жена. Къде дават така.
Най-жалката част на феномена „български развод“ е делитбата на жилището и имуществото. В делитбените списъци влизат дори и четките и ваксите за обувки, виждал съм го със собствените си очи, тъй като повечето от моите приятели и познати се изпоразведоха, все образовани и високоинтелигентни хора, повечето с престижни професии и длъжности. Ставало ми е тъжно за тях, а сега започвам да ги разбирам. Например нашата отвратителна конвенционална холна гарнитура струва почти една годишна моя или на жена ми заплата. Как ще ми я отстъпи? Толкова струва и също така конвенционалната конфекционна библиотека, почти толкова — килимът, също почти толкова — козяците, с които се опитахме да компенсираме потискащата конвенционалност на гарнитурата, малко повече — картините, купувани също на изплащане, горе-долу толкова-кухненското оборудване, около два пъти повече — не по-малко конвенционалното обзавеждане на спалнята.. Спирам дотук, защото, ако сложиш книгите, сервизите, електрониката и т. н., сметката ще заприлича на доживотна присъда. Ще излезе, че сме работили цял живот, за да си обзаведем едно колкото безлично, конфекционно и конвенционално, толкова и неделимо жилище, защото в него е вложено всичко на всеки един от нас, Да не говорим за самия апартамент, който не е изплатен на държавата и наполовина. Статистиките показват, че българинът отделя около десетина от най-хубавите, най-творческите си години, за да се сдобие с жилище, а през останалата част от живота си го обзавежда или с помощта на адвокатите го дели с жена си, с която се развежда наскоро след като го е получил. Така че жена ми, ако обича, да не говори, че оттук нататък моят живот ще бъде само моя лична работа. — Ще бъде, но не съвсем — ще уточня почти с усмивка. — Една важна част от него все още ще зависи от теб.
— Така ли? Коя е тя? — В гласа й вече долавям подозрителност, не се познаваме от вчера, веднага е усетила не само моята ирония, но и подготовката за някаква сериозна провокация.
— Местодомуването — ще съобщя равно, по катаджийски. — Не знам докога ще ми разрешиш да се паркирам в тоя уютен гараж.
Жена ми често обича да е на ниво, тогава прави непростими грешки и обикновено след това съжалява, но сега случаят е такъв, че очевидно си заслужава жертвата:
— Тоя уютен гараж е колкото мой, толкова и твой, така че същото основание за тоя въпрос имам и аз.
Ако не ме лъже интуицията ми, сега вече ще се е очертала реална възможност да я изкарам от релсите, поне, да се опитам, само че преди да прехвърля люлката над лоста, трябва да я засиля още един път:
— Не допускаш, предполагам, че ще ти предложа да си пренесеш багажа и резервните части на улицата.
Крайно субективно, както винаги и както повечето жени, жена ми няма да усети истинските Ми намерения й затова (типично в нейния стил) веднага ще се засегне лично:
— А защо допускаш, че аз ще ти го предложа? Сега напред, това е моментът:
— По отношение на теб аз мога да допускам всичко? Като всяка нормална жена моята Ани не прави разлика между естествената склонност на своя пол към крайна всеотдайност и способността тази всеотдайност неочаквано за самата нея да се изроди в неестествено краен егоцентризъм. Малко ли майки са убили бъдещето на децата си поради кривосхващана жертвоготовност? Малко ли съпруги са провалили и кариерата, и живота на мъжете си превръщайки ги, водени от своя патологичен егоизъм, в пълзящи плазмодии, съответно започвайки още по-настървено да им слагат рога, защото плазмодият не буди вече никакви други чувства освен презрение и дори погнуса, в най-добрия случай — безразличие. Жена ми не е чак такъв краен случай, но съдейки по професоршата, човек лесно може да се досети, че матриархатните заложби са дълбоко генетично вкоренени и у нея. И ако не се проявиха в такава крайна форма, както в майчиния й дом, то заслугата за това се пада само на моя неспасяемо републикански характер.
А тъй като пак от историята е известно, че нищо не е в състояние да раздруса така ясно монархическото самодоволство, както републиканския непукизъм, подправен с умерено дозирано философско примирение, ясно е защо моят десен прав удар във формата на почти безразлична констатация, че от него мога да очаквам всичко, най-сетне ще извади моя противник от равновесие и за неизвестен брой секунди ще го прати на пода. На пода — това в случая означава, че жена ми ще напусне убежището на своя будоар и ще изскочи гневно в хола. Слава богу.
