Яромир Томечек
Вълчи трофеи
Марко нямаше неприятели, дори обратното, хората го уважаваха като добър мелничар и сговорчив човек. Разбираше се и с лесничея, макар интересите им неведнъж да се бяха кръстосвали. Ако все пак някой му тровеше живота, това бе младият Бисаха. Мелничарят му викаше Мишо, защото оня самохвалко не понасяше в този вид кръщелното си име. Работата бе там, че в село живееше и лудият Мишо Лайкун, и щом се кажеше Мишо, всеки се сещаше за това божие създание. Ала той самият, ако някой го запиташе как се казва, ставаше сериозен и отговаряше: Лайкун Михаил. Когато на църква Бисаха промърмореше под носа нещо за поздрав, мелничарят казваше: „Здрасти, Мишо!“ „Не съм никакъв Мишо“ — възразяваше той. „Е, извинявай — веднага се оправяше Марко, — зная аз, ти си Михаил“, което бе равносилно на бодване с нож. И всеки път момъкът кипваше.
За тези обтегнати отношения имаше, разбира се, и причина — иначе двамата бяха дори роднини, макар и твърде далечни. Отначало мелничарят се ядосваше на безграничната предприемчивост на младежа. Това си качество Бисаха придоби по време на военната си служба, когато се издигна, че стана чак подофицер. Израснал в крайна мизерия, за разлика от другите момчета той обичаше да ходи на училище и учението му вървеше. Знаеше доста неща и се залавяше за всякаква работа — при добитъка, в гората, по-късно пък помагаше на салджиите да свличат дървени трупи по течението на реката. Стопаните в село не бяха божи кравички — горите ги бяха направили твърди като камък, твърди към себе си и към другите. С никого не си поплюваха и хлапакът не успя да се наложи при тях. Накрая му помогна военната служба — прояви се той там, честолюбието му го издигна. Върна се в село със самочувствие на генерал. Слаб и хубав, той се харесваше не само на момите, но и на всички в цялата околност. Увисна на врата му една млада вдовица, имотна, сестра на кмета. Мъжът й издъхнал наскоро след сватбата, премазан от едно дърво. И тя постигна своето въпреки несъгласието на брат си. Взеха се и заживяха в къщата, наследство от родителите й. Новият дом на кмета бе в съседство — беше го построил върху част от имота. Натрапникът никак не му се нравеше, нито пък на останалите стопани, но Бисаха им бе взел страха. Не мина много и вече го смятаха свой, разбраха, че той е като тях. А това беше самата истина. Бисаха търгуваше с Можко като стар търговец, занимаваше се с разни сделки по-добре, отколкото стара циганка, можеше да купи и продаде добитък винаги с печалба, биваше го от греди да построи еднакво добре както сал, така и колиба; сечеше дърва, спущаше ги надолу по реката, тайно се занимаваше с бракониерство; бе убил най-големия глиган и хванал най- дългата сьомга, издържаше като кираджийски кон без хляб и вода, а мелничарят подозираше, че той може на човек пред очите и носа да открадне.
Отначало Марко се отнасяше с равнодушие към него, срещаха се тук-там — в мелницата, на църквата, в кръчмата. След това, когато се търсеше пазач на гората край село, Марко искаше да заеме тая длъжност, — не че беше против мелничарството, но от всичко най-силно обичаше гората, волността. Затова се унижи и отиде при лесничея да моли за ходатайство. После разбра, че е сторил добре, тъй като лесничеят го беше препоръчал на селското ръководство. Въпреки всичко пазач стана Бисаха, защото за него поръчителстваха роднините му и почти всички стопани в селото.
Ах, откъде се взе тоя подлец! Заплатата не бе голяма, но тези възможности… Макар Марко да не беше и помислял за тях, оня мошеник веднага ги беше подушил. Марко му намери униформа, с която не би се срамувал и пред важни гости. Обличаше я само в празник, а иначе ходеше съвсем простичко, с нахлупена на главата тиролска шапка. При поздрав я сваляше и при всякакъв случай вадеше молив и бележник.
Само веднъж да ми падне! Марко би дал за това половината си имот. За разлика от Бисаха той бе в неизгодно положение — числеше се към старата генерация, придържаше се към добрите маниери, не обичаше новостите, изобретенията, машините, различните там радиоапарати и какво ли не още, а пък заекването му тежеше като воденичен камък. От всичко се ядосваше и гневеше: ще си разчистим ние сметките с тебе, само веднъж да те пипна в измама или кражба! Нощем сънят бягаше от очите му. Колкото пъти и да се срещнеха, той винаги обръщаше глава настрани да не вижда лицето му и изписаните там присмех или подигравка — сигурно не би се сдържал и пръв би се нахвърлил отгоре му.
