не губя нищо, така че — мога да продължа да издевателствам още малко. — А ако нарежеш вътре и една глава лук, малко шунка и магданоз, ще бъде върхът. Ще те споменавам в молитвите си до гроб.
Какво ти капанче. Та аз с един точен рибарски замах ще съм хвърлил пред нея цяла мрежа от капани. При положение, че един гладен човек може да мине спокойно и само с едни прости пържени яйца, аз й поставям задача да бели и реже пресни картофки, от което пръстите й ще покафенеят (сутринта забелязах, че последният чифт от носените от мен вкъщи хирургически ръкавици, с които е свикнала да домакинствува, са скъсани), да не говорим, че ръцете й ще се вмиришат на лук. Шунката и магданозът са за камуфлаж, те са само шумата върху трапа.
— Лук? — би възкликнала жена ми при нормални обстоятелства. — Ти не си добре, отиваш сред хора! Ако го каже сега, имам готов отговор:
— Не се бой, аз там ще мълча като риба и ще бъда съгласен с всичко, което кажеш...
Но няма да го каже. Само когато намеся лука, в красивата пролука към джунглата, образувана от очите й, ще се преметне гневната сянка на страшния рис, но както светкавично ще се мерне, така и ще изчезне обратно вдън джунглата.
— С колко яйца? — ще попита газелата.
— „С четири, както винаги“ — ще отговоря колкото мога по-небрежно, за да не се издам колко се радвам.
Не трябва да се издам не само по принцип (една жена никога не трябва да знае със сигурност за какво колко се радваш или ядосваш, това би й помогнало да си състави по-далечна стратегия в непрекъснато бушуващата война на мирното й съжителство с теб), а главно поради факта, че Щом жена ми продължава така главоломно да сваля гарда, аз ще съм или много близо, или много далеч от победата, но и в двата случая съм длъжен да бъда десетократно повече нащрек, за да не похабя с едно малко невнимателно движение целия резултат на досегашния си труд.
Като си помисля само какво чудо беше, докато ремонтираме и обзаведем тая кухня. Мазилката върху панелните стени и на тавана се беше подкорубила и я смъкнах цялата. Същото направихме малко по-късно и със стените и таваните на останалите стаи, защото мазилките тръгнаха да падат сами, между тях и панелите нямаше никакво сцепление. Изкъртихме и изхвърлихме паркета от кухнята, който след едно протичане на автоматичната пералня се беше надигнал на гърбици под балатума. Не си и зададох въпроса, на кой ли идиот е дошла гениалната мисъл да поставя паркет в кухнята, защото това е все пак един от най-белите кахъри на родната жилищна конфекция. Не беше трудно да се справим и с петдесетината, отпуснати като за бог да прости плочки около мивката, защото-още на втората година, след като се нанесохме, половината от тях паднаха сами, а зад останалите се разкриха в пенобетона огромни мравуняци, резултатът от чиято неуморна трудова дейност беше ни повече, ни по-малко почти пълното ликвидиране на преградната стена между кухнята и банята. Благодарение на неизброимите връзки, които ми създава касапската ми професия, се снабдихме с плочки от специалната продукция на завода в Михайловград, с връзки трябваше да търсим и останалото, иначе-грозно, но дефицитно като всичко друго конфекционно-кухненско обзавеждане, местихме крановете от едната стена на другата, покрихме пода с теракота и накрая-някакви пъргави момчета ни взеха хиляда лева, за да ни остъклят тераската на кухнята... Не ми се иска да си спомням за безкрайните ремонти на целия апартамент, ремонти, които в по-бедните младежки години си правехме ние с жена ми сами и които по-късно бяха извършвани все от високоинтелигентни хора — инженери, химици, математици, лекари, които в почивните си часове и дни осигуряваха по чуждите апартаменти екзистенцминимума на семействата си. Не им завиждах на парите, напротив, давах им ги с желание и дори два-три пъти изпитах тайничко желание да ги попитам дали от време на време нямат нужда от още един работник, тогава събирахме пари за колата. Но въпреки уважението си към физическия труд имаше и един момент, когато намразих човека, който го упражняваше. Това беше един трънчанин от съседния блок, когото извиках да ми измаже таваните на стаите. Не го намразих, когато мъкнах двете магарета и голямата талпа от неговото мазе до нашия апартамент, а той вървеше до мен с празни ръце и ми обясняваше защо най-големите мошеници днес са докторите и колко е правилно, дето им забраниха частната практика. Не го намразих и когато след като половин ден му бърках варта и гипса и му подавах кофите, на обяд ми взе триста лева — моята тогавашна едномесечна заплата на главен асистент, кандидат на медицинските науки и надежда в хирургията. Намразих го, когато след като на обяд изпи едно шише ракия, накъса моите триста лева и ги хвърли в клозета, за да ни покаже, на мен и на един мой колега рентгенолог, който беше дошъл да ми помага, че за разлика от нас, докторите, той работел не за пари, а за да си направел „чекия на душата“. Мисля, че след историята с шамара на физика в сиропиталището това беше вторият случай, когато съм изпитал такова зашеметяващо желание да убия човек.