— Това твое мнение е главната ти грешка в цялото ти отношение към мен и то именно лежи в основата на всички наши конфликти! — ще изгърми почти фалцетно иначе доста плътният й алт съвсем близо. — А не твоите любовници, с които се мъкнеш по баровете...
Вече се чувствам като ловец, който след дълга обсада и много усилия най-сетне е успял да раздразни както трябва мечката и да я извади от бърлогата й — важна и абсолютно необходима предпоставка за довеждане на нещата до последната, решителна схватка. Само че преди да се хвърля в бой, ще се скрия малко в гората и ще я оставя да се повърти малко сама, търсейки своя противник, защото сега раздразнението и разрушителната й сила са най-могъщи и най-опасни. Не рискувам да я изпусна да се върне в бърлогата, защото, щом веднъж е излязла, това означава, че адреналинът в кръвта й вече е кипнал и оттук нататък може да го успокои само срещата с врага лице в лице. Положителният ефект от изчакването в такъв случай е, че след като адреналинът се поуспокои, раздразнителността остава като тлеещо огнище, което можеш всеки момент да възпламениш отново, но вече с много по-слаб пламък, не с оня изпепеляващ буен огън, който помита всичко пред себе си. Сега, скрит зад дърветата и гъстите шубраци, ще надувам ловджийския рог ту от тая, ту от оная страна, за да засиля както раздразнението й, така и чувството й за несигурност-най-сигурното средство за разлагане на вътрешната крепост у човека или звяра. Като начало — нещо във връзка с мъкненето с любовници по баровете. Вярно е, че има една категория полуинтелигенти, които смятат за първо свое задължение, след като са си намерили любовница, да я поведат по ресторантите и баровете, Където ще я видят най-малко половината от познаващите ги други полуинтелигенти, поне един от които само след пет минути вече ще е уведомил по телефона с цигара в уста, за да не се познае гласът му, измамената съпруга, че нейният мъж в настоящия момент се намира еди-къде си с еди-каква си жена... Да, никога не е късно да научиш какво мисли жена ти за теб, късно е само за едно — да й създавам друго мнение за мен, но това в сравнение с другите неща е бял кахър. Все пак длъжен съм поне да се защитя:
— Скъпа, нали знаеш, че нямам обичай да водя любовниците си по кръчмите!
— Така ли? — Представям си как е застанала в средата на хола и се е устремила във всеоръжие към моята стая, чакайки да се появя, за да ми се случи това, което ми се пада.
— Ами скъпичко е! — повеждам я по фалшива следа, но тя, слава богу, внася известна поправка в изразеното преди малко мнение за мен:
— Аз пък мисля, че се страхуваш да не те види някой и, после да ми донесе.
— Ама, да, разбира се! — почти щастливо и искрено ще викна аз, ако не беше жена ми, сигурно щях и да я заобичам, защото нищо друго не може да привлече така един мъж към една жена, както у мело изразяваното нейно високо мнение за него. — Може даже и самата ти да ме засечеш някъде.
— Аз никога! — ще отсече тя кратко и сдържано, НЕ не по-малко щастливо, защото така ще е успяла да ми покаже, че не трябва да я подценявам. — Моите любовници не ме мъкнат по кръчми.
Чувствам се като внезапно открит сред храсталака и халосан с тежка мечешка лапа по главата, но в големите схватки дребните наранявания са в реда на нещата. Тогава да уточня:
— Имам предвид деловите ти контакти с хора от различни сфери. Нали иначе вестникът ще спре да излиза.
— Втората ти основна грешка е, че никога не си вярвал, че са делови!
Слава богу, Баба Меца отново започва да се върти около себе си, колко му е да я ядосаш! Хайде сега да й подвикнем иззад това дърво:
— Напротив!
— Нима? — ще изръмжи тя отново фалцетно, значи всичко е наред, следователно дръжте крадеца:
— Ами как да ти кажа... Още в първите ни съвместни години се убедих, че з вашего брата, пишещите безделници, работата е любов. Както при шантонерките. Очевидно не е съвсем неприятно, щом вече толкова години го препоръчваш на обществото в своите статии. „Работата е взаимност! Работата е доверие! Работата е любов!...“ Предвиждам обаче още по-голям успех на обратния възглед: че любовта е работа. Но вие май предпочитате да си го държите за собствена консумация.
