се превърна в мъчение, гората израстваше сред високи, едри камънаци, дебнещи ловеца като капани. Бисаха затъваше до колене, а на места чак до пояс. В тия преспи и снегоходките не му помагаха, но той продължаваше да върви.
Измина час, два, течеше третият. И нито едно равно място, наоколо само сняг и дървета. Виелицата се усили, забръска сняг право в лицето му и той запристъпя като слепец. Вечерта настъпи и всичко потъна в тъмнина. Закатери се наслуки по склона и имаше чувство, че върви в правилната посока, но отдавна вече не беше сигурен. Стигна до някаква огромна камара изкоренени дървета. Няколко бука се бяха кръстосали и образуваха такъв висок покрив, че и снегът не беше успял да го затрупа. Тук ще прекара нощта, какво да се прави. Сети се, че вкъщи имаше силно електрическо фенерче, но каква полза от това. Вместо него извади бутилката и порядъчно си пийна. До един пън напипа трески. Начупи ги колкото можа по̀ на дребно, грабна шепа от най-тънките и ги запали на завет до едно от дърветата. Постепенно се разгоряха и лумна огън. Разнесе се топлина и убежището се превърна в уютна стаичка.
Времето, сякаш за да принуди ловеца да станува там, изведнъж се оправи. Вятърът се успокои, почти престана да вали. Да продължи ли или не? Месецът изгряваше чак след полунощ, иначе в тъмнината и дланта пред очите си не можеш да видиш, камо ли да търсиш пътя през този непроходим лес. Има храна, ракия, а дърва колкото щеш, защо да рискува?
Бисаха остана. Започна да се приготвя за нощта. Сложи в огъня две изгнили дървета и ги затисна с камъни — така ще горят бавно чак до сутринта. На една тресчица забоде къс сланина и си отряза две парчета от вкусния черен хляб. Започна да пече сланината, от нея се стичаше право върху резените апетитна мазнина. Бисаха дъвчеше бавно и би се чувствал като в рая, ако в село не го чакаха. Жена му много ще се притесни, ще си помисли, че вълците са го изяли или пък някое дърво го е премазало по време на бурята. Пък и какво ли не се случва в гората. Уби четири вълка, с което никой в този край не може да се похвали. А за такова щастие все пак трябва да се заплати с нещо.
Вятърът съвсем утихна. Опрял глава о̀ едно дърво, Бисаха заспиваше. Успя само да чуе как наблизо се обади сова — все пак не е толкова пусто. Щом тук може да има такава птица, трябва да се приравни с нея и горският пазач Бисаха!
Този ден мъжете от село отиваха да разтоварят трупи към Рубцов. Целият септември сякоха дърва и бяха натрупали много кубици. Пред мелницата шейната спря:
— Хвала на бога! — поздравиха дърварите.
„Аха, ракия им се иска“ — помисли мелничарят и запелтечи на глас:
— Хвала навеки! Къде отивате, християни, за шишарки ли?
— Целият си изцапан с брашно, човече, шишарки и у вас колкото щеш, я виж кравите как са ги навъртели из твоята градина, ха, ха! Можко ти изпраща гвоздеите, които си поръчал. Вчера ги докара от града. Ти защо не дойдеш да ги вземеш? Лежиш си тук на топло, а в село вълците се разхождат, едва не изядоха кмета.
— Да, ама като си разтъркахте очите, вълците станали кучета — смееше се мелничарят, при което дори веднъж не се запъна, и наливаше ракия в чашките. — Пийнете за здраве и гледайте да не ви удари в главата, че съм я пекъл от змийски яйца.
Мъжете се спогледаха — мелничарят още нищо не беше чул!
— Ама ти не знаеш ли, че снощи вълци нападнаха селото? Промъкнали се от Малиново зад хармана. И на кого мислиш отишли на гости? Избрали си точно нашия знаменит горски пазач Бисаха, а кучето на кмета побесня от тази работа. Но шегата настрана, щом хищниците се осмеляват да слязат чак в селото, лошо става. А ти си сам, тъй че внимавай! Бисаха е извън себе си от гняв и вече е по следите на глутницата.
След като шейните заминаха, мелничарят дълбоко се замисли. Ще стане май като преди години, когато една вълча тройка се спусна едва ли не в самия Сопкан и хората не смееха да излязат от страх на двора. Не, така повече не може, ще трябва и той да се намеси. Бисаха сам каква ли ще я свърши, а надменността му пред вълците ще се стопи. Всички ловци трябва да се вдигнат, да ги обкръжат, а такава работа трябва да се обмисли и подготви. Марко обиколи двора, погледна прасето и вратата на малкия свинарник. „Ще сложа железа“ — реши той.
