държаха хладно, бяха безмълвни и строги. Не виждаше никой друг освен мрачния Доктор, който го посещаваше от време на време. Все едно беше в затвор, не в болница. Работеше като вол — копаеше, вършеше дърводелска работа, боядисваше талпи в един и същ невзрачен цвят. Навън нямаше право да излиза, всички прозорци гледаха към вътрешни дворове. Държаха го на тъмно с часове — „Да си събере мислите“, така казваха. Изгуби представа за времето. В състоянието му нямаше никакво подобрение — не и ако можеше да се измери по това дали изпитва удоволствие от нещо. Не изпитваше удоволствие. Дори когато отиваше да си ляга.
Отначало, през първия век — век и нещо (предавам собствените му впечатления), се отдаваше на безсмислени угризения за миналото. Докато лежеше в тъмното, си повтаряше все едно и също: „Де да се бях обадил на Енория още в началото на голямата буря. Смятах да го направя. Нямаше да е трудно да наместим първите разхлопани плочи. Тогава госпожа Енория сигурно никога нямаше да настине. А следователно и аз нямаше да се разболея. И щеше да ми остане още една седмица.“ С течение на времето постепенно забрави за какво му е била необходима тази допълнителна седмица. Оттогава насетне ако имаше нещо, което изобщо да го притесняваше, това бяха задълженията му в болницата. Планираше си работата, обмисляше колко време ще му е нужно, за да поправи скърцащата дъска, да постегне пантите на вратата или да ремонтира крака на масата. Никога не чу добра дума за себе си, макар че явно се бе оказал доста полезен. Което, разбира се, не можеше да бъде причина да държат затворен бедния човечец толкова дълго време. Да, може би чакаха състоянието му да се позакрепи, мерено по някакви странни вътрешноболнични стандарти.
Така или иначе, бедният Дребносръчко не изпитваше радост от живота — не и в смисъла, който бе свикнал да влага в тази дума. Определено нищо не го радваше. Не можеше да се отрече обаче, че бе започнал да усеща някакво задоволително удовлетворение — все пак като няма риба… Бе готов да се залови за определена задача в мига, в който звънне звънецът, и да я изостави незабавно при следващо позвъняване — в готовност и наличност, за да може да си я продължи, когато му Дойде времето. Ежедневието му вече бе доста ангажирано. Непрекъснато имаше нещо за вършене и всичко правеше както трябва. Не разполагаше с „лично време“ (освен когато се оттегляше в спалната си килия) и в същото време започваше да се чувства господар на времето си. Научаваше се как да го използва по най-добрия начин. Нямаше смисъл да се бърза. В душата му настъпи покой и когато дойдеше време за отдих, си почиваше пълноценно.
И изведнъж му смениха целия график, всъщност Почти не му оставиха време за сън. Отнеха му дърводелската работа и го пратиха да копае — ден след ден. Той го понесе с достойнство. Мина доста време, преди да започне да рови отчаяно в съзнанието си, за да изкара на повърхността отдавна забравените ругатни. Продължаваше да копае, докато престане да си усеща гърба, докато ръцете му изтръпнат и установи, че не може да направи нито удар повече. Никой не му благодареше. Но се появи Доктора.
— Край! — рече той. — Пълна почивка — в тъмнина.
Дребносръчко лежеше в тъмното, отдаден на пълната си почивка. И тъй като нито чувстваше, нито мислеше, ако го попитаха, можеше да каже, че е лежал така с часове или с години. Изведнъж започна да чува Гласове, каквито никога по-рано не бе долавял. Сякаш някъде в непосредствена близост, примерно в съседната отворена стая — макар да не виждаше нито лъч светлина, — се провеждаше Медицински съвет или Съдебно заседание.
— А сега случаят „Дребносръчко“ — каза Първия глас — доста строг, по-суров от този на Доктора.
— Какво имахме там? — продължи Втория глас, който можеше да се определи като благ, макар да му липсваше мекота — бе някак властен, звучеше едновременно с надежда и тъга. — Какъв е проблемът? Нали сърцето му си беше на мястото?