Сигурно е глупаво, разбира се, да си припомням подобни неща сега, когато става напълно ясен абсурдът на всичките ми двайсетгодишни усилия да градиш дом, да правиш мъченически ремонти, всеки път отново и отново, воден от измамната надежда, че внасяш нещо ново и интересно в живота си, че с нещо го осмисляш.. Не е ли целият живот на човека едно непрекъснато хвърляне от илюзия към илюзия, от надежда към надежда, от измама към измама, че ето — тоя път вече ще настъпи голямата промяна, онова неопределено хубаво, което носиш като смътно предчувствие още от дете, даже не предчувствие, а някаква абсолютна, макар и, пак ще кажа, неопределена увереност, че няма начин да не ти е отредено най- голямото и най-хубавото, което може да се падне от съдбата на един човек.. Колко на дребно живеем, Господи.
Ето и аз сега. Захванал съм се да воювам с тая нещастна жена, която — това гарантирам с главата си — ще запаше върху страшната си рокля една кухненска престилка, ще презре маникюра и парфюма си и ще се захване да ми приготвя пържени картофи с яйца, лук, шунка и магданоз по-малко от час преди да се разведе с мен. Защо? Кому е нужна тая война, която всяка минута всеки води срещу всеки? Рано или късно всички ще идем там, на полето на голямото примирие, и едва тогава, обръщайки се назад, ще разберем, че вместо да воюваме, е било по-добре да се обичаме. Но ще бъде късно.
Все пак тая война не я започнах аз, Бог ми е свидетел, както се казва в такива случаи, и ако някога се срещнем в онова поле, ще й го припомня. Тя е, която ме постави в положение на война, а тук, на тоя свят, по неизбежност все още нещата се решават чрез принципа на война като на война — най-идиотския от всички възможни.
— Хляб няма — ще съобщи тя, сервирайки ми пожеланата от мен бърканица в моята любима плитка купичка от алпака с две дръжки отстрани, в която яденето се запазва по-дълго горещо, според моя вкус.
Едно от нещата, с които жена ми винаги е в състояние да ме вбеси, е въпросът за хляба. Знае, че избягвам да го ям, самата тя от години е забравила вкуса му, но вкъщи винаги има хляб, който както се купува, така се и изхвърля, особено ако синът не си е у дома. От всички нас само той поддържа стародавния култ към тази свещена някога, но сега обявена от съвременната диетствуваща цивилизация за персона нон грата храна. Набива хляб като докер и отначало все се мъчех да го ограничавам, но откак започна да тренира активно карате, смъкна всички тлъстини. Освен това веднъж ми разви теория, че специално за каратистите хлябът бил абсолютно задължителен, понеже съдържал някаква съставка (името й не бях чувал), която била необходима за не знам си кой от ударите и за част от еди-какъв си скок.. Преметна ме нещо, но както и да е, за хора, които не дебелеят от него, хлябът е наистина полезен.
Друг път бих й създал малко емоции на тема хляб, но сега не е моментът. Докато преглъщам с мъка бърканицата и проклинам наум мига, в който ми е хрумнала тая идиотщина с яденето, защото всичко вътре ми се е стегнало от нерви, тя ще се мъчи да измие от ръцете си следите от картофите и лука. Какво ли ще стане, ако, както понякога се случва във филмите, изведнъж я награбя и я затъркалям неистово по балатума на кухнята — така както е със страшната си рокля, с парфюма, фризурата и изографисаното си като икона лице?... Не, няма да излезе нищо — В „Нощта“ на Антониони или в „Последното танго в Париж“ подобни ексцесии бяха израз на пълното отчуждение между главните герои, а в нашия жалък вариант ще излезе като още по-жалък опит от моя страна да променя нещата, да я накарам да се откаже от намерението си да се развежда с мен, седна дума, като израз на слабост. Пък и на ония скучаещи богаташи от споменатите и други подобни на тях филми им е по-лесно да правят разни откачени жестове. За тая рокля жена ми е работила два месеца и е написала най-малко десет статии. Само прическата й струва поне двайсет лева с бакшиша и още толкова с изгубеното време. А гримът, а парфюмът, а моите дрехи? Я без изхвърляния!
По-добре ще е да се опитам да облекча с нещо идиотското положение, в което така неразумно съм се
