материал и платно — само колкото да позакърпя покрива, че да изкара ден-два. — И в този миг погледна картината.
— О, Божичко! — пророни Дребносръчко. — Истинско нещастие. Надявам се да е само настинка. Ще ти помогна да пренесем болната на долния етаж.
— Много ти благодаря — доста хладно отвърна Енория. — Но не е настинка, а грип. Не бих си позволил да те притеснявам за някаква си настинка. Освен това жена ми вече е в спалнята на долния етаж. Не мога да изкачвам стълбите с поднос на ръце — не и с този крак. Но както виждам, си зает. Извинявай за безпокойството. Надявах се, като разбереш в какво положение се намирам, да отделиш малко време и да отскочиш за Доктора. А и за Майстора, в случай че наистина не ти се намира излишно платно.
— Разбира се — чу се да казва Дребносръчко, макар отвътре да му напираха други думи. В този миг сърцето му се чувстваше само размекнато, без капка любезност. — Бих могъл. Ще отида, щом като си толкова разтревожен.
— Разтревожен съм, да, много съм разтревожен. Де да не беше този недъг — простена Енория.
И Дребносръчко отиде. Както виждате, неловка ситуация. Енория му беше съсед, а наблизо не живееха други хора. Дребносръчко имаше колело, а Енория нямаше, пък и не можеше да кара. Енория куцаше и кракът му причиняваше страхотни болки: това не биваше да се забравя, наред с киселата физиономия и проплакващия гласец. Е, вярно, че Дребносръчко си имаше работа, а не разполагаше с много време за довършване на Картината. Но с това явно трябваше да се съобразява Енория, а не той. А Енория не си падаше по рисуването — по този въпрос Дребносръчко нищо не можеше да направи.
— Мамка му! — избоботи той под мустак и се метна на колелото.
Времето бе влажно и ветровито, денят преваляше. „За днес явно повече няма да успея да свърша“, рече си той пътьом и като продължаваше да ругае под мустак, си представяше как четката му гали планинските склонове или спускащия се пред тях водопад от листа, който бе видял за пръв път през пролетта. Пръстите му се свиваха конвулсивно на кормилото. Сега, далеч от навеса си, разбираше как точно да предаде искрящата струя, ограждаща далечния силует на Планината. Но сърцето му трепна. Обзе го страх, че никога повече няма да му се удаде възможност да се опита да го нарисува.
Намери Доктора и остави съобщение за Майстора. Работилницата бе затворена и човекът си бе отишъл до вкъщи. Дребносръчко беше вир-вода и сигурно самият той щеше да пипне някоя настинка. Доктора не взе нещата присърце. Появи се чак на следващия ден, понеже за тогава го чакаха още двама пациенти, които му бяха по път и така му беше удобно. Дребносръчко вече беше на легло с висока температура, а в главата му и по тавана се извиваха изящните силуети на невероятно красиви листа и клони. Не му стана по-добре, когато научи, че болестта на госпожа Енория се е оказала просто настинка и вече преминавала. Извърна се с лице към стената и потъна в своите листа.
Остана на легло няколко дни. Навън вятърът продължаваше да вилнее. Отнесе още плочи на Енория, а също и няколко от Дребносръчковите, та неговият покрив също прокапа. Майстора не идваше и не идваше. На малкия художник му беше все тая — ден-два повече или по-малко… В един момент се надигна от леглото, за да подири нещо за ядене (той нямаше жена). Енория никакъв не се вясваше: от дъжда болките в крака му се бяха усилили, а съпругата му бе заета да попива водата от пода и да се пита дали „онзи господин Дребносръчко“ не е забравил да се обади на Майстора. Ако й бе хрумнало нещо, което би могла да вземе назаем от съседа си, веднага би пратила мъжа си — независимо от състоянието на крака му. Но така и не се сети и Дребносръчко бе оставен на спокойствие.
След близо седмица той най-сетне успя да се надигне от кревата и допълзя до навеса си. Понечи да се качи на стълбата, но от усилието му се зави свят. Поседна, загледан в картината, но този ден в главата му не изплуваха изкусно изваяни листа и планински силуети. Би могъл да нарисува потъваща в далечината пясъчна пустиня — стига да имаше сили.
На следващия ден се почувства значително по-добре. Покачи се на стълбата и започна да рисува. Работата му тъкмо потръгна и на вратата се почука.
— По дяволите! — изруга той. Все едно бе казал „Влез!“, понеже вратата така или иначе се отвори на мига. Този път на прага стоеше висок непознат. — Това е частно ателие — рече вместо поздрав Дребносръчко. — Зает съм. Вървете си!
— Аз съм Инспектор по къщите — отвърна човекът, като вдигна в ръка служебната си карта, така че Дребносръчко да може да я види от стълбата.
— О! — възкликна домакинът.
— Къщата на съседа ви не изглежда ни най-малко задоволително — продължи Инспектора.
— Знам — рече Дребносръчко. — Оставих съобщение на Майстора още преди доста време, но той така и не дойде. После се разболях.
— Разбирам — каза Инспектора. — Както виждам, вече сте добре.
— Но не съм майстор. Енория би трябвало да се оплаче в Градския съвет и да получи помощ от Спешното звено.
— Те си имат по-сериозни грижи — възрази Инспектора. — В долината има наводнение и много семейства останаха без покрив. По-добре да бяхте помогнали на съседа си да намери временен изход от ситуацията, за да се предотврати задълбочаването на проблема и влагането на повече средства за решаването му в бъдеще. Такъв е законът. Разполагате с достатъчно материали: платна, дърво, непромокаема боя.
— Къде? — възмутено попита Дребносръчко.
— Тук! — посочи картината Инспектора.
— Картината ми! — възкликна художникът.
— Картина е, няма спор — продължи Инспектора. — Но къщите са по-важни. Такъв е законът.
— Но аз не бих… — Дребносръчко замлъкна, понеже в същия миг на прага се появи още един човек. Приликата му с Инспектора беше удивителна — изглеждаше почти като негов двойник: висок, целият в черно.
— Хайде! — подвикна той. — Аз съм Кочияша.
Дребносръчко едва не падна от стълбата. Внезапно отново се почувства зле, лицето му плувна в пот. Втресе го.
— Кочияш? Как Кочияш? — запелтечи той. — Какъв Кочияш?
— Твой. И на каретата ти — отговори му човекът. — Каретата бе поръчана преди доста време. Най- сетне пристигна. Чака те. Нали разбираш, днес започва пътешествието ти.
— Я гледай ти! — обади се Инспектора. — Май се налага да вървите. Но никак не е хубаво човек да започва пътешествието си, преди да си е изчистил задълженията. Добре поне, че платното ще влезе в употреба.
— О, не! — проплака горкият Дребносръчко. — Та аз не съм си довършил работата!
— Ами! — възкликна Кочияша. — Поне що се отнася до твоята работа по картината, да знаеш, че си я довършил. Да вървим!
Дребносръчко тръгна безмълвно. Кочияша не му отпусна време да си събере багажа с обяснението, че бил длъжен да го стори по-рано и че ако се забавят, ще изпуснат влака. Така че Дребносръчко успя пътьом да грабне малката си чанта от коридора. Вътре имаше кутийка бои и скицник с негови рисунки, но никаква храна или дрехи. Пристигнаха навреме за влака. Дребносръчко се чувстваше крайно уморен и му се спеше. Когато го напъхаха в купето, нямаше почти никаква идея какво става. Не че го интересуваше — и бездруго бе забравил накъде трябва да пътува и с каква цел. Почти веднага след потеглянето си влакът потъна в тъмен тунел.
Дребносръчко се събуди на голяма, обгърната в мъгла железопътна гара. По перона сновеше Шафнер, който вместо името на съответното място крещеше Дребносръчко!
Дребносръчко се изстреля бързо от купето и установи, че си е забравил чантата. Понечи да се върне, но влакът вече беше заминал.
— А, ето къде си бил! — възкликна Шафнера. — Насам! Какво! Без багаж! Разпределен си в Работилницата.
На Дребносръчко изведнъж му прилоша и припадна на перона. Качиха го в линейка и го закараха в Лечебницата на Работилницата.
Лечението никак не му се понрави. Лекарството, което му дадоха, беше горчиво. Служителите се
