въпреки че там беше взел всички мерки, той пак изпробва оръжието — не биваше да разчита на случайността. После застъпва бодро, с по-свободна крачка. Краката му се движеха в неизменен ритъм подобно на махало на часовник, защото само тъй можеше да преодолее този дълъг поход.
Крачеше привидно бавно, но човек от равнината не би достигнал това темпо дори и през лятото върху твърда земя. В короните на буковете не се виждаше нито едно листенце, вихрите бяха отвели дори и шушулките с гъсеници. Тези дървета му приличаха на голите великани, които според светото писание господ хвърлил от небесните висини долу в пропастта. Сега те стояха тук на тълпи подобно нашествие от безнадеждни хора и простираха ръце към небето, което заради своя бунт бяха изгубили завинаги. Бисаха гладеше очарован. Никога досега не си ги беше представял така, не предполагаше, че под лятната красота се крие подобно вълшебство. Мина му през ума дали пък тези великани не бяха откраднали и взели под своя защита глутницата вълци. Не, държаха се безпристрастно. Следите в девствената гора упорито водеха нагоре и бяха тъй ясни, че и слепец не би се отклонил от пътя.
Цареше гробна тишина, а може би беше още по-тихо. Нима някой познаваше тази глухота? От хората, с които беше служил в града, никой нямаше представа за нея и когато им разказваше понякога за високите, покрити със сняг равнини в Карпатите, гледаха го недоверчиво и не му вярваха. Пък и тъй си беше — който не е бил зиме из тия планини, имаше право да се съмнява. В буковите гори дори и през лятото е сравнително тихо, а сега не се обаждаше ни едно птиченце. Къде са тези песнопойци, къде са синигерите с черни шапчици, къде са кълвачите, къде се дянаха всички пернати обитатели на гората — нима са измрели? Мъчи ги студът, бедничките, мръзнат. Изпокрили са се из дърветата, между цепнатините. Неведнъж ги беше намирал там, товарейки шейната с дърва, — измръзнали, безжизнени. Нима сега им беше до песни!
Бисаха наблюдаваше гората, но целият се беше съсредоточил напред по посока на тясната черта и следите върху нея — нищо друго сега не го интересуваше. Трябваше на всяка цена да настигне разбойниците и да си разчисти сметките с тях. Нека разберат, сган такава, каква я свършиха и кого се осмелиха да направят за смях. Всичко вървеше превъзходно. Мрачното и натъжено слънце се показваше над развълнувания хоризонт на гората като догарящ огън. Не топлеше, но цветното сияние, което хвърляше върху снежните дюни, чак ослепяваше. То създаваше настроение. След нощната виелица се показва по- приветливото лице на зимата. Вятърът стихна, но запази посоката си. Духаше все отгоре, откъм високите равнини, така че хищниците не можеха дори да предположат, че някой е навлязъл в техния район и ги преследва.
Когато се изкачи на равнината, наближаваше пладне. Тъкмо до плевнята при схлупената Стецуничова колиба билото на Хорбок се сливаше с главния пояс, наричан в по-ниската част Хорб. Никой от потомството на покойния Стецунич не се погрижи за старото му сено. Насъбрано на куп, то стоеше там между четири кола за голяма радост на ловците и хората из гората, пък и на младите, които идваха при кошарите за сирене. Имаше къде да си полежи човек. У Бисаха обаче то не събуди подобно желание. Той разчисти снега от дънера на едно дърво близко до плевника, седна, извади на коленете си кесия с тютюн и хартия и сви цигара. Измъкна запалката, спомен от военната служба, и се приготви да щракне. Спря се и пак провери откъде духа вятърът. След като се увери, че димът не може да го издаде, внимателно запуши и спокойно гледаше как синкавият дим се връща обратно към Хорбок. Опрял гръб на колибата, той всмукваше от цигарата бавно и с почивки. Време беше да хапне нещо, но не усещаше глад. Чак след като се надигна да продължи пътя си, измъкна бутилката с ракия и отпи. „За сгряване“ — усмихна се той, — защото и без нея му бе горещо.
Районът на вълците пресичаше напреко седловината на Хорбок и продължаваше на изток към противоположната част на равнината. „Аха, знам вече някъде са се запътили тия обесници“. Сети се за Мечата долина в края на Скална панва. В каньона, зад завесата на водопада, имало скрита меча бърлога — оттам дошло и името на долината. Премина потока, в чиито води лете скачаше пъстърва; по речното корито, затрупано сега от дебели преспи сняг, нямаше никакви следи. Дюните горе на равнината се бяха втвърдили и издържаха тежестта на човек — можеше да свали снегоходките и да продължи без тях. Чувстваше се така удобно, че почти се затича. В буковата гора обаче отново трябваше да ги сложи, защото затънал в сняг до коленете, далеч не би отишъл.
