— Извинявай... Просто забравих, че не ние, а само аз съм искал тогава тоя аборт... Че съм настоявал за него, воден също така от своя егоизъм, от нелюбовта си към теб и подтикван от своята безотговорност — моите основни качества, доказвани непрекъснато през целия ни следващ двайсет и няколко годишен съвместен живот. Добре ли съм запомнил?
— Не! — влиза в моя тон тя. — Пропусна да кажеш, че аз съм настоявала не по-малко от теб, защото още не ми се е искало да ставам майка... Защото още съм се чувствувала малка пикла, на която повече й е харесвало да танцува туист и шейк, отколкото да пере надрисканите гащички на някакво си неочаквано и нахално втурнало се в живота ни малко идиотче... А аз добре ли си спомням?
Опитът на Ани да отрече чрез саркастичната си тирада всичко онова, което изреди в съдържанието й, е толкова неочакван и шокиращ, че едва ли ще мога да разбера веднага как трябва да тълкувам всичко, което съм чул. Досега винаги сме спорили за причините на грешката в моята хирургическа намеса и деликатно бяхме заобикаляли първопричината за нещастието. Всъщност трябва да кажа, че деликатността я проявявах аз, защото, разбирайки напълно болката й, не исках да прибавям към нейните въглени още един — тоя за собствената й вина. Смятах за достатъчно и това, че той непрекъснато прогаря кошмара на дните и нощите й... А сега изведнъж се оказва, че едва ли не деликатният измежду нас е била тя и само от едната си човещина към едната ми вина не е прибавяла и другата. Е, да, но човещината е до време, поне моята.
— Пропусна нещо много съществено — чувам се да казвам сухо.
— Така ли? — Тя е все така настръхнала, значи трябва да продължавам.
— Забрави да си припомниш, че на тези твои думи има и свидетели.
— Нима? — почти виква тя. искрено възмутена. — На свидетели, които си спомнят неща, дето нито са ги чули, нито са ги видели, знаеш ли как им викат в съда?
Усещам как желанието ми отпреди малко да й припомня ако не нашите диалози в мазето, то поне разговора с асистента постепенно се изпарява. Дори като че въобще загубвам всякакво желание за спор с нея. Това състояние ми е познато — аз се мобилизирам и понякога воювам за много по-дребни неща, докато очевидната абсурдност на едно такова обвинение може изведнъж да ме докара в състояние почти на апатия. Затова не ми остава нищо друго, освен да запаля една цигара и поглеждайки безразлично часовника, който все така бясно препуска към предстоящата развръзка, да кажа почти приятелски:
— По повдигнатия въпрос, мила моя, нашият съд е вътре в нас... А там, знаеш много добре, лъжесвидетели няма.
Но както съм се убеждавал много пъти, моят пацифизъм не притежава никаква причинно-следствена активност по отношение на активността на нейното лично участие в спора.
— Да! — казва тя не по-малко решително, отколкото озлобено. — Знам много добре: там лъжесвидетели няма. По тоя случай бих могла да ти задам няколко въпроса, които парят на езика ми от известно време.
— Моля — казвам подчертано индиферентно, а изведнъж забелязвам, че в очите й гори нещо от оня ужас и от онази мрачна решителност, с които ми викаше насън „Убиец!“. Сигурно ще трябва да го отдам на факта, че така болезнено задълбахме по най-болната ни тема.
— Не бъди толкова самонадеян! — казва тя с нещо като опит за красива усмивка, не по-малко мрачна. — Ще те затруднят.
— Едва ли! — отвръщам подчертано безгрижно, може би трябва да се позабавлявам малко, за да си възвърна добрия тонус, нещо ме кара все пак да мисля, че тя ми готви някаква клопка. — Ако пък чак толкова ме затруднят, ще ми помогнеш. Винаги си го правила с охота. Една от най-симпатичните ти черти е, че обичаш да отговаряш вместо мен на зададените ми от самата теб въпроси. Аванти!
Тя също запалва цигара, дръпва няколко пъти (паузата вероятно ще има за задача да откаже психически натиск върху мен) и казва бавно, с равен тон, под чиято само привидно спокойна повърхност би трябвало да се досетя сам, че се заражда тайфун поне от тихоокеански тип.
