отпуски на тригодишната си служба само в поделението, могат да се очакват всякакви мисли.
ДВА МЕСЕЦА ПО-КЪСНО, когато вече бях студент, започнах превземането на столицата с целодневни ненаситни обиколки по улиците, площадите и градинките, зяпах около кината и театрите, но не влизах вътре, защото ми се струваше, че ще изпусна нещо много важно от истинския живот навън, който шумеше край мен като прибоя на пристанището с многоцветните корабни мачти и флагове. С парите, които си бях събрал от почти символичната тригодишна матроска заплата, си бях купил възможно най-евтиния костюм, две найлонови ризи и едни черни трандафори, които се бяха оказали последна дума на модата. Никога не съм се чувствал така горд с нещо, както с тия трандафори, благодарение на които бях убеден, че никой повече не би могъл и да предположи, че съм сирак, израсъл в сиропиталище, и че въобще по нещо се различавам от всички наоколо.
Ако някой бе ми казал тогава, че нормалният човек се стреми не да прилича по всичко на останалите, а по нещо да се различава от тях, сигурно съм бил готов да го убия.
Втория етап от опознаването и превземането на големия град бе осъществен с помощта на градския транспорт, Сядах в някой трамвай, тролей или автобус и се возех по няколко пъти от едната до другата му крайна спирка, като след всяка първа обиколка кондукторите започваха да ме гледат по-особено.
Когато поопознах града и посвикнах с шарената шумотевица по „Раковски“, „Витошка“ и „Руски“, на площад „Ленин“ и на Халите, започнах да ходя на кино и чак тогава открих с голямо удивление кои са били ония породисти вдъхновителки на активното самопъпколечение в мъжкото ни сиропиталище, раздрусвано яко и непрекъснато от неудържимо натрупващата се енергия на нерешените ни пубертетни проблеми. На театър ходех по-рядко, защото билетите бяха по-скъпи, а и това, което гледах на живо, ме държеше много по-дълго, не исках да затрупвам едни впечатления с други. Сигурно затова и досега си спомням с най-големи подробности много театрални постановки оттогава, докато има цял куп други от по-късно, които все едно че никога не съм гледал.
Сираческата пенсия, която получавах, не беше голяма и за да се храня безплатно, започнах да работя в мензата, това съответно накара повечето от състудентите ми да ме отбягват физически, защото дрехите ми така се вмирисаха на кухня, че понякога аз сам едва се изтрайвах. Твърде скоро разбрах, че и битпазарският фасон на единствения ми костюм не само не ме прави еднакъв с другите, а напротив — отличава ме, при това съвсем не в моя полза. Тогава се отказах от безплатната храна и започнах да ходя като много други студенти на пиацата за строителни работници, точно тогава бе започнало усиленото вилно строителство около София, и изведнъж се видях с пари. Нерядко ходех и на Сточна гара, където по цяла нощ стоварвах греди, дъски, цимент, керемиди, кафези със зеленчуци и плодове, чували със захар, въглища, дърва, въобще всякакъв вид стоки, които пристигаха непрестанно от всички краища на страната, за да задоволят поне отчасти ненаситния глад на заболялата от гигантизъм столица, чието население се увеличаваше главоломно независимо от всички мерки за ограничаване на софийските жителства. Така или иначе виломанията и сточната гара на софиянци не само укрепиха мускулатурата ми, но и доста сериозно промениха както облеклото, така и начина ми на живот, а това по всички закони на диалектиката означаваше — и моето самочувствие.
Първото нещо, което установих, бе, че спортният тип модерни дрехи ми стояха като измислени специално за мен, а второто — че състудентките ми започнаха да ми обръщат внимание, още повече че и с медицината си допаднахме по същия начин, както и с кожените якета и дънките. В скоро време аз се оказах едва ли не най-добрият в курса, а подобно нещо очевидно не остава незабелязано от нежния пол. Даже то като че въздействува върху него по-решаващо, отколкото външният вид. Несъмнено жената изпитва атавистично влечение към силния самец, който дори и все още да не участва в лова, дава сериозна надежда, че в скоро време ще започне да носи в пещерата по-едър дивеч.
