отпра такъв шамар, какъвто никога не бих очаквал от кротък и безличен човек като него. Всъщност този шамар я и спаси, защото търпението на майора беше вече на изчерпване. Скочих да я защитя, но видях, че професорът е по-уплашен от самата нея. Не знам дали уплахата му се е дължала повече на тревога за състоянието на дъщеря му или на мисълта за това, което го очаква вкъщи, когато професоршата разбере, че вместо да защити детето от „тия грубияни“, той си е позволил да я удари. —
Той се спусна към нея и я прегърна, а тя изведнъж омекна, сви се в него и заскимтя като малко бито кученце.
— Дъщеря ми не е способна на лоши постъпки — каза той на майора. — Но тия гамени, които напълниха София, влияят зле на възпитаните деца...
— Младежът се държа съвсем прилично — вдигна глава дежурният от протокола, който след това трябваше да подпишем и тримата. — Възпитайте си дъщерята, защото моите колеги по другите управления са по-нервни... Подпишете тук и сте свободни.
— Втората част на драмата се е разиграла в професорския дом. Професоршата е направила неистова истерия, заявявайки на дъщеря си, че такива долнопробни типове като мен ще влязат в къщата й само през нейния труп. Казах на Ани, че можем да живеем отначало в моето мазе, което тя благодарение на блестящите си домакински способности вече бе успяла да превърне в малко уютно гнездо. След завършването на академията така или иначе ще идем някъде по разпределение за три години, пък после добър е Господ — . В някое родопско градче ще спестим малко пари и като се върнем в София, ще си уредим свое жилище.
— Ти си луд! — заяви ми тя като добра възпитаничка на трезвата житейска философия на майка си. — Да се откажем от тоя огромен апартамент в центъра и от вилата в Бояна, за да се свираме в твоето мазе и цял живот да работим като добитъци за един двустаен панелен апартамент в петия картофен пояс на София!... Тая няма да стане! Освен това майка ми е права, че ако се оженим сега, това ще бъде катастрофално за моето следване. Заради детето аз ще трябва да прекъсна поне две години и простачките, които не могат да ми стъпят на малкия пръст, ще завършат преди мен и ще налапат аспирантурите, дето се очертават в катедрите по вътрешни болести и по хирургия. За мен по-важно е...
— Ама ти каза ли на вашите, че си бременна? — прекъснах я аз сепнато, а тя сви устни презрително:
— Не съм казала, не се бой.
— От какво да се боя?
— От отговорност, от какво! — заяви тя по същия начин, а аз започнах да се ядосвам:
— Аз не се боя от отговорност!
— Видях те колко си смел. В участъка. Ядосах се още повече.
— Е, то в управлението оставаше и аз да си отварям устата и да повтарям твоите глупости... Тогава и целият академичен съвет на академията да беше дошъл да ни бие шамари нямаше да се измъкнем читави. Ти извади късмет, че си мадама. Ако аз бях нарекъл оня с твоите епитети и съществителни, сега щях да съм най-малко на петнайсет-дневна бригада в тухларната фабрика. А най-вероятно и ти с мен.
— Достойнството на човека, особено на любимия човек, си струва петнайсет дни в тухларната! — заяви ми тя по същия свой глупав начин, по който неведнъж дотогава ми беше доказвала, че морето й е до колене.
— Човекът нямаше никаква вина за това, че ние с теб сме щастливи и че ще се оженим, за да го наричаш такъв и онакъв — казах твърдо, а тя ме пресече още по-твърдо:
— Няма да се оженим.
— Моля?
— Мисля, че казах ясно: няма да се оженим. — Изглежда, съм я погледнал доста особено, защото побърза да добави малко по-меко: — Поне засега.
— Ти не си добре! — извиках. — А детето? , — Ще си родим друго. Моето бъдеще е по-важно.
— Ще кажа на майка ти, че си бременна от мен, и тя.. — опитах се да я заплаша, но тя се усмихна с увереност, която абсолютно изключваше друго решение. Тогава за първи път си дадох сметка колко точно второ издание на майка си може да се окаже тя.
— И майка ми ще ти каже същото.
— Но все пак тя не знае, че си бременна! — настоявах аз, хранейки някаква наивна надежда, че все пак...