— Предупреждавам те, че този път въпросите са много страшни и с още по-страшни последици... — След това предварително лаконично метеороложко предупреждение за зараждането на тайфуна следва и едно малко лирично отклонение, за да се подчертае чисто човешкият момент в наближаващата тихоокеанска трагедия. — Напоследък само това се питам — да ти ги задам или не...
— Моля ти се! — почти изкрещявам от радиорубката на моя застрашен кораб. — Изгарям от нетърпение! Казвай за какво се касае! Конкретни данни!
— Данните са налице и се касае за престъпление! — казва тя, без да скрива, че моето предизвикателно държане я облекчава. — Държиш ли все още да ги чуеш?
— Даже настоявам! — чувам като чужд собствения си глас, защото едва сега изведнъж разбирам, че нашият разговор вече не се води за нейния аборт. И за да си дам сам кураж, повтарям още веднъж: — Да, настоявам!
— Страхувам се, че ще съжаляваш — заплашва ме тя с все същия равен тон, от което убеждението ми, че се касае наистина за сериозна схватка с океана, се затвърждава.
Следователно — колкото може по-несериозно:
— На моите години едно съжаляване повече или по-малко не е от особено значение.
— Вероятно ще бъде от значение за начина, по който може би ще ти се наложи да прекараш голяма част от оставащите ти години — казва тя все така равно и сериозно, не показвайки никакви признаци на влияние от моя стил на реагиране.
Независимо от това аз съм длъжен да продължа по същия начин, чувал съм, че колкото повече се разразява тайфунът, толкова повече моряците се мъчат да се правят на непукисти, явно с примитивния си, но верен инстинкт на деца на природата те са установили много важното правило, че първата предпоставка за победа над нещо сериозно е да му покажеш (или да се опиташ да внушиш поне на себе си), че не го взимаш чак толкова надълбоко.
— Казах ти — отвръщам почти весело... — От старческия дом не се боя. Особено пък ако бъда сигурен, че там няма да се направиш, че не ме познаваш.
— Разбираш много добре, че говоря не за старческия дом — казва Ани тихо.
Може би правя грешка, но решавам внезапно да й задам точен и сериозен въпрос:
— А за кой?
— За един друг, в който се отива за предумишлено убийство.
Така. Значи все пак ще си дойдем на темата за нощните й кошмари. За втори път си казвам, че всъщност нали това е и целта на занятието, следователно няма от какво да се стряскам, каквото има за казване, трябва да се каже. Но аз съм длъжен да бъда на равнище и доколкото позволяват обстоятелствата — в максимално активна позиция. Нали ще натискам спусъка! Тогава да й помогна:
— За предумишлено убийство се отива в затвора. А аз мисля, че подобни заслуги нямам. Поне засега.
— Това ще стане ясно от отговорите на въпросите, които ще ти задам — казва тя със спокойната увереност на човек, който вече е натиснал спусъка и сега само преобръща, вече без никакъв хъс, оттук- оттам трупа на убитото животно, за да се убеди в смисъла на голямата гонитба. — Ако, разбира се, държиш да ги чуеш.
Но понеже нямам никакви основания да се смятам за убито животно, аз ще изскоча на поляната:
— Моля. Слушам с интерес.
Тогава Ани ще угаси бавно цигарата си в пепелника, ще оправи с несъзнателно движение косата си и ще отправи спокойно двуцевката на хубавите си очи към челото ми:
— Каква е съдбата на момичето, с което ти ходеше, преди внезапно да се ожениш за мен?
— Убих го — бих отвърнал на подобен въпрос на следователя, след което с две думи ще му отговоря как и той сигурно ще ми признае много сериозни смекчаващи вината обстоятелства. Но сега на поляната, само на разкрач от мен, ще стои една жена, която е запънала срещу ми пушка. Не иде да си признавам.
Та значи така. Все пак — Неда.
ТРЕТА ГЛАВА
НЕДА ВЛЕЗЕ В МОЯ ЖИВОТ по абсурдната логика на правилото, че най-често най-съдбовните неща в живота на човека се явяват резултат на съвсем случайно стечение на още по-случайни обстоятелства.