Бисаха стигна клековата зона и не можеше да се начуди, че и тя беше засипана от дебел слой сняг. Стъпваше леко, но напредваше по-предпазливо, защото вече се виждаше поляната на Скална панва. Стволовете тук не напомняха шествие. Растителността беше остаряла и почти по всяко второ дърво личаха следи от вихрушки. Ако пък бъде шествие, то ще е само от просяци, застанали на някой път, където стават чудеса.
Постепенно пред очите му се разкриваше панорамата на Панва. Свали от рамо пушката, провери предпазителя и стисна приклада така, че всеки миг да е готов за стрелба. Пристъпяше от крак на крак, стараейки се да не предизвика и най-незначителния шум. Наблюдаваше, без да мигне, мястото, където се губеше краят на Мечата долина, — и сянка да беше се мярнала, щеше да стреля. Посегна към джоба си и се увери, че останалите патрони бяха там. Почти на всяка крачка се спираше и душеше като куче.
Голяма беше изненадата му, когато достигна средата на поляната и заслиза към долния край на склона. Следата не отиваше към Мечата долина, а водеше през средата на Панва още по̀ на изток. Ах, проклети зверове, чумата да ви тръшне! Подгонил ги е страхът и до Скалки вече едва ли ще се върнат. Няма съмнение, че са се запътили към селата от другата страна на равнината. Там хората не са чули за тях и те ще могат да задигнат още нещо. Чудеше се да продължава ли или да се връща. Погледна към небето — слънцето е още високо, ще повърви още малко, пък после ще се връща, за да не го завари тук нощта.
Не след дълго пред очите му се откри горска поляна — между едри камъни стърчаха повалени и прекършени от бури дървета. Някои бяха изтръгнати из корен и сега там растяха само бурени и тръни. Между чукарите, които и преспите бяха безсилни да затрупат, се мярна нещо черно. Бисаха в миг залегна и запълзя встрани, за да се прикрие. После бързо се промъкна до един голям камък, облегна се на него и се приготви за стрелба. Дали да изчака още малко?
Решението дойде от само себе си — показа се едър кучешки гръб. За секунди се прицели и… тряс! Трупът падна като отсечен. Отново изстрел, вълците се разбягаха уплашено. Изстрелите свистяха в студения въздух като камшик. Отново зареди и продължи стрелбата. Настъпи паника, хищниците се разбягаха, а Бисаха косеше наред. В момент на затишие глутницата се събра и препусна надолу из поляната, съпроводена от куршумен дъжд. Бисаха забеляза един, който се влачеше по снега, стреля и го довърши.
Постоя още малко в удобното си скривалище. После със заредена пушка излезе на поляната. Преброи убитите — точно до чуките лежаха два и още потреперваха, малко по-нататък беше проснат трети, след него вече, към долния край — четвърти, този по който стреля повторно. Погледна към гората, където се изгуби глутницата. Нищо чудно и там да лежеше още някой прострелян звяр, тъй като Бисаха стреляше след тях без прекъсване и имаше точно око. Само единият от вълците беше по-стар, другите бяха на около година и половина, а последният едва ли имаше и толкова.
Бисаха свали овчия си калпак и се почеса по главата. Сега не може да ги измъкне, ще го завари нощта. На този студ кожата няма да се повреди, ще почака. И той започна да събира плячката на едно място между камънаците, като ги затрупваше със сняг. Съобрази, наведе се и на всички им отряза ушите, мушна ги в раницата за доказателство. Чак след това натрупа отгоре им могила сняг. Изморен, Бисаха седна на един камък и отново запали цигара. Както си пушеше спокойно, вдигна очи към небето. Заоблачаваше се. Откъм планината Попад насам към гората идваше тъмен облак. „Божичко!“ — въздъхна Бисаха. Скоро се окопити и забърза по обратния път. Лошо, идваше буря!
Когато изкачваше хълма към Скална панва, още повече ускори крачките си. „Дано стигна Стецуничовия плевник, по него ще се ориентирам, а може и там да се приютя.“ Промяната на времето в планината става бързо. Докато изминат част от пътя, тъмна завеса покри небосвода. Настъпи непрогледен мрак, в който просветваха само белите петънца на падащия сняг. Отначало изглеждаше, че всичко ще мине спокойно, но скоро излезе вятър. Започна да вие и стене в короните на буковете; в такова време някой клон или пък падащо дърво като нищо могат да пребият човека.
Стисна зъби и забърза право нагоре, по памет, защото не виждаше нищо. Стъпваше като машина, без да се задъхва, сякаш сърцето му беше от стомана, а гърдите му се издуваха като ковашки мехове. Дърветата оредяха и той разбра, че наближаваше Скална панва. „След час съм в плевника — зарадва се Бисаха, — а после по билото на Хорбок и слепешката ще стигна в село.“ Измина цял час, но гората не свършваше. Пътят
