още първият досег с тоя живот е поставил под заплаха единственото нещо, което нито сиропиталището със спартанския си режим, нито каквото и да било след това успяха да ми отнемат болезненото ми чувство за лична свобода. Не знам точно какви чувства съм изпитвал тогава към Ани, но разбрах, че няма да ми бъде трудно и да я намразя. Никой дотогава така убедено (при това почти успешно, което беше най-страшното) не се бе опитвал да ми внуши вина за действия и мисли, които влизаха в такова чудовищно противоречие с представите ми за морално и неморално.
Изобщо, като хвърлям поглед назад, бих могъл да кажа, че много от идеите за неморалните взаимоотношения между хората, които всеки човек натрупва като опит или информация в течение на целия си живот, аз получих наготово още в първите години на семейния си живот благодарение на непрекъснатите подозрения и обвинения, които Ани ми отправяше. Възможно ли е това професорско семейство да е изграждало толкова години взаимоотношенията си с останалия свят, ръководено единствено от позицията, че всички — близки и далечни, познати и непознати — са негови активни или потенциални врагове, че всички наоколо са егоисти, кариеристи, подлеци, дори латентни престъпници? Как можеш да живееш щастливо в един свят, който активно мразиш? Нали в края на краищата животът е такъв, какъвто ти сам си го направиш или поне какъвто си го представяш?... И как тази жена движи морално-етичните рубрики на своя вестник? Би трябвало някой ден да взема и да прочета няколко нейни статии...
— Извинявай — казах тогава и направих първата си грешка, трябвало е да й се озъбя и аз, нещо в смисъл „А откъде да съм сигурен, че е от мен?“, щяла е да се разреве още по-силно, но със сигурност е щяла и по-бързо, и по-резултатно да омекне. — Никога не бих могъл да кажа подобно нещо, знаеш, че те обичам. Най-малко на теб и най-малко в тоя момент бих могъл да ти причиня болка. Нямаш представа колко съм щастлив.
Всъщност колкото пъти си мисля за онзи разговор, толкова пъти стигам все до един и същ извод — че тя тогава просто ми изигра един етюд, за да види как ще реагирам във внезапно създала се, остро конфликтна ситуация, и ако моята грешка бе, че проявих слабост, то нейната, още по-голяма, се е заключавала във факта, че твърде прибързано и лекомислено е направила от това генерални изводи за тактиката и стратегията на бъдещата си саморазправа с мен.
— — Сега си длъжен да намериш много пари и да ме занесеш на бар! — заповяда ми тя. — Последно напиване, пушене и танцуване по случай настъпването на великите пости. А до бара и обратно ще ме носиш на ръце — първо, за да си изтърпиш наказанието, и второ, за да разберат всички, че съм ти булка.
Втората грешка, която направих тогава, беше, че наистина я носих до бара и обратно. Добре, че не беше тежка, справих се благодарение и на тренировките на Сточна гара и по постройките. По-неприятно беше задължението да отговарям на десетките внимателни граждани и особено гражданки, които се спускаха разтревожени към нас с въпроса, какво му е станало на момичето — припаднало ли е, сгазено ли е, удар ли е получило, живо ли е... Само една възрастна жена, изглежда, отгатна донякъде характера на синдрома и понеже сигурно имаше златен син и лоша снаха, каза пророчески на любопитните, които се случиха най-близо до нея:
— Нека я носи; нека я носи!... Цял живот ще я носи, после тя ще му носи на гробищата... Курветини с курветини.. Изядоха добрите момчета... Мътната да ги занесе дано!
В бара Ани не миряса, докато не изпукахме всичките триста и двайсет лева, за които два месеца бях мъкнал цимент на Сточна гара и бях копал основи в Драгалевци. Яде бадеми, докато й прилоша, след което започна да праща наляво и надясно по масите бутилки шампанско, като поръчваше на келнера да предупреждава, че всички бутилки ще се отварят едновременно по даден от нея знак. Никога не съм я виждал така щастлива, както в мига, в който започна канонадата от отварянето на тапите. Сред всеобщото ура, за което пак тя даде знак, нагоре полетяха и струите шампанско от предварително разлюшканите, пак по знак от нея, бутилки. В тоя момент забравих за цимента и копането и мисля, че аз виках най-силно.
Когато канонадата и виковете утихнаха, тя остана права и за да задоволи законното любопитство на публиката, тъй като подобен жест не се прави без основателен повод, викна:
— Ние се женим! — Последваха бурни ръкопляскания и викове „Браво“, които изведнъж се превърнаха в едно общо скандиране: „Гор-чи-во, гор-чи-во...“ Колко му е да създадеш атракция на пияната публика в бара. А след като под новите аплодисменти се целунахме, Ани извика: — Менделсон!
