Джон Р. Р. Толкин
Листо от Дребносръчко
Живееше някога един човечец на име Дребносръчко, комуто предстоеше дълго пътешествие. Не че много искаше да пътува, напротив, цялата тази работа никак не му се нравеше, но нямаше как да се измъкне. Знаеше, че все някога ще се наложи да поеме на път. С приготовленията обаче не бързаше.
Дребносръчко беше художник. Не се радваше на особен успех отчасти поради факта, че непрекъснато беше зает с други дела. Повечето от онова, което му се налагаше да прави, смяташе за безполезно, ала когато нямаше как да откаже (а това по негово мнение се случваше твърде често), го изпълняваше прилежно. В неговата страна имаше доста строги закони. Пък се намираха и други мъчнотии. От една страна, в определени моменти просто му се мързелуваше, не му се похващаше нищо. От друга, си беше по своему добросърдечен. Нали ги знаете тоя тип добряци дето по-скоро изпитват неудобство, задето не са свършили дадена работа, отколкото да запретнат ръкави и да се заемат с нея. А когато все пак се хващаше с нещо, не минаваше без мърморене, изпуснати нерви и ругатни (предимно под мустак). Така или иначе, непрекъснато му се налагаше да прави какви ли не необичайни услуги на комшията си, господин Енория, човек хром с единия крак. От време на време, ако го помолеха, помагаше и на други хора, от по-далечни места. Освен това сегиз-тогиз се присещаше за пътешествието си и се втурваше да си опакова багажа. И доникъде не стигаше. В такива периоди почти не рисуваше.
Бе подхванал доста картини, повечето твърде мащабни и амбициозни за скромните му възможности. Определено по го биваше в рисуването на листа, отколкото на дървета. Можеше да прекара цели часове над едно листо в опити да улови формата и цвета му, проблясването на капчиците роса по ръбчетата. Ала истинската му мечта бе да нарисува завършено дърво с изпипани до съвършенство листа, при това всичките различни.
На една от картините си отделяше особено много време. Бе я започнал от понесено от вятъра листо, като постепенно я разви до дърво, което започна да расте и да се разклонява, под него плъпнаха невероятни лабиринти от корени. Закръжиха чудни птички, свиха гнезда в короната и зачакаха да им бъде обърнато подобаващо внимание. Постепенно отстрани на Дървото и зад него, през пролуките между клони и листа започна да се оформя гледка — ширна се гора, извисиха снага заснежени върхове. Дребносръчко изгуби интерес към другите си творби: ако изобщо им обръщаше някакво внимание, то бе колкото да ги довлече до Картината, за да ги залепи за нея. Скоро платното придоби такива внушителни размери, че се наложи да се снабди със стълба. Непрекъснато сновеше нагоре-надолу по нея, за да прибави някой щрих тук или да заличи петънце там. Когато го навестяваше посетител, се държеше учтиво, но ръцете му нервно попипваха моливите на бюрото. Изслушваше дошлия уж с внимание, но всъщност мислеше единствено и само за своята Картина, поставена под специалния висок навес (построен върху парчето земя, където някога бе отглеждал картофи).
Не можеше да избяга от доброто си сърце. „Де да бях по-твърд“, казваше си понякога, като имаше предвид, че му се ще хорските неволи да не изпълваха съвестта му с угризения. Всъщност от доста време нищо не можеше да го трогне истински. „Във всеки случай ще довърша започнатото и преди да поема на това досадно пътешествие, ще си нарисувам Картината“, си мърмореше честичко. Макар сам да знаеше, че не може вечно да отлага заминаването си. Творението му трябваше да престане да расте и да бъде доведено до завършек.
