думите, но и с цялата си личност. Сега заради него се занимаваше с тоалета си повече, отколкото когато и да било по-рано. Издебваше се да мечтае какво ли би било, ако тя не беше омъжена, а той беше свободен. Изчервяваше се от вълнение, когато той влизаше в стаята, не можеше да задържи възторжената си усмивка, когато той й говореше нещо приятно.
Няколко дни вече графиня Лидия Ивановна се намираше в много силно вълнение. Тя бе научила, че Ана и Вронски са в Петербург. Трябваше да предпази Алексей Александрович от една среща с нея, трябваше да го спаси дори от мъчителната мисъл, че тая ужасна жена се намира в един град с него и че той всеки миг може да я срещне.
Чрез познатите си Лидия Ивановна разузнаваше какво смятат да правят тия
— Кой го донесе?
— Един слуга от хотел.
Графиня Лидия Ивановна дълго не можа да седне, за да прочете писмото. От вълнение получи пристъп от задух, от който страдаше. Когато се успокои, прочете следното писмо на френски.
„Madame la Comtesse61, християнските чувства, които изпълват сърцето ви, ми дават, аз чувствувам това, непростимата смелост да ви пиша. Аз съм нещастна от раздялата със сина си. Моля да ми позволите да го видя веднъж, преди да си замина. Простете ми, че ви напомням за себе си. Обръщам се към вас, а не към Алексей Александрович само защото не искам да накарам да страда тоя великодушен човек при спомена за мене. Познавайки вашето приятелство към него, вие ще ме разберете. Ще изпратите ли Серьожа при мене, или аз да дойда в къщи в известен, определен час, или ще ми съобщите кога и де мога да го видя вън от къщи? Не допущам, че ще откажете, като познавам великодушието на оногова, от когото зависи това. Не можете да си представите как жадувам да го видя и затова не можете да си представите благодарността, която ще породи в мен помощта ви.
Всичко в това писмо ядоса графиня Лидия Ивановна: и съдържанието му, и загатването за великодушието, и особено безцеремонният, както й се стори, тон.
— Кажи да не чака отговор — каза графиня Лидия Ивановна и веднага отвори бювара и писа на Алексей Александрович, че се надява да го види в един часа на поздравленията в двореца.
„Трябва да поприказвам с вас по една важна и тъжна работа. Там ще уговорим къде. Най-добре у дома, дето ще наредя да приготвят
Графиня Лидия Ивановна пишеше обикновено по две-три писма дневно до Алексей Александрович. Тя обичаше тоя процес на общуване с него, в който имаше елегантност и тайнственост, каквито липсваха в нейните лични отношения.
XXIV
Поздравленията привършваха. Тия, които си отиваха, се срещаха и разговаряха за последните новини, за новополучени награди и преместване на важни чиновници.
— Да можеше на графиня Мария Борисовна да дадат военното министерство, а началник-щаб да станеше княгиня Ватковска — каза едно побеляло старче в обшит със злато мундир, като се обръщаше към високата хубавица фрейлина, която го разпитваше за преместванията.
— А пък аз да станех адютант — усмихната отвърна фрейлината.
— Вие имате вече назначение. Вие сте по духовното ведомство. И помощник ще ви бъде Каренин.
— Здравейте, княже! — каза старчето, като стискаше ръка на приближилия се княз.
— Какво казвате за Каренин? — запита князът.
— Той и Путятов получили орден „Александър Невски“.
— Аз мислех, че той има вече такъв.
— Не. Погледнете го — каза старчето, като сочеше с обшитата си шапка Каренин, който в придворен мундир с нова червена лента през рамо се бе спрял при вратата на залата с един от влиятелните членове на Държавния съвет. — Щастлив и доволен като меден грош — прибави той, като се поспря да стисне ръка на един атлетически сложен хубавец камерхер.
— Не, остарял е вече — каза камерхерът.
— От грижи. Сега той пише все проекти. Няма да остави сега нещастния, докато не му изложи всичко по пунктове.
— Как остарял? Il fait des passions.62 Мисля, че графиня Лидия Ивановна го ревнува сега от жена му.
— Е, та? Моля ви се, не говорете лошо за графиня Лидия Ивановна.
— Но нима е лошо, че е влюбена в Каренин?
— Ами истина ли е, че Каренина е тука?
— Сиреч не тук, в двореца, а в Петербург. Вчера ги срещнах на Морска bras dessous, bras dessous63 c Алексей Вронски.
— C’est un homme qui n’a pas…64 — започна камерхерът, но се спря, за да стори път, и се поклони на минаващата особа от царското семейство.
Така неспирно приказваха за Алексей Александрович, като го осъждаха и му се присмиваха, а в това време, пресякъл пътя на срещнатия от него член на Държавния съвет и без да прекъсва нито за миг изложението си, за да не го изтърве, той му излагаше пункт по пункт финансовия си проект.
Почти в едно и също време, когато жена му го напусна, с Алексей Александрович се бе случило и най- горчивото за един чиновник събитие — прекрати се неговото авансиране в службата. Това прекратяване стана и всички ясно го виждаха, но самият Алексей Александрович не съзнаваше още, че кариерата му е свършена. Дали сблъскването му със Стремов, нещастието с жена му или просто това, че той бе стигнал вече предела, който му бе предназначен, по тая година за всички стана очевидно, че служебното му поприще е свършено. Той още заемаше важна служба, беше член на много комисии и комитети; по беше човек, който се е изтъркал напълно и от когото не очакват вече нищо. Каквото и да говореше, каквото и да предлагаше, слушаха го така, сякаш онова, което предлага, е отдавна вече известно и е тъкмо такова, каквото не е потребно.
По Алексей Александрович не чувствуваше това, а, напротив, понеже бе отстранен от пряко участие в правителствената дейност, сега по-ясно от преди виждаше недостатъците и грешките в дейността на другите и смяташе за свой дълг да посочва средства за поправянето им. Наскоро след раздялата с жена си той започна да пише първото си изложение за новия съд, едно от безбройната редица никому ненужни изложения по всички отрасли на управлението, които му бе съдено да напише.
Алексей Александрович не само не забелязвате безнадеждното си положение в служебния свят и не само не се огорчаваше от това, но повече от когато и да било бе доволен от дейността си.
„Жененият се грижи за светското, как да угоди на жена си, а нежененият се грижи за Божието, как да угоди на Бога“ — казва апостол Павел и Алексей Александрович, който сега се ръководеше във всичките си работи от писанието, често си спомняше тоя текст. Струваше му се, че откак бе останал без жена, с тия си проекти той служеше на Господа много повече, отколкото по-рано.
Очевидното нетърпение на члена на съвета, който искаше да се махне от него, не смущаваше Алексей Александрович; той прекрати изложението си само когато членът, възползувай от минаването на едно лице