Можеше да крои планове чак до вечерта, но от опит знаеше, че от това няма полза. „Ако не са болни, ако не ги хване бяс или краста, вълците няма да се върнат в село така скоро — ще опитат първо на друго място. Май не са изгубили разум, защото иначе не биха се задоволили с една овца, а щяха да издушат всички в кошарата. Само болният вълк губи предпазливост и не познава граници. Но хайка трябва да направим, защото свирепата глутница няма да ни остави на мира.“
На другия ден, като правеше нещо из мелницата, Марко, погълнат от вчерашните новини, неволно съставяше планове — как да унищожат вълците, кои да участват и т.н. Ще тръгнат още в полунощ, за да бъдат на върха преди зазоряване, и ще пипнат разбойниците още същия ден. Най-добре ще бъде да падне нов сняг, по пресните следи се чете като от книга, веднага се разбира откъде е дошла глутницата, накъде се е запътила, къде е останала и как може да се надхитри. Никой не познаваше така добре вълците, както покойният Сопко, съседът — на колко им беше видял сметката. „Само от него можеше да научи човек нещо, а кой друг бе ходил с него на лов, ако не аз? Ще се посъветвам с него“ — въодушеви се Марко.
Денят беше слънчев — на тази червеникава светлина мелницата заприлича на къщичка от медени питки — само към пладне над конусовидния връх на Менчелик се зададе тъмен облак. „Като че ли идва нещо“ — гледаше нагоре с безпокойство Марко. Привечер отново се изясни, над бърдото светна едра звезда. И след като си легна, грижите не го напуснаха. Пушеше и премисляше, докато най-сетне задряма. Остави настрана лулата, за да не подпали къщата, и мушна глава под тежката вълнена завивка. В същия миг на двора се чу някакъв шум.
Измъкна се като змия, хвана секирата, която бе на лавицата до печката, тихичко влезе в килера, нахлузи ботушите и метна сетрето на гърба си. Вдигна резето, отвори вратата и подаде глава навън. Човешки гласове! Сега, посред нощ! Какво се е случило? Позна кмета и онзи от общинския съвет, заместника му. Искаше да викне какво ги е прихванало, та са тръгнали толкова късно, но от вълнение не можеше да продума, а само мърдаше устни като риба.
— Не се плаши, Марко, идваме при тебе за съвет. Сигурно знаеш какво сториха вълците. Мишо тръгна след тях още сутринта и досега никакъв го няма. Страхуваме се за него, а пък Хафийка, жена му, не можеш да я утешиш. Знаем, че на вълците ти си майстор. Какво да правим?
— Влезте вътре, тук ще замръзнем — промърмори Марко. След като влязоха и седнаха, той бе вече спокоен и съвсем свързано каза: — Мислих за това. Трябва да направим хайка, голям ловен поход, ще съберем всички ловци от околността, защото всяко село е застрашено.
— Сега не става дума за вълците, а за Бисаха.
— А Бисаха да не е отишъл на разходка? Нали е при тях!
— Трябва веднага да се тръгне след него. Ти би ли отишъл? Кой искаш да дойде с теб?
— Ама веднага ли? Нощ е. В такава тъмница никой нищо няма да свърши. И как сега ще разбудите цялото село?
— А ти какво ще кажеш?
Марко не отговори, мълчаливо премисляше. „Имат право, туй е човешки живот. Ако стане там нещо, може да замръзне. Вълците не са котенца, като са гладни, хвърлят се и върху въоръжен човек. Прав е кметът, няма какво да се колебаят, всяка минута може да се окаже гибелна за Бисаха.“
— Вижте какво, точно сега няма смисъл да се тръгва. Аз утре ще стана рано, още преди разсъмване. Ще си взема и електрическото фенерче, за да не изгубя следите. Сам ще се оправя. А сега ме оставете да поспя.
Марко тръгна веднага щом закукурига петелът. Леко и топло облечен, с немска пушка от войната и достатъчно патрони в джоба, той вървеше по Мишовите следи. Месецът, преполовена златна пита, се смъкна над хоризонта и пръсна сенки по снежните вълни. В този мрак следите по билото приличаха на дълга тъмна лента. Мина покрай животинското гробище и се отправи към Скалки. „Лошо става, ако следата там се отклони, от Скалки по туй време Бисаха да се е прибрал в село и на ръце.“ Следите обаче продължаваха навътре в гората, по билото на Хорбок.
Когато Марко стигна до Стецуничовия плевник, беше започнало да се развиделява. Златистото сияние на месеца се смесваше с мъглявината на настъпващото утро. Нататък следата се губеше, чак дотук бе стигнала вчерашната виелица. Тук-там още личаха вдлъбнатини от снегоходки и за Марко това беше
