легни“ за хванатия в нарушение на реда в спалното помещение или пък — най-често — за цялото помещение... На второ място не ми харесваше спането сам и защото ми се струваше, че е малко страшничко, сигурно съм си представял, че онези, другите, спят сами в същите големи помещения...
Другият живот — извън оградата — оставаше недостъпен за нас и по-късно, в гимназиалния курс на сиропиталището, защото хората от селото продължаваха да се отнасят към нас като към хванати от гората. А ние между другото бяхме сиропиталище само за момчета. Сигурно поради тая причина смъртта на общия баща от портретите мина някак, без да я забележим особено. Вече обръщахме повече внимание на пъпчивите си лица в малките кръгли огледалца, с които ни снабдяваше куцият Михал с подвижната сергия. От него понякога можеше да се купи и снимка на София Лорен, Джина Лолобриджида или Бриджит Бардо, чиито порядъчно разголени породисти гърди играеха и в нашето мъжко сиропиталище същата положителна роля, както и в целия тогавашен божи свят — спомагаха за активизиране процеса на изчезването на пъпките от лицата. С тая разлика само, че ние не знаехме кои са красивите жени, защото никога не бяхме гледали филм с тях.
Преминаването в казармата не предизвика никакви сътресения, защото режимът там не ми донесе нещо кой знае колко ново: Мнозина от нашите се видяхме моряци, очевидно за да ни се даде възможност да бъдем по-дълго на държавна издръжка. Там за първи път усетих приятния гъдел на чувството за превъзходство: онези, от другия свят, се оказаха отначало почти негодни за един начин на живот, в чиито условия ние се чувствувахме като риби във вода. Но това не трая дълго. Службата ги вкара в пътя бързо- бързо и ги изравни с нас, след което те започнаха да получават писма от майките, бащите, братята, чичовците, вуйчовците, братовчедите, братовчедките и приятелките си. Нашите съвсем редки писма бяха все от военни поделения. Издирвахме се кой къде е с настървение, на което можеше да ни завиди всеки криминалист, и се обичахме така, както тия копелета с приятелките въобще не биха могли да си представят. Самите ние също не бяхме подозирали тая любов, докато бяхме в сиропиталището, Дори по-скоро може да се каже, че там се мразехме. Вероятно защото всеки един от нас виждаше в останалите умножено нещастието си и защото на кого другиго всъщност можеш да си го изкараш за нещо (а в нашия случай — за всичко!), ако не на тия, които са най-близо до теб? Очевидно, когато попаднахме в казармата, за нас задейства семейният психологически механизъм: истински заобичваш близките си, когато нещо безвъзвратно или поне за много дълго те отдели от тях. Може би защото изведнъж разбираш, че си нямаш никого другиго. Сигурно затова за разлика от писмата на приятелките, които със завидна бързина и последователност едно по едно завинаги преставаха да идват (все пак тригодишният срок на нашата моряшка служба беше твърде голяма цена и за най-голямата любов!), нашите идваха все по-редовно, все по-често и от все повече военни поделения. Очевидно нещастието сближава хората повече от щастието, а в основата на това, както по всичко изглежда, лежи фактът, че да си щастлив е чисто и просто по- лесно.
Поделението, в което изкарах школата за радисти, се намираше съвсем близо до пристанището и през кораборемонтния завод се виждаше загадъчната гора от разноцветните мачти, мостици и комини на кораби, плаващи под почти всички възможни национални флагове. В свободните часове обичах да се скривам в оная част на огромния двор на школата, откъдето можех да наблюдавам спокойно шарената гора, която беше първият ми истински контакт с големия свят. За тоя свят бях чел или слушал като за нещо толкова далечно и непостижимо, че ми се струваше нереално. (Та аз още не бях виждал и София!)
Веднъж в сиропиталището се бях случил сам в учителската стая, където стояха навити на руло големите географски карти (бях в прогимназията и физикът ме бе изпратил за тебешир) и за първи път видях картата на света. Беше отгърната наполовина. Сам не знам как съм посмял да вляза и да я разгърна изцяло. Според строгия ни правилник ученик въобще нямаше право да пристъпва там, а пипането на каквото и да е се наказваше като най-тежко престъпление. Когато ни пращаха за тебешир, ние стоехме на прага, докато някой от намиращите се вътре учители ни подадеше. Тогава обаче в стаята нямаше никой и аз сигурно щях да се върна, ако не бях видял разгърнатата карта с огромните сини океани и континенти, приличащи, както тогава ми се стори, на големи сърца. Забравих и правилника, и заплахата от най-сурово наказание и се лепнах за чудото зяпнал. Докосвах трескаво необятната земна шир и се мъчех да прочета нещо, но помня, че в главата ми не влизаше нищо, с изключение само на една дума, която ми се струваше, че е написана по цялата карта: океан, океан, океан-, Имената Тихи, Атлантически, Индийски и т. и. не си спомням. Само тая дума — океан... Събуди ме силният плесник през врата на огромната лапа на физика, която ме завря под съседната маса. Мисля, че това беше първият път, когато изпитах желание да убия човек. След това съм го изпитвал многократно.