Оркестърът веднага засвири сватбения марш, публиката запя, а Ани се намери в ръцете ми, от които благоволи да слезе чак след половин час, когато ни арестуваха. Триумфално изпратени от Публиката в бара, по улиците на нощна София ние се оказахме още по-подозрителни, отколкото на отиване, и с пълно основание — да носиш някого на ръце посред нощ е съвсем резонен повод за любопитство, загриженост или пък за минаване на другия тротоар. Тогава за първи път разбрах, че има и хора, които гледат да стоят по- надалеч от всичко, излизащо от нормалните рамки на протичане на обществения ред. Защото един скандал, сбиване, нападение, раняване или смърт на човек, катастрофа, кражба — това са все неща, на които елементарният обществен и човешки дълг те прави съпричастен, ако се случиш на местопроизшествието, и освен че трябва да се притечеш на помощ, си длъжен в много от случаите да се ангажираш и като свидетел, а това освен опасност от пострадване на място може да ти доведе и години наред разкарване по съдебните зали, влизане в неочаквани и нежелани за теб взаимоотношения с двете заинтересувани страни, въобще куп неприятности... Да, имаше хора, които, щом ни видеха, гледаха да се ометат. Едни го правеха с известно притеснение, мъчейки се да дадат вид, че пътят им наистина не е към нас, както беше допреди пет секунди, а ей натам, към Градската градина или даже още по-добре към Археологическия музей и оттам към ларгото на ЦУМ, където сега, в два и половина през нощта, има за свършване една много важна работа... Други обаче въобще не си и правеха труд да придадат на бягството си някаква благовидност, а чисто и просто за броени секунди изчезваха от лицето на нощната софийска, плътно облицована с камък земя. Как успяваха да пропаднат вдън земя през толкова много павета, базалт-и асфалт, не ми беше ясно, но го правеха с похват на тренирани хора. Когато за първи път стъпих в столицата, тя ме респектираше и радваше, потискаше и въодушевяваше, сега за първи път ме уплаши. Мисля, че в селото на нашето сиропиталище никой няма да се скрие зад първия плет, ако среднощ срещне човек, който да носи друг човек на ръце.
Както и да е, проблемите ни дойдоха не от тези, които гледаха да бъдат по-далеч от нас, а от онези, които искаха да ни помогнат. След като няколко коли спираха край нас и аз трябваше да отказвам предложения за помощ, обяснявайки, че на момичето му няма нищо, при Народния театър до нас спря една дежурна милиционерска кола, от която излязоха двама старшини.
— Какво му е на момичето? — попита единият старшина отдалече, а Ани, без да види, че са милиционери, тъй като и бяха в гръб, и понеже алкохолът изведнъж я бе хванал много силно, започна истерично да крещи:
— Умира-а-ам! Умира-а-ам!... Помо-о-ощ!. — . Докато й обясня какво става, милиционерите дотичаха. Окуражена от тяхното присъствие, се приближи и някаква компания от пет-шест души, а Ани продължаваше да рита и да маха с ръце във въздуха, крещейки още по-силно:
— Умирам от любо-о-о-в! Умирам от любо-о-о-в! — Компанията се разсмя, а милиционерите се ядосаха, защото помислиха, че сме решили да им правим плоски пиянски среднощни номера. Съвсем пияна, Ани продължи да се лигави и в колата, но те вече не й обръщаха внимание. явно бяха свикнали с подобни изпълнения. Изгубила контрол над реакциите си, тя се бе оставила изцяло във властта на оная малка професорска госпожичка, която може да прави околните на маймуни и на която всичко е простено, защото каквото и да направи, публиката трябва да й ръкопляска, да цъка с език и непрекъснато да повтаря, че от нея няма по-красива, по-умна и по-талантлива. В бара успя отчасти да го постигне по обясними причини, пред катаджиите не успя по още по-обясними, а когато в управлението заяви на дежурния майор, че трябва да застане мирно и да ни козирува, защото ние се женим, и когато тя го нарече простак, понеже той не пожела да го направи, й се наложи — може би за първи път в живота й — да разбере, че за обществото извън професорското семейство тя не е никаква принцеса, а най-обикновена хлапачка, която колкото по- лошо се държи с майора (защото тя продължи да го нагрубява), толкова повече увеличава риска да разбере това по максимално неприятен начин.
Пак добре, че майорът излезе разбран човек. Вероятно изигра известна роля и фактът, че аз не бях пиян и му обясних всичко. Можеше да прекараме нощта в управлението и на сутринта да ни прочетат по бързата процедура по една присъда за дребно хулиганство и за обида на длъжностно лице... Обадиха се на професора и когато той пристигна, тя още не беше изтрезняла. Заяви му, че сме попаднали в плен на едно вражеско племе, което не ни позволява да се оженим и се готви да ни изяде, след което професорът й
