той престане да бъде личност, а на един народ — когато започне да не се интересува от политика, което ще рече — от собственото си настояще и бъдеще. Добре поне, че нямаше стадиони, които да побират цели народи, но и да имаше, бях сигурен, че по-голямата (и-по-добрата) част на народите винаги ще остава отвън.. „Хляб и зрелища“ е бил девиз не на целия римски народ, а само на най-лумпенизираната и най- аполитичната част от него, и през изминалите оттогава две хилядолетия-историята не познава нито едно изключение в това отношение..
Та когато имаше мач или когато исках да подишам липовия аромат по „Коларовска“, свивах от кино „Витоша“ надолу по булеварда със същото име, после надясно към липите, които ме отвеждаха на площад „Славейков“, и ако в кино „Култура“ нямаше нищо интересно с доглеждане, минавах покрай Народния театър, чийто репертоар вече знаех почти наизуст, особено пиесите, в които играеха Владимир Трендафилов или Апостол Карамитев, оттам през градинката пред Военния клуб и право към Ректората и Докторската градина. Понякога се отбивах в Руската църква или в „Александър Невски“, особено когато се случеше литургия с хор. Никога не съм бил вярващ, но винаги запалвах по две свещици, след което с някак особено пречистена душа и с двойно по-голямо усърдие се залавях за диалектическата критика, която любимият ми Фойербах правеше на християнството. С годините поради липса на време влизанията ми в църквите ставаха все по-редки, но за сметка на това се увеличаваше броят на свещите, които палех. Третата вече беше за бай Христо, а четвъртата — за Неда.
С НЕДА СЕ ЗАПОЗНАХ почти на Нова година, на самия трийсет и първи привечер, малко след като дежурната в нашата читалня с основателен гняв и със сетни сили едвам изчака края на намаленото предпразнично работно време, за да затвори след мен и още двама-трима като мен, които като последни идиоти се бяха забили в дебелите книги, когато всички нормални хора, несъмнено включително и нейното семейство, вече се готвеха да седнат пред трапезите или телевизорите. Валеше хубав сняг и засипваше претъпкания кош върху раменете ми, който вероятно поради това не можеше да се проветри както трябва, и аз гледах на празничната суетня наоколо като човек, който няма нищо общо с нея. Слизах по „Патриарха“, исках да мина през парка, защото страшно ми харесваше, когато е отрупан със сняг, и тъкмо си мислех, че всъщност няма нищо по-хубаво от това да посрещнеш Новата година там, на някоя пейка, да си гръмнеш сам едно шампанско, да го изпиеш на един дъх и после да се въргаля ш в снега, докато цялата слама до шушка се разпилее от коша. Да, тъкмо си мислех всичко това и започнах да се питам къде в тоя час би могло да се намери бутилка, едно от двете момичета, които вървяха пред мен и мъкнеха две огромни, претъпкани с провизии чанти, се подхлъзна и се просна върху снежния тротоар. Затичах се да я вдигна, но докато стигна до нея, тя рипна сама и отцепи по адрес на хлъзгавицата такава яка псувня, че в един миг ми се прииска да се направя, че нито съм тръгнал към нея, нито даже съм я забелязал. Това очевидно беше някакъв внезапен, неосъзнат, но деликатен порив да й спестя неудобството. И сигурно щях да я отмина, ако самата тя не беше спряла тоя мой порив с едно твърде далеч от всякаква деликатност:
— Хей, младеж! Я помогни на тия две чанти да станат и да се отнесат по местоназначение!
— Остави човека, нали обещаха, че ще ни посрещнат!-каза другото момиче, но Неда я прекъсна посъщия безапелационен начин:
— Никой няма да дойде, те сега блъскат карти! — След което отсече: — Хайде, младеж! Как се казваш?
— Стефан! — отвърнах троснато. Какво си мислеше тая пикла! Всъщност вече бях вдигнал голямата чанта, а другото момиче подпря своята чанта на краката ми и започна да събира разпилените пакети и портокали.
Хванах по една дръжка от всяка чанта, а те останалите две външни и тръгнахме.
— Неда и Диана! — каза тя, палейки си цигара с една ръка. — А ти къде с тая чантичка?
— Прибирам се.
— Като те гледам така, не си се разбързал много, мамчето сигурно вече е ошетало вкъщи.
— Живея сам — казах кратко, бях си намерил от доста време тоя отговор, който ми вършеше добра работа при подобни разговори, защото ликвидираше необходимостта от задаване на въпроса, имам ли семейство или не. Толкова народ живее в София на квартира.
— А-ха. Май следваш нещо?
