се използва дистанциран подход, изисква истински финес. Ако прибързаш, рибата ще се наниже на куката. Ако протакаш, подозренията започват да се смесват със страхове. Вербуването е уникално изкуство и съвсем различно е да хванеш на въдицата един европеец като Анри Пол в сравнение с един арабин от Западния бряг или от ивицата Газа.“
Морис направи със завидно умение своето предложение, като същевременно даде да се разбере колко много знае за Пол. Маневрата беше придружена от пакет обещания, на които не можеше да се устои, и убеждаване, съпроводено с постоянно нарастващ психологически натиск, в който се криеше ключът към успеха на операцията.
Макар и нароченият за мишена служител да не беше задал щекотливия въпрос, той може би вече се бе досетил, че мъжът, седящ срещу него в ресторанта, е агент на чуждо разузнаване или най-малкото вербовчик от тайните служби.
Може би това е предопределило отговора му. Според източник от израелското разузнаване, осведомен по случая: Анри Пол, без изобщо да се колебае, изстрелял следното: „Нима ми предлагате да шпионирам? И ако е така, в какво се състои сделката?“ — попитал той, без увъртания или заобиколки. Интересувала го най-вече сделката и за кого в действителност щял да работи. Това бил моментът, в който Морис трябвало да вземе решение. Дали открито да каже на Пол, че ще работи за Мосад, или да поддържа версията за информационна служба? Нямало рутинна процедура в такива случаи. Към всеки обект подходът бил специфичен. Но Анри Пол вече бил захапал въдицата, така че нямало място за отстъпление.
И така, Морис можеше да каже на Пол какво се изисква от него — да събира информация за гостите, дори да поставя подслушвателна техника в апартаментите и да следи в каква компания се движат. Щеше да последва обсъждане на заплащането, предложение за откриване на сметка в швейцарска банка или, ако е нужно, плащане в брой. Морис вероятно щеше да остави у събеседника впечатлението, че това не е проблем. На този етап агентът може би наистина е посветил Пол, че ще работи за Мосад. Тази поредност от действия е рутинна за успешното протичане на операция от типа „дистанциран подход“.
Пол обаче вероятно се е изплашил от онова, което се иска от него. Едва ли от прекомерна лоялност към „Риц“. И той като останалите служители работеше там от комерсиални подбуди — заради относително доброто заплащане и някои допълнителни облаги. Страхът на Пол беше разбираем, тъй като трябва да стане част от една далеч по-голяма игра и ако някога се открие, че шпионира гостите на хотела, да свърши в затвора.
Но дори да отиде в полицията, какво биха могли да сторят блюстителите на закона? Може би полицията вече е била известена за предложението, което му било отправено. Какво би последвало, в случай че откаже? Ако управата на хотела научи, че той системно е подривал една от най-ценните привилегии, която „Риц“ предлагал на своите гости — конфиденциалността, като е предоставял информация на папараците, може да го уволни и дори да заведе дело срещу него.
За Анри Пол последните дни на август 1997 година се оказаха особено труден период, пълна безизходица. Продължаваше да пие, да взема транквиланти, да бълнува нощем и да тероризира по-низшия персонал. Всъщност беше на ръба.
Морис, от своя страна, продължаваше да упражнява натиск върху него. Често се появяваше в бара, където Пол се запиваше след работа. Самото присъствие на катцата постоянно напомняше на заместник- управителя на хотела по сигурността онова, което се очаквало от него. Морис продължи да посещава „Риц“, да си пие аперитива в някой от баровете на хотела, да обядва в ресторанта и да се отбива за следобедно кафе там. С една дума, агентът се превърна в сянка на Пол. Това само увеличаваше напрежението на французина, напомняйки му, че всъщност няма избор.
Допълнителен източник на напрежение се оказа и предстоящото посещение на лейди Даяна и Доди ал Файед в хотела. Върху Пол падаше отговорността за тяхната сигурност по време на престоя им в „Риц“, като особено важна беше задачата му да държи настрана папараците. В същото време фотографите не преставаха да му звънят по клетъчния телефон, настоявайки за повече информация относно предстоящата визита. Предлагаха му значителни суми срещу малко повече подробности. Изкушението да ги приеме му създаваше допълнителни терзания. Накъдето и да се обърне, отвсякъде му оказваха натиск.