Бисаха и кметът имаха общ имот, но между тях се таеше тиха вражда, главно заради парите, тъй като кметът още не беше изплатил зестрата на сестра си, въпреки че имаше вложени пари. Овцете си държаха заедно в дървената пристройка на Бисаховата половина. И тъкмо тяхната кошара нападнаха вълци и задигнаха една овца. Не че кметът нямаше куче, имаше, ама то надушваше само скитниците и хлапетиите, а вълчата миризма му действаше едва ли не като земетресение или неудържим порой. Когато хищниците се втурнали към двора, то се скрило в хамбара през отвор, голям, колкото да се провре едва пор. Не искало да излезе оттам и на другия ден, толкова се било уплашило.
Цялото село се вдигна на крак, хората се събраха при Можко, сякаш беше празник, и всеки искаше да узнае подробности. Всъщност никой не беше видял нищо, само Сопканя, която вечно знаеше повече от останалите, цветисто разказваше, как без малко три страшни звяра щели да я разкъсат, ако там случайно не се бил появил мелничарят. А той е такъв грубиян, че и такива зверове се боят от него. Тълпата бе завладяна от двояко чувство. От една страна, хората се учудваха на смелостта на глутницата, която без малко да нахлуе в църквата (докъде само щяхме да я докараме!), а от друга, очевидно злорадстваха, че разбойниците си бяха избрали точно дома на горския пазач, прочут стрелец и ловец. Присмехулните им погледи сякаш казваха: я да те видим сега какво ще направиш!
Бисаха разбираше всичко, познаваше добре своите съселяни и едва не потъна в земята от срам. Гневът на душата му нарастваше. Точно на него ли да се случи! „Ще им покажа аз на тях, ще видят те!“ — беснееше Бисаха. До обяд се приготви: облече си топли дрехи, взе хляб и сланина, не забрави да сложи и ракия, грабна пушката и достатъчно патрони — бренекета, — но най-важни бяха снегоходките, тези, най- новите, със здравите върви. После тръгна към Хорбок по вълчата следа, която ясно водеше по селската пътека чак до Малиново.
Дълго мисли дали да не вземе куче. Самият той никога досега не бе имал, все се канеше да си намери някой чистокръвен фарбиар. Сега май трябваше да вземе от някого, може би от лесничея Върга — неговата хрътка беше добра, намираше следата и в дълбоките преспи, където снегът я беше вече затрупал. Реши да тръгне сам, защото такава гонка трудно се издържа и можеше да принесе повече вреда, отколкото полза. Току-виж разкрила на глутницата, че са по петите й — вълците ще хукнат някъде към Халич и целта на похода отива по дяволите.
Отначало вървеше без снегоходките, защото виелица беше отвяла снега по пътечката. Всичко беше затрупано, само в малинака стърчаха няколко издънки. Скоро разбра защо хищниците се бяха осмелили да нападнат селото — като се изкачваше нагоре по склона, докъдето виждаха очите му, не забеляза нито една следа, дори от сойка или мишка; никаква растителност, навсякъде се белееше само сняг. Безкрайната пустош се ширеше нататък между дърветата, величествена и страшна, будеща респект и у такава силна натура, каквато беше този млад смелчага. Дълбокият сняг на Карпатите сякаш беше погълнал и вълците.
Бисаха се надяваше, че глутницата ще спре в Скалки. Не се съмняваше, че ще я настигне до някогашното животинско гробище. Старите вълци, веднага щом се наситеха, хукваха с пълни стомаси колкото се може по-далеч от селата, като че ли разбираха каква нечувана поразия са извършили. Човекът не е звяр, но неумолимите си врагове унищожава от разстояние и никога няма да остави безнаказано такъв грабеж. Още от дете горският пазач беше слушал през дългите зимни вечери най-невероятни неща за вълците. Човек, който през живота си върши жестокости, след като умре, се превръща във вълк. Такъв хищник най-често става водач на глутница и тъй като душата му е безжалостна, той продължава злодеянията си. Каещият се грешник получава изкупление само когато вълкът, в който се е превъплътил, бъде убит от човешка ръка. Дори военната служба не успя да изкорени суеверието в душата на Бисаха — той вярваше, че вълк, стигнал с дружината си чак в центъра на селото, не е обикновен звяр, а прокълнат. И този трябваше да е такъв, щом не спря в Скалки. Глутницата отмина каменното скривалище, без да забави ход, пресече хребета и навлезе в старата букова гора.
Сега по билото на Хорбок се точеше плавна линия, малко тясна, но права като следа от удар с камшик. Бисаха започна да затъва в снега, спря се до едно повалено дърво, седна и сложи снегоходките — заприличаха му на ракети за тенис, каквито бе виждал по градските игрища, само че без дръжки. Внимателно ги пристегна, пътят бе дълъг и ходенето ще стане още по-уморително. След това основно прегледа пушката си, с която можеше да застреля и слон. Беше я напълнил още на излизане от село и
