ми, очевидно също втурнала се към схватката на поляната (иначе защо ще ми подхвърля тая стръв с „някои други хора“?), ще е замръзнала с търпеливо кавалерско очакване да й предоставя възможността първа да вдигне слушалката и аз, естествено, няма да я разочаровам, срещата ни на поляната така или иначе малко се отлага:
— Вероятно средствата за масова информация! — ще
посоча с широк жест към хола, където телефонът звъни вече за втори път.
Ани ще ми хвърли пълен с омраза поглед и ще тръгне решително.
— Ало! — ще долети отривисто гласът й, а аз ще стана и ще ида на пръсти до кофата за отпадъци, където бързо и с голямо облекчение ще изсипа иначе страшно вкусната бърканица.
Какво ще си говорят ли? Не е трудно да се досети човек.
Вероятно типът отсреща я пита „Оня в къщи ли е?“, защото тя отговаря:
— Да.
„Ама нали днес ви е делото?“ — сигурно пита онзи, защото на какъв друг въпрос тя би могла да отговори вече с леко раздразнение:
— Да, да!
„Да дойда ли в съда?“ — пита несъмнено той, иначе откъде-накъде тя ще викне това почти паническо:
— Не!
„Впрочем, да, така е по-добре — констатира онзи облекчен, — да не дадем повод за някакви съмнения; може да ти навреди на делото“, а тя, за да не бъде само с „да“ и „не“, тия едносрични отговори по телефона винаги звучат подозрително, разнообразява малко асортимента:
— Така.
„Да не идвам, нали?“ — Глупакът отсреща е толкова щастлив от нейното мъдро решение, че решава да изпита отново удоволствието от потвърждаването на известието за него, а тя вече почти истерично му виква:
— Да.
„След делото ще дойдеш «там», нали?“ — намеква онзи за тайния им терен, а тя му казва самата истина:
— Не мога.
„Защо? Искам веднага да се видим! Да разкажеш за делото!“ — настоява глупакът, а тя отново се ядосва, но и съобразява, че след толкова много „да“ и „не“ вече е време да създаде и някакво алиби и казва едно дълго изречение, от което онзи, ако има поне два грама ум, трябва да разбере, че разговорът вече я поставя в затруднено положение:
— Не мога да дойда на тази пресконференция. „Добре де, не можеш ли да дойдеш поне за малко?“ — настоява кореспондентът отсреща, а на нея, понеже вече е въвела темата за пресконференцията, й е сравнително по-лесно да повтори с едва сдържана досада:
— Е не мога — — И за да придаде по-голяма убедителност на версията си, добавя едно изречение без никаква връзка с разговора, но помагащо на алибито: — Да иде някой друг от отдела.
Онзи съвършен тъпак не разбира смисъла на последния й ход и иска да е наясно:
„Това за отдела го каза само така, за заблуда на шпионажа, нали?“
— Да! — казва тя колкото може по-спокойно, но аз вече я усещам как страшно кипи отвътре, изведнъж ми хрумва, че онзи там всъщност работи за мен, без да знае, и като опъва все по-яко нервите на газелата, я прекарва все по-близо и във все по-желана от мен форма към поляната на важната ни среща.
„Значи за днес категорично — не?“
— Да.
„Поне довечера за малко?“
— Не.
„А кога ще те видя?“ — онзи го казва така сърцераздирателно, че моята патка сигурно вече е на седмото небе — виж колко я обича той!...
— Утре! — виква тя, почти задъхана от щастие. „Значи утре идваш направо «там»?“ — иска да се осигури онзи, а тя, оглупяла от щастие, повтаря до забрава:
— Да. да...
„Ще останеш цял ден при мен...“
— Да.
„Не можеш ли да преспиш?“
— Не. — Тя очевидно решава, че най-сетне трябва да се сложи край на тоя разговор, и въпреки че на устата й е да каже „Целувам те“, успява да се овладее и произнася едно доста добре маскирано като делово и служебно: — Дочуване.
Да, точно или поне почти така щеше да протече разговорът им, ако тя беше вдигнала слушалката.
А аз, подпрял се на рамката на вратата, с другарско участие щях да се мъча да й помогна:
— Ама стига с тия пресконференции и материали бе, мила! Забравяш, че след по-малко от час си вече свободна!...
— И какво според теб трябваше да говоря, след като наистина ме викат на пресконференция? — щеше да каже тя умерено-предизвикателно, дори студено, залавяйки се да възстанови маникюра си.
— Ами според мен трябваше да кажеш на тая пресконференция: „Гадже, не мога да дойда в квартирата ти, защото след малко се развеждам и провеждам с бащата на детето ни делови разговор.“
— А, ти се сещаш, че имаш и дете?
Моята Ани може да е много интелигентна, но и тя като останалите три милиарда от представителките на пола си притежава чудесния навик внезапно да изостави основната тема на спора и да се отплесне по някоя случайно изтървана дума, издигайки кавгата на още по-махаленско равнище, при това равнището е толкова по-махаленско, колкото по-незначителен като стойност за нашите взаимоотношения е поводът за