Та тогава, скрит сред ниските храсти в двора на школата, аз бях — отново и много по-силно — във властта на онова същото чувство, че се докосвам до примамливия, загадъчен, но и вече реален далечен свят. Само да протегнеш ръка и ще го докоснеш. Не като нашарена в различни цветове, изписана с всички възможни големини и шрифтове букви, подлепена с платно и навита на голямо руло хартия (самата дума карта произлиза от хартия!), а като нещо материално, действително съществуващо, прекосило нашир и надлъж същите ония безкрайни сини пространства, които бяха зашеметили детските ми очи... До свършването на школата при всяка гарнизонна отпуска аз бях единственият, който поемаше не като всички останали към града с кината, кръчмите, морската градина и момичетата, а към пристанището. Броех дните до края на обучението и мечтаех за мига, в който ще стъпя на палубата на някой от сивите и достолепни в своята сдържана строгост военни кораби, обикалях с часове по пирсовете, където стояха навързани големите бели пътнически презокеански лайнери и окадените танкери, които по няколко пъти в годината пресичаха Бермудския триъгълник, правеха си гаргара с тайфуна „Цунами“ и въобще преджапваха Световния океан както Гъливер морето на лилипутите. Нямаше сила, която да ми попречи след службата да стана радист на някой от тях. Нямаше кой да ме спре, защото нямаше кой и да ме очаква. Ето, казвах си, че и сирашката участ си има някои свои предимства.
Изпратиха ме да служа в едно поделение на сушата, което нямаше нищо общо с всичко това и което не даваше квалификация за корабен радист. Службата там със сравнително доста свободно време и дълги нощни дежурства ми даде възможност да изчета още много книги за далечни пътешествия, а също така и да се подготвя успешно за кандидатстудентските изпити.
СТУДЕНТСКИТЕ МИ ГОДИНИ бяха първият период в моя живот, когато се почувствувах свободен човек. София се бе оказала най-далечната възможна точка за реализацията на моите мечти за пътешествия (тогава си казвах, че е само временно, и смятах морския провал за резултат на случайно нещастно стечение на обстоятелства, които при това в условията на казармения живот въобще не зависят от твоята лична воля), но и това не беше никак малко, защото за човек като мен София, Париж или Хонолулу бяха в еднаква степен непозната част от големия свят. Никога няма да забравя например как когато пристигнах за първи път за кандидат-студентския изпит и от някакъв напосоки взет тролейбус се изсипах пред Ректората, се въртях като упоен от хашиш и гледайки ту огромното здание на Университета, ту площад „Народно събрание“ с големия конник, ту забития в небето паметник отсреща, ту Орловия мост в дъното на булевард „Руски“, си говорех на глас, за да си внуша по-сигурно:
— Не, това не е на снимка, нито на кино преглед, това е в действителност, в действителност. Това е София...
По-късно един приятел софиянец ми разправяше, че правел същото, когато бил на двуседмична средиземноморска екскурзия от „Орбита“ и гледал така Монте Карло от площада пред двореца в — Монако... Да не говорим какво впечатление ми бе направило гъмжилото от хора, коли и тролейбуси на кръстовището. Понеже бях с униформа (в казармата бях влязъл с ученическата куртка и все още не знаех какво е това цивилни дрехи), хората ме заглеждаха любопитно, а някакъв шегобиец подхвърли:
— Ей, морски, корабът ти отплава не натам, а към паметника „Левски“...
Като човек, който няма къде да отиде, бях изкарал и домашните си отпуски в поделението, и тъй като там, където служех, Моряшката униформа не правеше впечатление на никого, аз така бях свикнал с нея, че я възприемах като съвсем естествена част от себе си. В София за първи път установих, че тя прави впечатление, но това, вместо да ми даде самочувствие, ме притесни още повече. Струваше ми се, че хората наоколо ме заглеждат не заради нея, а защото по нещо личи, че не съм като тях, че съм сирак, че съм хванат от гората (изпитах чувството, че отново съм в селото на нашето сиропиталище) и че съм пуснат сред тях по милост. За да си дам-кураж, започнах да си казвам, че ги мразя и че като стана хирург, ще им шия коремите с най-дебелата и най-ръждива игла.. От човек, израсъл в сиропиталище и прекарал домашните си
