Приключенията на Том Бомбадил

14Имането

Бе слънцето невръстно, че и луната млада,
и богове богатства пилееха в отрада:
по тучните поляни разливаха сребро,
а буйните реки запълваха с злато.
Не бе продънен Ада, ни бездната — копана,
и нямаше джуджета, ни драконска закана,
а само елфи стари с магически дела,
под хълми где живеят във мънички легла;
със песен те ковяха най-фини красоти
и на кралете свои изящните пари.
Отвърна се съдбата и песента им спря,
желязо я притисна, стомана я скова.
Забравиха душите усмивките да сложат,
богатството елфическо потъна в мрачно ложе,
накуп събра се злато и сребърни пари:
над Елфодом се тежка сянка извиси.

Едно джудже самотно във глуха пещера
живееше си скромно. Ръката му добра
бе сръчна и изкусна със клещите и чука —
работеше усърдно за радост и сполука;
монети той ковеше и пръстени от злато,
мечтаеше да стигне до кралските палати.
Но взорът замъгли се, ушите опустяха
и жълтата му кожа се сбръчка и повяхна;
отслабнаха ръцете и тихо, недочуто
на пода търколи се нов пръстен изумруден.
Земята потрепери, джуджето не разбра
как пред дома му горски се дракон озова
с лумтящ от ноздри пламък. Пожарът облада
и под, че и постеля, и влажната врата.
Загина той самотен във огъня без страх
и костите му стари превърнаха се в прах.

Под сивите скали самотен дракон стар
със огнени очи, излегнат като цар.
Не сеща радост вече, че младостта му мина,
че сбръчкан е от немощ и стар е за двамина,
самотен с свойто злато, събирано отдавна;
в сърце му всичко лед е и огън не припламва.
Под драконов търбух брилянти и пари
натъпкани са здраво — душа се весели:
той знае где е скривал най-дребната пара,
във мрачната постеля на своите крила.
Отпуснат в твърдо ложе, той мисли за крадци
и в блянове отплува чорба да си свари
от тънките им кости, кръвта им да изпие:
но в миг последен дъх — сърцето спря да бие.
Вън ризница прозвънна — той няма как да чуе.
Извика глас свиреп, подкани го — но всуе:
бе воин млад със меч, готов за битки славни,
на дракона извика имането да брани.
Младокът беше огън, зъбите му — фурия,
но нещо го прониза и той изпружи шия.

Живееше стар крал, на трон висок възкачен,
връз клечести колене брадата му се влачи;
устата му не глътва ни мръвка, нито вино,
ушите му не чуват; и само с мозък силен
той мисли си за скрина със украсен капак,
имането де крие и който в черен мрак
лежи си под земята. Съкровището свое
заключил е тоз крал със катинара троен.

Оръжията древни ръждясали са вече
и славата предишна не носи се далече,
и залите са пусти, и будоарът — хладен,
но все пак крал е той на елфите отдаден.
Не чу слухът му рог над планината носен
и не подуши кръв върху тревите росни,
но пламнаха палати и кралството умря;
и някъде над бездни прахта му отлетя.

Имане древно, скрито под мрачната скала,
забравено зад двери, що никой не успя
със ключ или със сила да бутне и отвори.
Отгоре й тревица поникна тучна, спорна;
стадата там пасат и чучулиги пеят,
пък вятърът препуска, откъм морето вее.
А древното имане Нощта ще охранява,
дорде земята тук е и елфи от сън стават.

15Камбанката

Край морето вървях и внезапно видях —
сякаш лъч върху пясъка бял —
бе камбанка красива като цвете свенливо;