Разбира се, всички тия неща си ги мисля сега. Тогава не съм бил в състояние да направя такава точна епикриза на ситуацията, в която съм се намирал, първо, защото ми е липсвал необходимият жизнен опит, и второ, защото съм възприемал всичко и съм реагирал на всичко спонтанно, а това ще рече — повече импулсивно-емоционално и по-малко осъзнато-разумно. Може би тук природата е проявила някаква своя хитрост. Ако веднага ми беше дала да разбера колко силно са пораснали мъжките ми шансове, аз може би нямаше да прекарвам почти цялото си свободно време над книгите, а щях да се юрна да обикалям квартирите на колежките си. Така да се каже, преди да ми отвори очите за прелестите на Ева, тя мъдро ми беше дала време и възможност да-опитам от сладостта на ябълката. След това вече бе оставила на моя отговорност разпределението на силите и времето ми между двете основни стихии, които изпълват и осмислят еднократното пребиваване на човека в божията градина. Не че не съжалявам съвсем за пропуснатите квартири, но ако можех да започна отново, сигурно пак щях да предпочета дебелите и оръфани учебници. Защото съжаляването е от днешната ми гледна точка, а изборът на решение — от тогавашната. Дистанцията във времето между тези точки е толкова голяма, че предварително обрича разместването им на невалидност. Така както невалидни и безсмислени биха били сега, след двайсет години, и въпроси от рода на какво щеше да стане, ако не бях се разделил с Неда, ако тя беше ива и ако не бях се оженил внезапно за моята Ани. Ако имах власт над събитията от обратното време, то освен че бих решил по друг начин съдбата на Неда, бих се борил на живот и смърт само за още нещо — за друго, различно от сирашкото начало на живота си. Сега ми остава само да опитам да се преборя за друг край, различен от оня, който жена ми така зловещо уверено ми чертаеше.
СЛЕДОВАТЕЛНО СЪВСЕМ НЕОЧАКВАНО НАЙ-ВАЖНА ОТ ВСИЧКО може да се окаже необходимостта да разбера дали тя знае как е умряла Неда, тоест дали оня неин, изпълнен с ужас среднощен вик „Убиец“ се отнасяше наистина за мен. И тъй като, от една страна, най-добрата отбрана е нападението, а от друга — в борбата с жена сигурността да постигнеш нещо най-често в право пропорционална зависимост от степента на безразличието, което ще успееш да покажеш към същото това нещо, не ми остава нищо друго, освен да продължавам да й лазя по нервите. Моята жена е трудна, докато я изкараш изцяло от релсите. След това си казва всичко. Опитите й да прилага по отношение на мен моята собствена тактика — да се прави на безразлична — завършват винаги с неуспех, което ще рече — твърде често с истерия, но резултатите нея отчайват и тя опитва все отново и отново. Ето защо към мнението, според което единствената поука от историята е, че никой не си взима поука от нея, аз бих добавил — особено жената. Не казвам особено моята, защото някъде по-напред вече стана дума, че Ани е истинска жена. Според писателите душата на истинската жена е необхватна, историците казват същото за истинската история, следователно жената и историята са като космоса — може да са безкрайни, но в твоя власт е да общуваш с тях само така и само толкова, колкото е в периметъра на твоите възможности и в интерес на конкретната задача, която си си поставил. Стига, разбира се, да знаеш как да го правиш. Например най-подходящият отговор на последните думи на жена ми, че любовните ми връзки не я интересуват, ще бъде моето почти лъчезарно:
— Колко е хубаво, макар и за кратко, човек да поживее в европейско семейство!. ,
Което пък от своя страна ще доведе съвсем естествено до нейното едва сдържано ехидно:
— Ти вече нямаш никакво семейство. Нито европейско, нито американско, нито африканско... ще се наложи да се задоволиш с наличния си харем от твоите...
— Санитарките! — ще й помогна услужливо. — Санитарките. Не забравяй, че от тях започвам.
— Казах ти — ще отсече тя кратко, за да бъде по-категорично. — Оттук нататък твоят личен живот си е твоя работа. Както впрочем е било и винаги досега.
Историята — от древността до днес — е доказала с многобройни примери, че с личната свобода на своите граждани най-много са парадирали най-тираничните режими. При това и те, както и деспотичните съпруги са болезнено ревниви към проявата дори и на най-невинните форми на човешка свободица, които по същество с нищо не застрашават абсолютността и непоклатимостта на тяхната власт. Например крепостният селянин Рудолф може да продаде собственоръчно отгледаното си прасе не на крепостния селянин Ханс, който има нужда от сланина за зимата, а само на крепостния селянин Адолф, който обаче има нужда не от прасе, а от вол, за да може да си оре нивицата. Кажи на жена си, че днес искаш да облечеш ето тази риза, и тя, ако е истинска жена, веднага ще те постави на място с куп необорими аргументи, че защо точно тая, а не оная! Отначало не разбирах логиката на тази явно безсмислена ревност към проява на каквато и да е лична свобода, но с времето нещата започнаха да ми се изясняват. Целта на занятието е просто твоите сетива за каквато и да е свобода да закърнеят. Защото личната свобода, дори и да е и най- невинна, не само се услажда лесно, но и бързо дава своите отровни плодове — Днес ще продадеш свободно прасето си, а утре — феодала си. Днес ще си избереш по свой вкус риза, а утре — по-млада и по-хубава
