изчело повече книги от теб и мен, взети заедно, може да знае вече два езика, може да му е съдено да направи революция в живописта! Откъде накъде — пикла? Не ти ли минава през ума, че като остарееш някога, може да се наложи точно на нея да се надяваш да ти донесе чаша вода? Нетолерантност, твоето име е жена!
Ако телефонът издрънчи отново, това би ми дало възможност да разтоваря малко от яда си, като например подметна:
— Е, хайде де, не бъди жестока! Може би след делото все пак ще идеш на тая пресконференция!
Жена ми обаче, понеже очевидно си познава добре стоката и знае, че оня глупак няма да се обади повече, от страх да не би тя да промени решението си и да го накара да дойде на делото, ще заяви уверено и ехидно:
— Сигурна съм, че те викат за извънредно дежурство.
— Не бъди толкова сигурна — ще кажа аз доста разколебано, защото, тръгвайки към телефона, ще си мисля отново, че онзи глупак наистина няма повече да се обади, а ако пък ме търсят мен, не се знае кой е, да не говорим, че понякога има и съвсем невинни обаждания, които, ако се случат в неподходящ момент, могат да направят куп поразии. Да речем, вдигам телефона:
— Ало!...
— Доктор Милев, вие ли сте? — Слава богу, сестрата от Първа хирургия, още е нова, не ми познава гласа по телефона.
— Да.
— Аз съм новата... — започва тя, но аз я прекъсвам:
— Да, да!
— Ще идвате ли днес в академията?
— Не.
— Чак утре, така ли?
— Така. — Започвам да се ядосвам, старшата сестра не би ми задавала такива глупави въпроси.
— Нали знаете, че днес се провежда спортният празник на академията? — продължава тя с глупавите си въпроси, а аз се мъча да не кипна:
— Да.
— Всички стажанти са там и ние тук закъсваме със скиорите. Непрекъснато ни карат нови.. Професорът ми нареди да ви попитам дали не можете да дойдете на едно извънредно дежурство...
— Не мога. — пресичам я някъде на половината на фразата й, обаче тя е от този тип гъски, които, докато не изграчат цялото изречение, което са си наумили, не отпушват ушите си за сигнал отвън. Но вероятно тонът ми я е стреснал малко, защото тя все пак успява да разбере, че нещо съм казал, и пита:
— Моля?
— Не мога да ида на това дежурство! — повтарям бавно, като на олигофрен и в тоя миг зървам особената усмивка на жена ми, която за миг е спряла да прави маникюра си и ме гледа със същото изражение, с което аз щях да слушам преди малко нейния разговор.
— Но професорът каза, ако все пак, макар и по-късно, се окаже, че можете... — започва онази оттатък да ме вбесява отново и аз почти виквам:
— Е, не мога! Да иде някой друг от отделението!
— Значи така да му предам? — пита сестрата бавно, сигурен съм, че в момента си записва какво точно да предаде на професора. — Да имате някакви нареждания?
— Не.
— А, доктор Милев! — сеща се онази изведнъж. — Има един особен случай на фрактура, която..
— Ще видя фрактурата утре.
— За утре да запишем ли стажанти? — пита сестрата, а жена ми отсреща вече почти сияе.
— Да.
— Свободен прием ще имате, нали?
— Да.
— Нещо да поръчате? — Тя забравя, че вече ме е питала за това, и аз трябва да прекъсна този идиотски разговор, защото току-виж го е започнала целия отначало:
— Не. Дочуване.
Затварянето на телефона ще е съпроводено от смеха на жена ми:
— Ами стига с тия дежурства бе, скъпи!.. Забравяш, че след по-малко от час вече си свободен.
— Ама... Наистина ме викат за дежурство! — ще кажа аз едва ли не смутено, най-добре можеш да се объркаш, когато казваш истината, а не ти вярват. — Днес имало много скиори със счупени глави и крака. Времето е хубаво и планината е пълна с безделници.
— Дългът те зове! — ще ми помогне тя великодушно. — Следователно...
Едва сега осъзнавам, че всъщност, слушан отстрани, моят разговор със сестрата би протекъл точно както нейния с оня глупак и че Ани би си помислила, че и аз... Да, разбира се, колко й трябва на една жена, за да се издигне сама в собствените си очи — достатъчно е например подозренията й, причинени от глупавата й ревност, да се оправдаят. Тогава пък, за да не си вири много носа, ще я върна към темата за нейния разговор:
— Ако само моето присъствие тук ти пречи да обещаеш да идеш на тая пресконференция, смятай ме за отсъстващ, казах ти.
Тя обаче отново ще прояви тактическа гъвкавост и пак ще намери тема, с която равностойно да замени подхванатата от мен:
— Клетвата на Ескулап те задължава да оставиш всичко друго и да наденеш престилката. Целият ви коридор в момента е пълен с носилки, върху които се гърчат хора със счупени глави, ребра, тазове и крайници, очакващи твоята спешна помощ. Ако трябва, делото може да се отложи. Животът и здравето на хората са по-важни. Аз ли да те уча, че всяко забавяне на хирургическата намеса може да се окаже фатално?
— Аз в това състояние не мога да кърпя хора! — ще се опитам да й обясня колкото е възможно по- търпеливо и понеже виждам в очите й присмехулно пламъче, което ми припомня, че тя може би въобще си има друга версия за телефонния ми разговор, ще включа и тая версия. — Нито пък въобще имам желание да се срещам с някого. И ти отказа пресконференцията, нали?
Жена ми ще ме гледа изпитателно, телефонът вече ще е спрял да дрънчи, а аз изведнъж с малко закъснение ще се замисля над думите й, че „ако трябва, делото може да се отложи“. Случайно изтървана фраза ли ще е, или пък точно по този начин тя ще намери възможност да ми подскаже известна готовност за даване на заден ход — естествено, при определени условия, които аз ще трябва да приема? Ако ще го е казала целенасочено, би си струвало да се помисли как диалогът да бъде продължен в някаква резултатна посока. Тя ще постави условия, но и аз имам свои.. Дори и да би го казала неволно, според учението за подсъзнателното то би трябвало да означава пак същото, само че по-слабо изразено. Ще рече, моето подозрение, че тя води битката неуверено, се потвърждава отново. Следователно никакво отпускане!
— Хм!... — ще каже тя замислено, явно колебаейки се какъв тон да избере — нещо, което само по себе си вече ще означава, че не е безразлична към това, което ще каже. — Току-виж си успял да ме убедиш, че разводът ти причинява страдание!...
Ще бъде най-голямата глупост, ако точно сега се поддам на нейното омекване. От бой, в който и на двамата участвуващи им се подгъват коленете, не излиза нищо. Поне единият трябва да е прав и да нанася удари. В момента правият съм аз и по старото боксьорско правило противникът трябва да бъде атакуван най-масирано, когато е най-зашеметен. Дали разводът ми причинява страдание? О!
— Напротив! Изпълва ме с оптимизъм и със златни надежди за бъдещето. Просто изгарям от нетърпение да започна живота си отново, както се казва в книгите. -Отгледал съм си детето, изградил съм си кариерата, оттук нататък — дръж се, живот! Долче вита, както се казва на един европейски език. Ще чакам да се появи внучката първокурсничка. Или второкурсничка беше? О, да, разбира се, второкурсничките са по за предпочитане, те са вече по-наясно с някои положения в човешките взаимоотношения... След това — папането на паричките, ритникът и старческият дом, където с теб ще се срещнем отново, за да затворим кръга на нашата щастлива трагикомедия. Нали и в литературата е така — трябва накрая да се затвори
