въобще някога щяха да ги потърсят. По-важно беше да са в добри отношения с него, защото мнението му също имаше значение дали да ти дадат общежитие и догодина, да не говорим, че напълно в негова власт беше да те сложи в каквато си иска стая и ако те намрази за нещо, да ти вгорчава живота цяла година. Сам си беше създал легендата, че е човек на милицията, и мнозина му се плашеха, но после се оказа, че не е. След една година го хванаха освен в голяма злоупотреба с имуществото на блока, още и че търгува с долари и не само го изключиха от Юридическия факултет, но го и дадоха под съд, Чак тогава тия, които му бяха давали пари назаем, се осмелиха да си ги потърсят обратно и се говореше, че общата сума възлизала на няколко хиляди лева.
Та тогава аз останах за около седмица сам в стаята и за първи път разбрах голямото предимство да разполагаш с дните и нощите си по своя воля и свой вкус. Когато искаш, четеш, когато искаш, спиш, когато искаш, просто си лежиш и си мислиш за каквото и да е.. Или пък да си направиш с мерак едно хубаво кафе с голям каймак. По онова време в София бе излязла модата да се пие нескафе (което беше въобще първото кафе в живота ми) и чието приготовление беше цяла церемония. Към сухата смес от захар и кафеен екстракт се капваха една-две капки вода и всичко това се бъркаше дълго и търпеливо, докато се превърне във вкусна бяла пяна. После се наливаше бавно водата и се получаваше страшно ободрително питие. Едва по-късно, когато по вестниците и списанията се заговори колко е вредно за сърцето, ние започнахме да си припомняме, че понякога, особено в късите сесийни денонощия, сме изпивали по цели литри от това питие. Както и да е, важното беше, че свободата на личността, както формулирах новото си положение, ми се услади, и реших твърдо, че наесен, когато си дойдат моите съквартиранти, аз непременно ще си намеря някое таванче или мазенце, от ония, за които чувах да говорят непрекъснато колегите и колежките ми, но чиято слава тогава се свързваше в моето съзнание преди всичко с пиянски и любовни истории, тоест правеше ги несъвместими с първоначалните ми колективистични възгледи за академична цялост и пълнота на студентското битие. С парите, които изкарвах, можех да си позволя да плащам свободен наем.
Наложи ми се обаче да си потърся квартира по-скоро, отколкото предполагах, защото след една седмица при мен настаниха двама второкурсници от българска филология, които бяха останали на някаква практика и по цял ден вадеха думи от някакви старобългарски текстове, Както ми обясниха после, тези думи щели да бъдат класифицирани по вид — съществителни, прилагателни, съюзи, причастия и т. и-, преброявани и включвани в някакви много сложни математически формули, чрез които най-сетне щели да бъдат решени вековните спорове в науката кое житие от кого е писано. Бяха интелигентни момчета и тази наука-математическата лингвистика, — за която не бях чувал, ми се видя интересна, даже прочетох някои от тия жития (за първи път ми се случваше и да чета нещо на старобългарски език), но след като вече бях опитал сладостта на независимия, индивидуален бит, тяхната компания ми беше непоносима. До началото на лятната бригада оставаха десетина дни и аз реших през това време да си намеря необходимото таванче или мазе, което да ангажирам за есента, защото, както ме посъветваха по-опитните филолози второкурсници, в края на лятото или още по-лошо — през есента — всичко ще бъде вече заето. Сега е моментът, защото завършващите студенти освобождават много квартири. Обясниха ми и че таваните и мазетата имат куп недостатъци в чисто битово отношение — много често нямат вода или тоалетна, аз също бях слушал разни истории за квартири, в които функцията на клозет изпълняват капандурата на покрива, мивката, тръба от някаква стара канализация или пък в най-благоприличния случай намиращият се наблизо градски обществен клозет. Не исках обаче да търся стая в апартамент с хазяи, защото, първо, там наемът щеше да е много по-висок, тъй като щеше да включва парно, телефон, топла вода, мебелировка и т. н., и второ, което беше най-важното, нямаше да ми осигурява пълна самостоятелност. Аз исках да съм сам, сам, сам... Очевидно личностното ми изграждане бе започнало да се осъществява на бързи обороти и неговата реакция на досегашното ми колективистично съществувание бе вече, ако използувам един термин, който напоследък започна много да се употребява, необратим процес.