— Да, но не функционира както трябва — възрази Първия глас. — И в главата му няма достатъчно мозък. Всъщност той почти никога не си е давал труда да мисли. Виж само колко време изгуби, без дори да му хрумне да си намери забавление! Така и не се подготви за пътешествието си. Уж беше горе-долу добре, а се озова тук в почти окаяно състояние, та се наложи да бъде въдворен в бедняшкото отделение. Бих казал, доста тежък случай. Според мен трябва да остане още известно време.
— Вероятно няма да му навреди — каза Втория глас. — Но, разбира се, не бива да се забравя, че той е просто един малък човек. От него никога не се е очаквало да бъде кой знае какво. Никога не е проявявал сила. Да хвърлим един поглед на Записите. Да. Виждате ли, има си и своите добри страни.
— Вероятно — обади се Първия глас, — но едва ли са достатъчно, за да може да издържи изпита.
— Е, ето какво — рече Втория глас, бил е пейзажист. Не особено кадърен, естествено. И въпреки това „Листо“ от Дребносръчко е по своему очарователна картина. Той работи много усърдно над листата, просто заради самите тях. Но никога не се възгордя от мисълта, че това може да му придаде някаква значимост. В Записите няма регистрирани сведения, че се е опитал да си намери някакви извинения, па макар и пред самия себе си, които да оправдаят пренебрежението му към нещата, регламентирани от закона.
— В такъв случай не би трябвало да пренебрегва околните — каза Първия глас.
— Все пак откликна на доста молби за помощ.
— Не бих казал „доста“, пък и в по-голямата си част бяха разни дреболии, при това ги наричаше „разсейващи елементи“. Записите са пълни с тази дума, придружена от множество оплаквания и глупави ругатни.
— Вярно е. Но молбите на околните наистина изглеждаха на бедния човечец като разсейващи елементи. Има и друго: той не се е и надявал на Завръщане, както го наричат другите като него. Ето например онзи Енория, дето постъпи наскоро. Той беше съсед на Дребносръчко, никога не му помогна с нищо и така и не показа нито жест на благодарност към стореното от съседа му. Но в Записите не съществуват сведения Дребносръчко изобщо да е очаквал благодарност от Енория. Явно никога не се е замислял за това.
— Да, така е — каза Първия глас, — но не е кой знае какво. Според мен Дребносръчко просто има способността да забравя. Прогонваше от съзнанието си стореното за Енория като нещо незначително и отегчително, с което е трябвало да се справи.
— И въпреки това, спомнете си последния Запис — продължи Втория глас, — онзи за карането на колелото в дъжда. Бих обърнал по-специално внимание на него. Струва ми се очевидно, че това е истинска жертва: Дребносръчко като че се е досещал, че проиграва последния си шанс да довърши картината, досещал се е още и че тревогите на Енория са безпочвени.
— Според мен залагате твърде много на това — не се съгласи Първия глас. — Но все пак последната дума е ваша. На вас се пада задължението да дадете възможно най-задоволително обяснение на фактите. Понякога те търпят интерпретация. Е, какво предлагате?
— Мисля, че случаят изисква по-деликатно отношение — отвърна Втория глас.
Дребносръчко си помисли, че никога не е чувал нещо по-благосклонно. Думите „деликатно отношение“ му се сториха щедър дар, покана за кралско празненство. После изведнъж го досрамя. Фактът, че го смятат за случай, изискващ, деликатно отношение, му се стори убийствен, накара го да се изчерви в мрака. Все едно да бъдеш публично награден, когато и ти, и цялата публика знае, че наградата ти е незаслужена. Скри пламналото си лице под грубото одеяло.
Настъпи тишина. След малко Първия глас се обърна към него от доста близо:
— Ти чу — рече той.
— Да — призна Дребносръчко.
— Е, какво мислиш?
— Бихте ли ми казали нещо за Енория? Бих искал да го видя. Надявам се, не е тежко болен. Можете ли да му излекувате крака? Доста му е трудно с него. И моля ви, не се тревожете за нас двамата. Той беше прекрасен съсед и ми осигуряваше превъзходни картофи на много добра цена, с които се препитавах дълго време.
— Нима? — възкликна Първия глас. — Радвам се да го чуя.
Отново настъпи тишина. Дребносръчко чу приглушен шепот.
— Е, съгласен съм — прозвуча Първия глас. — Нека премине в следващо ниво. От утре, ако желаете.