Един ден Дребносръчко застана на известно разстояние от Картината и я огледа с неприсъща нему съсредоточеност и отстраненост. Не можеше да прецени какви точно чувства изпитва. Ех, да имаше приятел, който да му помогне да избистри впечатлението си. Работата беше там, че платното му се струваше едновременно крайно незадоволително и много хубаво: по-точно единствената истински красива картина на света. В този момент най-велико удоволствие би му доставило да се види как влиза в стаята, как се потупва по гърба и възкликва (с неподправена искреност): „Просто прелест! Разбирам точно какво търсиш. Продължавай в същия дух и не се притеснявай за нищо! Ние ще се погрижим за държавна пенсия, тъй че не му мисли.“
Всъщност държавни пенсии в неговата страна нямаше. И знаеше едно: за да завърши картината, па макар и в настоящите й размери, трябва да й се отдаде изцяло, да запретне здраво ръкави, да не се разсейва с нищо друго. Е, запретна ръкави и се опита да се съсредоточи. Няколко дни се мъчи да изтрие от главата си околния свят. И точно тогава пожъна нечувана реколта от разсейващи елементи. Около него настана същински хаос. Повикаха го да участва в някакво жури в града; разболя се негов далечен познат; господин Енория бе повален с лумбаго; а потокът от посетители на вратата му не спираше и не спираше. Бе пукнала пролет и гостите настояваха за чай на открито: Дребносръчко живееше в прекрасна къщурка далеч от града. Наум ругаеше гостите си, но нямаше как да не признае, че сам ги бе поканил да се отбият още отдавна, през зимата, когато идеята да отскочи до града не му се виждаше толкова „разсейваща“ — хем ще пообиколи магазините, хем ще намине за по чашка чай при някой и друг познайник. Полагаше неимоверни усилия да закали сърцето си, но всуе. На цял куп молби нямаше смелостта да откаже, независимо дали ги считаше за свои задължения или не. Други пък бе принуден да удовлетвори пряко волята си. Някои от гостите му намекваха, че е позанемарил градината си и не е изключено да бъде навестен от Инспектора. Разбира се, малцина знаеха за Картината. Пък дори да знаеха, все едно. Надали някой щеше да й придаде значение. Бих казал, че тя не беше нещо изключително, макар в нея да имаше и сполучливи попадения. Във всеки случай Дървото бе наистина любопитно. Всъщност беше по своему неповторимо. Както и самият Дребносръчко, макар да бе в същото време обикновен и дори доста глупав човечец.
В края на краищата се стигна дотам, че започна да цени всяка минута. Градските му познайници взеха да се присещат, че му предстои сериозно пътешествие. Определени хора дори започнаха да изчисляват докога най-много ще може да го отлага. Питаха се кой ще остане да се грижи за къщата му и дали градината ще има късмета да й се обръща повечко внимание.
Дойде есента — много влажна и ветровита. Малкият художник беше под навеса си. Тъкмо се бе качил на стълбата и се мъчеше да улови отблясъците на отплуващото на запад слънце върху заснежените планински върхове, загатнати точно вляво от един отрупан с листа клон на Дървото. Даваше си сметка, че съвсем скоро трябва да започне пътешествието си — не по-късно от началото на идната година. Значи ще има време точно колкото да доведе до приличен завършек Картината — макар и отгоре-отгоре. На места ще успее само да щрихира желаните образи.
На вратата се почука.
— Влез! — отвърна той остро и слезе от стълбата. Стъпил на пода, запремята четката в ръката си. Беше комшията, господин Енория: единственият му съсед в истинския смисъл на думата. Всички останали живееха далеч-далеч. Въпреки това Дребносръчко не таеше особено топли чувства към него отчасти понеже господин Енория доста често се оказваше в беда и имаше нужда от помощ, отчасти защото не се интересуваше от рисуване, но пък затова бе доста критичен към заниманията с градинарство. Всеки път, когато Енория поглеждаше към градината на Дребносръчко (което се случваше доста често), виждаше само плевели. Погледнеше ли картините му (което се случваше доста рядко), забелязваше само зелени и кафяви петна и черни линии, което в неговите очи си бяха абсолютни щуротии. Енория нямаше нищо против да изразява мнението си относно плевелите в градината (съседски дълг), но се въздържаше от споделяне на каквото и да било отношение към картините на Дребносръчко. За него последното бе проява на любезност и по никакъв начин не можеше да осъзнае, че и така да е, в никакъв случай не е достатъчно. Къде-къде повече полза би имало от малко помощ с плевелите (а защо не и от някоя добра дума за картините).
— Е, Енория, какво има? — посрещна го с въпрос Дребносръчко.
— Знам, че не обичаш да те прекъсвам — поде съседът (като хвърли бърз поглед към картината). — Сигурен съм, че си много зает.
На самия Дребносръчко му идеше да отвърне нещо в тоя дух, но пропусна момента и единственото, което успя да каже, беше „Да“.
— Но няма към кого друг да се обърна — продължи Енория.
— Да, така е — въздъхна Дребносръчко с една от онези въздишки, предназначени за човека, който ги издава, но всъщност не дотам неуловими. — С какво мога да помогна?
— Жена ми вече няколко дни не се чувства много добре и започвам да се притеснявам — рече онзи. — А вятърът отнесе половината плочи от покрива ми и в спалнята капе. Струва ми се, че трябва да повикам Доктора. Също и Майстора, ама той е една флегма… Та се питах дали не ти се намира малко дървен