Само че намирането на таванче или мазенце не се оказа толкова лесно, колкото си представях, — независимо че беше сезон на освобождаване на квартири. Първо, защото-едни освобождаваха, но други се бяха юрнали като мен да заемат, включително и родители на кандидат-студенти и кандидат-студентки от провинцията, които още не знаеха дали гениалните им деца ще влязат в университета, но бързаха да им намерят хубави квартири задължително с парно, топла вода, телефон и грижовни хазяи, при това тези квартири трябваше непременно да бъдат най-много на сто и петдесет метра от съответното учебно заведение, за да не се налага сутрин принцесите или принцовете да стават много рано за първите упражнения, а и да не рискуват с прибирането си вечер из крайните квартали на тая пълна с какви ли не опасности столица.. Второ, защото се оказа, че притежателите на годна (дори и относително казано) за обитаване от студенти жилищна площ искаха не само писмена декларация, че докато съм им наемател, няма да се женя, а ако реша да се женя, ще ги уведомя-петнайсет дни предварително и ще си изнеса партакешите, но и поне половингодишна предплата, каквато в момента не бях в състояние да дам. За да събера необходимата сума от поне петстотин лева, се налагаше най-малко два месеца да мъкна по боянските, драгалевските и симеоновските строежи тежките колички и кофи с бетонджийската бригада на известния в целия околософийски вилен район бай Марко, който плащаше добре, но и взимаше душата на наетите общи работници. Бях як и работех много, затова майсторите и предприемачите ме взимаха с готовност сутрин от пиацата на Солни пазар, но никога дотогава не бях работил толкова дълго време само тая скотски, убийствено съсипваща бетонджийска работа. Едно е да носиш тухли и вар или даже да копаеш основи на надница, където и самите майстори не си даваха много-много зор, а съвсем друго е да биеш бетон. Първо, плочата се спазарява на акорд и цялата бригада гледа да я завърши по-бързо, за да си отиде по- рано. И второ, тя трябва да се излее задължително за един ден, иначе има опасност спойката между старата и новата част да не стане добре и след време да се пропука. Поради тия две причини наливането на плоча представлява една бясна вихрушка от въртящи се лопати, които зареждат за нови бъркала, премятат от едно място на друго тия, които в момента се правят, или товарят готовите в колички или кофи, които политат светкавично към онази част на кофража, където бай Марко е нагазил с гумените си ботуши в насипания вече бетон и само чуква с лопатата си, за да ти покаже къде трябва да изсипеш материала, който си домъкнал, задължително тичайки, иначе втори път няма да видиш надница при него, а може и да те изгони насред деня, без да получиш нищо. Ако си отвори устата, ще бъде само за да каже „По-рядко“ или „По-гъсто“, „По-блажно“ или „По-постно“, да поръча долу да не се приказва, а да се работи или пък да направи забележка да не се гази и съсипва арматурата... По време на работа не позволяваше да се пие нищо друго освен лимонада или чиста вода, защото, обичаше да казва, че бирата и ракията искат мезе и жена, а не работа! Ако нещо ми харесваше в надничарството при него, въпреки съсипията на бетона, беше именно това, че не даваше да се пие. Беше ми омръзнало от катили, които след третата бира се освинваха и избивайки лумпенските и бабаитските си комплекси, търсеха някой такъв като мен, студент или пък вече завършил беден висшист, за да си отмъстят с просташки приказки или пък с юмруци на интелигенцията. Всъщност благодарение на такива бабаити аз за първи път се сблъсках сериозно с проблема за дълбоката пропаст, която зее между интелигентния човек и простака. Срещайки между строителните работници и много добри и умни мъже, аз се научих още тогава да деля хората на интелигентни и простаци не по признака образование, а по личните им качества и по отношението им към самото образование. Истинският простак парадира със своята необразованост, а природно интелигентният човек страда, че по една или друга причина не е получил образование, и се стреми с всички средства да навакса липсата му. Ако трябва да го формулирам с терминологията на нашите даскали по философия в академията, тогава у мен се зароди класова ненавист към простака, който държи на всяка цена да ти покаже, че е нещо повече-от теб. През целия ми следващ живот тая ненавист ми помагаше да устоявам на най-различни атаки на тоя тип простащина, често на най-високо академично равнище..
Когато през септември събрах парите за предплата, трябваше веднага да замина с курса си на есенна бригада, а като се върнахме, единственото, което намерих, беше-едно мизерно мазе в някакъв стар блок зад Университета, близо до Докторската градина. Дебелата и мазна хазяйка ми предложи и второто легло в една от стаите си, пълни със студенти, но като си представих как ще върви с парцала след мен в кухнята и ще ме кара да избърсвам веднага всяка капка вода, паднала на пода от мен, как при всяко влизане и излизане ще надзърта, за да проконтролира да не би с мен да влезе или излезе от скъпоценния й апартамент и някое „външно лице“, нещо, за което ме предупреди още в началото на разговора ни (още повече че ако беше за съжителство с друг човек, аз си имах осигурено общежитие), предпочетох мазето. То се намираше в общ бетонен коридор, отляво и отдясно на който бяха наредени още пет-шест врати на