— Медицина.
— О, докторе! — възкликна тя, след което се обърна към Диана: — Ето кой ще ни дава бележки и рецепти, а след някоя и друга година ще ни прави абортите.
— Абортите са забранени — изтърсих по възможно най-глупавия и най-сериозния начин първото, което ми дойде на устата, но за мое щастие те взеха това за умела шега и се разсмяха искрено, след което, за да затвърдя доброто им впечатление от мен, ги погледнах по-особено и добавих с нещо като тон на изпечен мошеник: — Но не са отменени. Ако си плащате добре...
— Ти си бил готин бе! — каза Неда и ми подаде да си дръпна от цигарата й. — Отначало ми изглеждаше по-смотан. Що не дойдеш с нас?
— Ама... — опита се да каже нещо Диана, но тя я пресече:
— Нали оная девойка каза, че може да не дойде! Плаща си нейната част и идва!
— Не, аз имах предвид, че той сигурно си има някъде уговорено — обясни Диана, но Неда пак я прекъсна:
— Ако има нещо уговорено, нямаше да се мъкне така като народна песен! Аз го заковах още като го подминахме, но си помислих друго. Хайде, младеж!
Моите съкилийници бяха подготвили нещо, даже бях дал и малко пари, но нямах особено желание да посрещам с тях Новата година, бяха ми омръзнали глупостите им. на тях също им беше все едно дали ще съм с тях или не, а бутилка шампанско за номера в парка едва ли щеше да се намери... Обаче и предложението на момичетата беше дошло доста изневиделица, не ги знаех къде искаха да ме вкарат, из София се говореха и случваха какви ли не неща. Във всеки случай не предизвикателното държане на Неда ме бе стреснало. Бях ги виждал вече доста такива и знаех, че това е модерна поза на много софийски разглезени момиченца, принадлежащи най-често на семейства с по-издигнато положение. Точно тия, дето най не ги обичах, защото бяха мързеливи, глупави, получаваха всичко наготово и всички трябваше да им бъдат задължени. От една страна, ме гонеше любопитство да видя как живеят софийските хайлайфни дамички, а от друга, ме задържаше страхът, че сигурно ще ме унизят с нещо, защото в техния свят щях да се чувствувам като мечка във вестибюл с кристални сервизи и китайски вази.
Докато мислех всичко това, влязохме в някакъв вход, момичетата ми тикнаха в ръцете и другите дръжки на чантите, защото по тясното стълбище нямаше място за трима, и след малко се озовахме пред една таванска врата, иззад която някакъв магнетофон вече беше доста силно-издут. Докато влизахме, си казах, че в края на краищата, ако не ми хареса, винаги мога да си тръгна, а ако някой ми се изрепчи повече, може и да му се случи нещо. От смущение и от много колебание по пътя не ми беше останало-време да попитам момичетата с какво се занимават и каква е компанията, в която ме водят, всъщност беше и неудобно да им задавам такива въпроси, но нищо — що е време, напред беше, всичко щеше да стане ясно. Важното беше да не губя самообладание и да се държа на ниво, мъчех се да си повтарям, че тия вътре, каквито и да са, не са с нищо повече от мен — нито са били боксьори, нито имат моите мускули и здрави юмруци, нито за една година са изчели по медицина и философия толкова книги, колкото-аз, така че само ако... Всъщност установявах, че всяко мое разсъждение завършваше набързо някъде по средата със заканата, че само... Ако някой психоаналитик бе-погледнал тогава в подсъзнанието ми, сигурно щеше да направи заключението, че вече не съм изпитвал нищо друго, освен непреодолимо, натрапчиво желание някой непременно да ми се изрепчи, за да го смотам с два тупаника, и освободен от натрапчивия си комплекс, да си замина — я към парка, я към съкилийниците...
Таванът не беше висок, но беше просторен — моето мазе щеше да се нанесе в него поне четири-пет пъти. Вътрешността му напомняше на стара селска къща. Гредите и подпорите на покрива бяха целите нашарени с дърворезби и боядисани с някакъв черен лак, който им придаваше старинен вид, а по стените бяха накачени или подпрени други, най-различни по големина и форма дърворезбовани пана и детайли от по-големи композиции, едни завършени, а други все още в процес на работа. Имаше и парчета от стари църковни иконостаси, съвсем нови икони имитации и една недовършена ракла със сводест капак. Навсякъде се виждаха най-различни сечива, четки, бои и лакове. Никога не бях виждал толкова необичайни по формата си длета и ножове, а половината от чуковете бяха дървени. В една голяма ниша, отделена от