Макар и да съумяваше да прикрива състоянието си, Анри Пол ставаше все по-нестабилен психически. Той вземаше антидепресанти, сънотворни и стимуланти, само и само да изкара деня. Тази комбинация от лекарства влоши сериозно способността му да реагира адекватно и да взема разумни решения. По-късно Бен Менаше призна, че ако той беше ръководил операцията, „в този момент щях да се оттегля. Анри Пол вероятно можеше да крие психическото си състояние от повечето хора около себе си, но за един опитен служител като Морис, който в голяма степен е обучен да прави именно такива наблюдения, признаците на влошаване бяха прекалено очевидни. Почти сигурно Морис е бил на път да заяви на отговорното лице в Тел Авив — Дани Ятом, че трябва да преустанови действията… да остави нещата такива, каквито са. Но поради причини, известни само на Ятом, той не го прави. Ятом беше едва от година на този горещ пост. Той се стремеше бързо да си изгради репутация и авторитет. Суетата, подобно на арогантността, е един от най- големите рискове, които носи професията на разузнавача. Ятом притежаваше в изобилие и от двете и понякога те замъгляваха представата му за действителната картина на нещата. А действителното положение налагаше Мосад да се отдръпне.“
Мосад обаче не го направи. Ятом беше стимулиран от стремежа да има в „Риц“ свой човек, на когото да разчита. Други събития, които никой не би могъл да предвиди, вървят към своята кулминация.
Мигащата лампичка, сигнализираща за телефонно обаждане, която събуди Морис, според записващото устройство бе просветнала в един часа и петдесет и осем минути през нощта, в неделя, 31 август 1997 година. Мъжът, който се обади, работеше в отдел за злополуки в парижката жандармерия и бе вербуван от Мосад преди няколко години. Компютърните данни го класифицираха като
Въпреки това новините за пътна злополука, получени от него, хвърлиха в смут Морис. Произшествието се случило преди по-малко от час, когато мерцедес седан се блъснал в железобетонен стълб на западната магистрала при тунела под площад „Алма“, едно от местата в града, което се ползвало със злощастна слава заради честите катастрофи, които ставали там.
Загинали Даяна, принцеса на Уелс и майка на престолонаследника; Доди ал Файед, син на милиардера Мохамед — египтянина, собственик на „Хародс ъф Найтсбридж“, „кралския магазин“, и Анри Пол. Бодигардът на двойката бил в критично състояние.
Часове след катастрофата Морис отлетя обратно за Тел Авив, като загърби въпросите, които го измъчвали и които щели да останат без отговор.
Каква роля в злополуката беше изиграл натискът от негова страна? Дали Анри Пол не беше изгубил контрол над мерцедеса, вследствие на което той се беше размазал в тринадесетия железобетонен стълб на тунела под площад „Алма“, защото не виждаше начин да се изплъзне от хватката на Мосад? Дали натискът е бил причина за високото съдържание на транквиланти в кръвта му? Дали на излизане от „Риц“ с тримата си спътници, е продължавал да обмисля как да се отърве от масирания шпионски натиск? Дали не само беше отговорен за ужасяващата катастрофа, но и бе жертва на безмилостно разузнавателно управление?
Въпросите щяха да продължат да занимават съзнанието на Мохамед ал Файед. През февруари 1998 година той обяви публично: „Не става въпрос за нещастен случай. Убеден съм до дъното на душата си. Истината все някой ден ще излезе наяве.“
Пет месеца по-късно британската телевизия Ай Ти Ви излъчи факти, уличаващи Анри Пол в тесни връзки с френското разузнаване. Но изнесеното не отговаряше на истината. В предаването освен това се намекваше, че в смъртта на Даяна има пръст и неназовано разузнавателно управление. Не липсваха и неясни намеци, че споменатите служби са взели нещата в свои ръце, защото британската върхушка се е страхувала, че любовта на Даяна към Доди може да има опасни „политически последици“, тъй като той е египтянин.
До този момент връзката на Анри Пол с Мосад беше добре пазена тайна, така, както службата беше планирала. Мосад никога не действаше по заповед, дошла извън границите на Израел. Всъщност и досега малцина извън тези служби се досещат за участието на Мосад в смъртта на най-прочутата жена в света.
Мохамед ал Файед, предизвикан от злостната кампания срещу фамилията в английските медии,