— Не е трудно да се досети — прекъсна надеждата ми тя.
— Изключено! — заявих почти злорадо. — Главата Си режа, ако тя е в състояние дори да си представи, че нейната принцеса може да си свали сутиена пред мъж и че някога въобще може да престане да бъде девствена.
— Не я подценявай толкова — усмихна се тя снизходително. — Когато се е омъжила за баща ми, е била две години по-малка от мен. Само че десет години не е могла да забременее. На нея всичко и е ясно.
— Тогава тя не би трябвало да позволи ти да се подложиш на такъв риск — За теб един аборт може да се окаже фатален. — Изведнъж се въодушевих: — Аз ще говоря с нея!
— Забранявам ти! — озъби се тя яростно. — Моят живот си е моя работа! Иначе няма да ме видиш повече!
— Но ти носиш мое дете — опитах се да й припомня, обаче и това не помогна.
— Ха! А откъде си сигурен, че е твое? — извика тя, почти успешно придавайки на гласа си нагъл тон, и макар да знаех, че го каза, за да ме ядоса, изпитах неудържимо желание да я перна през устата, които само един ден преди това ми приписваха чудовищната вина, че едва ли не съм си го помислил.
Тогава, вместо да я перна, за първи път реших да й покажа, че селото не е без кучета и че аз не съм нито професорът, нито професоршата, нито майорът, та да ме прави на маймуна.
— Всъщност, да — повече констатирах за себе си, отколкото казах на нея. — Аз винаги съм те пазил добре, още вчера ти го казах. И бих искал, ако се ожениш някога за мен, да ми родиш мое дете.
Дали тя разбра моя ход или не, не знам, но се хвърли панически върху мен, повтаряйки разплакана:
— Не! Твое е, твое е, твое е!.. — Прегърнах я и я погалих, за да й дам да разбере, че й вярвам, защото наистина й вярвах, а тя продължаваше да хълца. — Наистина... Като размислих... До вчера, дето се вика, бях дете, .. Едва се измъкнах малко от тях.. И веднага пак... Ще стана роб на едно... Което сигурно ще обичам много, но аз точно от това се и страхувам.. Никога ли няма да имам свой живот... Да правя каквото си искам.. — Изведнъж в някакъв внезапен и мимолетен изблик на жертвоготовност, която след това би ми натяквала цял живот, каза, като заплака силно: — Но ако ти ми заповядаш, ще го родя. — И веднага, усетила, че е прекалила, посегна и към ръчката за заден ход. — Въпреки че...
Кюртирах я сам в един от кабинетите на академията, докато сестрата и докторът бяха на митинг против американската агресия във Виетнам. По онова време абортите бяха забранени, а докато успея да изработя на Сточна гара четиристотин лева, за да й го направи някой незаконно, тя сигурно щеше да влезе в третия или четвъртия месец... Преди това опитахме с нашия асистент по гинекология, ни аборти... За да се справи по-успешно с това, с което аз, самонадеяният и отчаян студент третокурсник, не можах да се справя както трябва... — Усещам как нервите ми започват да не издържат и за да не избухна съвсем, отварям клапата, вдигайки само един тон. — Разкайвам се за хиляден път и за хиляден път те моля да ми простиш, че се съгласих да убием нашето първо и единствено дете... Това достатъчно ли е?
— Достатъчно е! — отвръща тя със сдържана, но нескривана ненавист. — За тебе!... А за една майка, на която са убили детето, или за жена, на която са отнели възможността да стане майка, Господ още не е измислил нещо, което да бъде достатъчно...
— Ако моето самоубийство би могло да изкупи нашата вина, не бих се поколебал нито секунда, уверявам те! — тръсвам през зъби, така съм кипнал, че гледам на заричането си почти сериозно, но на нея това, естествено, не й стига, очевидно смята, че ако ще се самоубивам, трябва да го правя не по взаимна заслуга:
— Когато говориш за вината, много те моля, не употребявай множествено число.
Тъй като въпросът за моята лична вина сме го дискутирали, както вече казах, многократно и донякъде сме го изяснили (естествено, в смисъл че цялата вина е моя), решавам, че най-сетне е време да й припомня някои неща от близката предистория на самото убиване на детето:
