— Страдам ужасно, непоносимо!
Болният страдаше все повече и повече, особено от раните от лежането, които не можеха вече да се излекуват, и все повече и повече се сърдеше на околните, като ги укоряваше за всичко и особено задето не му довеждат лекар от Москва. Кити се мъчеше всякак да му помогне, да го успокои; но всичко бе напразно и Левин виждаше, че самата тя бе измъчена и физически, и нравствено, макар че не признаваше това. Чувството за смъртта, което болният бе пробудил у всички със своето прощаване с живота оная нощ, когато бе извикал брат си, бе изчезнало. Всички знаеха, че той ще умре неизбежно и скоро, че вече е мъртъв наполовина. Всички желаеха само едно — да умре колкото може по-скоро, но всички криеха това, даваха му лекарство от едно шишенце, търсеха му лекарства и лекари и мамеха и него, и себе си, мамеха се и помежду си. Всичко това беше лъжа, долна, обидна и кощунствена лъжа. И тая лъжа Левин понасяше особено тежко както поради своя характер, така и защото повече от всички обичаше умиращия.
Левин, когото отдавна занимаваше мисълта да помири братята си, макар и преди смъртта, бе писал на брат си Сергей Иванович и когато получи отговор от него, прочете писмото му на болния. Сергей Иванович пишеше, че не може да дойде, но с трогателни думи искаше прошка от брат си.
Болният не каза нищо.
— Какво да му пиша? — попита Левин. — Надявам се, че не му се сърдиш?
— Не, ни най-малко! — ядосан от тоя въпрос, отвърна Николай. — Пиши му да ми изпрати лекаря.
Минаха още три мъчителни дни; болният беше все в същото положение. Сега желаеха смъртта му всички, които го виждаха: и лакеите в хотела, и хотелиерът, и всички живеещи в хотела, и лекарят, и Мария Николаевна, и Левин, и Кити. Само болният не желаеше това, а наопаки — сърдеше се, че не са му довели лекаря, и продължаваше да взема лекарството и да говори за живота. Само в редки минути, когато опиумът го караше да забрави за миг непрестанните си страдания, понякога в полусън казваше това, което по-силно, отколкото у всички други, беше на душата му: „Ах, да дойде поне краят!“ Или: „Кога ли ще се свърши!“
Страданията, които се увеличаваха равномерно, вършеха работата си и го подготвяха за смъртта. Нямаше положение, в което да не страда, нямаше минута, в която да не се унесе, нямаше място или член от тялото му, които да не го болят и да не го мъчат. Дори спомените, впечатленията и мислите на това тяло сега вече възбуждаха в него същата отврата, както и самото тяло. Виждането на други хора, думите им, собствените му спомени — всичко това му причиняваше само мъка. Околните чувствуваха това и несъзнателно не си позволяваха пред него нито свободни движения, нито разговори, нито даваха израз на желанията си. Целият му живот се сливаше в едно чувство на страдание и желание да се отърве от него.
Очевидно в него ставаше оня преврат, който трябваше да го накара да гледа на смъртта като на задоволяване на желанията му, като на щастие. По-рано всяко отделно желание, предизвикано от страдание или лишение, като глад, умора, жажда, се задоволяваше чрез някоя функция на тялото, която дава наслада; но сега лишението и страданието не получаваха задоволяване, а опитът да се задоволят причиняваше ново страдание. И затова всичките му желания се сливаха в едно — да се избави от всички страдания и от техния извор, тялото. Но той нямаше думи да изрази това желание за освобождение и ето защо не говореше за това, а по навик искаше да задоволи ония желания, които не можеха вече да бъдат изпълнени. „Обърнете ме на другата страна“ — казваше той и веднага след това викаше да го поставят както по-рано. „Дайте ми бульон. Отнесете бульона. Разкажете нещо, защо мълчите?“ И още щом започнеха да говорят, затваряше очи и изразяваше умора, равнодушие и отврата.
На десетия ден след пристигането им в града Кити се разболя. Заболя я глава, започна да повръща и цялата сутрин не можа да стане от леглото.
Лекарят обясни, че болестта се дължи на умора и вълнение и й препоръча душевно спокойствие.
Но следобед Кити стана и отиде както винаги с ръкоделието си при болния. Когато тя влезе, той я изгледа строго и презрително се усмихна, когато чу, че била болна. Тоя ден той непрестанно се секнеше и жаловито стенеше.
— Как се чувствувате? — попита го тя.
— По-зле — едва проговори той. — Боли ме!
— Къде ви боли?
— Навред.
— Днес ще свърши, ще видите — каза Мария Николаевна, макар и шепнешком, но така, че болният сигурно я чу, защото, както бе забелязал Левин, той бе с твърде изострен слух. Левин й зашътка и се озърна към болния. Николай слушаше, но тия думи не му направиха никакво впечатление. Погледът му беше все така укорен и напрегнат.
— Защо мислите така? — попита Левин, когато тя излезе след него в коридора.
— Той вече бере душа — каза Мария Николаевна.
— Как бере душа?
— Ей така — каза тя, като подръпваше диплите на вълнената си рокля.
И действително той бе забелязал, че през целия ден болният се улавяше и сякаш искаше да издърпа нещо.
Предсказанието на Мария Николаевна се сбъдна. През нощта болният вече нямаше сили да вдигне ръце и само гледаше отпреде си, без да променя внимателно съсредоточения израз на погледа си. Дори когато брат му или Кити се навеждаха над него, така че да може да ги види, той гледаше все така. Кити изпрати да извикат свещеника, за да му прочете молитва.
Докато свещеникът четеше молитвата, умиращият не даваше никакви признаци за живот; очите му бяха затворени. Левин, Кити и Мария Николаевна стояха до леглото. Свещеникът не беше още довършил молитвата, когато умиращият се протегна, въздъхна и отвори очи. След като свърши молитвата, свещеникът допря кръста до студеното му чело, сетне бавно го загъна в епитрахила, постоя мълчаливо още една-две минути и докосна грамадната му изстинала и безкръвна ръка.
— Свършил е — каза свещеникът и искаше да се отдръпне, но изведнъж слепналите мустаци на мъртвеца помръднаха и от дълбочината на гърдите му в тишината ясно се чуха определено резки звуци:
— Не съвсем… Скоро.
И след миг лицето му светна, под мустаците му се появи усмивка и събралите се жени угрижено започнаха да гласят покойника.
Видът на брат му и близостта на смъртта възобновиха в душата на Левин онова чувство на ужас пред тайната и същевременно близостта и неизбежността на смъртта, което бе го обзело през оная есенна вечер, когато брат му бе дошъл на гости. Сега това чувство беше още по-силно от преди; още по-малко от преди той се чувствуваше способен да разбере смисъла на смъртта и още по-ужасна му се виждаше нейната неизбежност; но сега, благодарение че жена му беше до него, това чувство не го докарваше до отчаяние: въпреки смъртта той чувствуваше необходимостта да живее и да обича. Чувствуваше, че любовта го спасява от отчаянието и че под заплахата на отчаянието тая любов става по-силна и по-чиста.
Пред очите му още не бе успяла да се извърши тайната на смъртта, която оставаше неразгадана, и ето че възникна друга тайна, също така неразгадана, която зовеше към любов и живот.
Лекарят потвърди предположението си за Кити. Нейното неразположение се дължеше на бременността.
XXI
От оня миг, когато Алексей Александрович разбра от обясненията си с Бетси и Степан Аркадич, че от него се иска само да остави жена си на мира, да не й дотяга с присъствието си, и че това го иска и жена му, той се почувствува толкова объркан, че не можеше да реши нищо сам, не знаеше какво иска сега и като се остави в ръцете на ония, които с такова удоволствие се занимаваха с работите му, отговаряше на всичко със съгласие. Едва когато Ана си отиде вече от къщата му и англичанката изпрати да го запитат дали трябва да обядва заедно с него или отделно, той за пръв път разбра ясно положението си и се ужаси от него.
Най-трудното в това положение беше, че той просто не можеше да съпостави и примири миналото си с това, което беше сега. Смущаваше го не онова минало, когато живееше щастливо с жена си. Той бе преживял вече страдалчески прехода от това минало към изневярата на жена си; това състояние му беше тежко, но обяснимо. Ако жена му го бе напуснала тогава, след като му откри изневярата си, той щеше да е
