предостатъчно. Гората зад седловината на Хорбок се оказа ново препятствие — затънал до колене, на всяка трета или четвърта крачка той падаше в снега. „Господи, дано тия зверове не са се спуснали към Попад или до Халич. Хищниците явно са здрави, иначе не биха стигнали до Мечата долина — вървели са точно направо.“ Усети глад, но преодоля това чувство и продължи пътя си. Сега вървеше по-бавно, на места следите съвсем се губеха и често трябваше да се ориентира по памет, повече по нюх, отколкото по дирята.
Стигна долната поляна между каменните стълбове. Обзе го недоумение. И от най-дребни белези се виждаше, че оттук е минавано неведнъж — следите бяха на десетина Мишовци. „Света богородице!“ — вцепени се той. Беше забелязал снежна могила и въображението му моментално нарисува замръзнал човек, засипан от снега. С туптящо сърце наближи купа и го разрови. От изненада прехапа устни: Вълк! И не един! Два, три… Все пак тоя негодник не може да е избил цялата глутница! Четири! Да не би да са отровени или пък да са измрели от някоя страшна болест.
Разбра, че са убити от ловна пушка, стрелял е точно, дяволски мъж! Това съвсем го сломи, въздъхна дълбоко — както ненавиждаше своя съперник, така и не можеше да оспори неговото величие. Та това е новият Сопко! Чак се сгърби пред тази нова истина. Четири вълка наведнъж, и то сам, това още никога не беше се случвало. Има да се разказва този случай поне сто години.
Но къде е Бисаха?
Напразно Марко диреше наоколо, човешките следи свършваха тук. В купчината сняг лежаха само мъртвите вълци. Значи Бисаха е тръгнал обратно по същия път. Няма що, ще се върне и той. Премина от долината към Скална панва и оттам навлезе в гората. Чак тогава забеляза това, което в утринния здрач му се беше изплъзнало. На едно място следите се раздвояваха — човешките отиваха косо нагоре, вляво, като че ли сочеха конусовидния връх на Менчелик. Какво го е прихванало, та се е отклонил? Веднага разбра, че е излишно да си задава този въпрос — тук ловецът е бил оставен на произвола на виелицата и мрака. „Я виж ти, хотел, почти като в града“ — Марко беше открил убежището на Бисаха. В скритото, уютно място под покрива от изкоренени букови дървета още миришеше на пушек и сланина. Носеше се дъх на ракия. „Селото умира от страх, кметът и заместникът му викат на помощ всички светии и вдигат от сън мирните хора, а в това време той си хапвал и пийвал, славният му ловец! Че мен да не ме вземат за оня, лудия Лайкун? Тъй си е, аз съм Мишо, а не Бисаха! Аз съм шантав, не той!“
После тежко закрачи към селото. Без всякакъв интерес забеляза, че при Стацуничовия плевник към неговите сутрешни стъпки се беше присъединила нова следа от Менчелик. Победоносно се завръщаше горският пазач, сега вече герой, зет на кмета и подофицер от запаса — Михаил Бисаха. Сега ще има да приема овации от всички!
На старото животинско гробище мелничарят се отклони от пътечката и се спусна в село откъм другата страна. После заобиколи хармана и без никой да го забележи, дори и лудата Сопканя, крадешком запълзя към колибите при Рачия поток. Шмугна се вкъщи като мишка, заключи вратата след себе си и се пъхна в леглото, да си навакса съня.
Информация за текста
© Яромир Томечек
© 1979 Мая Якимова, превод от чешки
Сканиране, разпознаване и корекция: moosehead, 2010
Издание:
Ловни разкази
ДИ „Земиздат“, София, 1979
Съставители: Атанас Георгиев, Власта Миклашова-Райска
Редактор: Радка Гоцева
Художник: Иржи Красл
Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/17592)
Последна редакция: 2010-10-22 12:00:00
