Споменът за вас може да подтикне сина ви към въпроси, на които не може да се отговори, без да се всее в душата на детето дух на критичност към онова, което трябва да бъде светиня за него, и затова ви моля да разберете отказа на мъжа ви в духа на християнската любов. Моля всевишния за милосърдие към вас.
Това писмо постигна скритата цел, която графиня Лидия Ивановна не искаше да признае дори пред себе си. То оскърби Ана до дъното на душата.
От своя страна, след като се върна от Лидия Ивановна у дома си, Алексей Александрович не можа тоя ден да се отдаде на обикновените си занятия и да намери онова душевно спокойствие на вярващ и спасен човек, което чувствуваше по-рано.
Споменът за жена му, която така много бе виновна пред него и пред която той беше толкова свят, както справедливо му казваше графиня Лидия Ивановна, не трябваше да го смущава; но той ме бе спокоен: не можеше да вникне в книгата, която четеше, не можеше да прогони мъчителните си спомени за отношенията си към нея, за ония грешки, които, както му се струваше сега, бе направил спрямо нея. Спомни си как на връщане от конните надбягвания бе посрещнал нейното признание в изневяра (и особено това, че от нея искаше само да пази външно приличие, а не бе прибягнал до дуел) и това го измъчваше като разкаяние. Мъчеше го също и споменът за писмото, което бе й писал; и особено прошката му, никому ненужна, и грижите му за чуждото дете изгаряха сърцето му от срам и разкаяние.
И точно същото чувство на срам и разкаяние изпитваше сега, като прехвърляше през ума си цялото си минало с нея и си спомняше неуместните думи, с които подир дълги колебания бе и направил предложение.
„Но в какво съм виновен?“ — казваше си той. И тоя въпрос винаги пораждаше у него друг въпрос — дали иначе чувствуват, иначе любят, иначе се женят тия други хора, тия Вронски, Облонски… тия камерхери с дебели прасци на краката? И той си представяше цялата тая редица свежи, силни, несъмняващи се хора, които неволно винаги и напред привличаха любопитното му внимание. Той пъдеше от себе си тия мисли, стараеше се да се убеждава, че не живее за тукашния временен живот, а за вечния, че в душата му има мир и любов. Но това, че в тоя пременен, нищожен живот бе направил, както му се струваше, някои нищожни грешки, го измъчваше така, сякаш не съществуваше онова вечно спасение, в което вярваше. Ала изкушението не продължи дълго и скоро пак в душата на Алексей Александрович се възстанови онова спокойствие и оная възвишеност, благодарение на които можеше да забрави това, за което не искаше да си спомня.
XXVI
— Е, как е, Капитонич? — каза Серьожа, когато се върна румен и весел от разходка в навечерието на рождения си ден и подаде надиплената си подьовка на високия стар вратар, който от височината на своя ръст се усмихваше на малкия човек. — Идва ли днес превързаният чиновник? Татко прие ли го?
— Прие го. Щом управителят си излезе, аз му доложих — каза вратарят, като смигна весело. — Моля, аз ще ви съблека.
— Серьожа! — каза славянинът гуверньор от вратата, която водеше към вътрешните стаи. — Съблечете се сам.
Но макар че чу слабия глас на гуверньора, Серьожа не му обърна внимание. Той стоеше, хванат с ръка за колана на вратаря, и го гледаше в лицето.
— Ами татко направи ли за него каквото трябва? Вратарят кимна утвърдително.
Превързаният чиновник, който вече седем пъти бе идвал да моли за нещо Алексей Александрович, интересуваше и Серьожа, и вратаря. Веднъж Серьожа го завари в антрето и чу как той жално молеше вратаря да доложи за него, като казваше, че той и децата му просто ще умрат.
Оттогава, след като и друг път срещна чиновника в антрето, Серьожа се заинтересува за него.
— Беше ли много доволен? — питаше Серьожа.
— Как да не бе доволен! Едва ли не скачаше, когато си тръгна.
— Ами донесоха ли нещо? — запита Серьожа, след като помълча.
— Да, господарю — шепнешком каза вратарят, като поклати глава, — от графинята.
Серьожа веднага разбра, че това, за което говореше вратарят, беше подарък от графиня Лидия Ивановна за рождения му ден.
— Какво приказваш? Де е?
— Корней го внесе при баща ви. Изглежда хубаво нещо!
— Колко е голямо? Ей толкова?
— По-малко е, но е хубаво.
— Книжка ли е?
— Не, друго нещо. Вървете, вървете, Василий Лукич ви вика — каза вратарят, като чу приближаващите стъпки на гуверньора, внимателно отстрани малката ръка в снета до половината ръкавица, която го държеше за колана, и смигна, посочвайки с глава Вунич.
— Василий Лукич, ей сега ще дойда! — отвърна Серьожа с оная весела и обичлива усмивка, която винаги побеждаваше изпълнителния Василий Лукич.
На Серьожа му беше толкова весело, чувствуваше се така щастлив, че не можеше да не сподели с приятеля си вратаря и семейната радост, за която бе научил при разходката в Лятната градина от племенницата на графиня Лидия Ивановна. Тая радост му се виждаше особено важна поради съвпадането с радостта на чиновника и с неговата радост, че са му донесли играчка. На Серьожа му се струваше, че днес е такъв ден, в който всички трябва да бъдат радостни и весели.
— Знаеш ли, татко получи орден „Александър Невски“?
— Как да не зная! Вече идваха да го поздравят.
— Ами той радва ли се?
— Как може да не се радва на царската милост! Значи, заслужил е — строго и сериозно каза вратарят.
Серьожа се замисли, като се взираше в изученото до най-малки подробности лице на вратаря, особено в брадичката му, увиснала между побелелите бакенбарди, която не бе виждал никой друг освен Серьожа, тъй като той винаги го гледаше само отдолу.
— Дъщеря ти отдавна не е идвала, нали?
Дъщерята на вратаря беше балерина.
— Кога ще намери време да дойде в делник? Те също учат. И вие имате да учите, господарю, вървете!
Когато отиде в стаята си, вместо да се залови за уроците, Серьожа разправи на учителя предположението си, че това, което са му донесли, трябва да е машина.
— Как мислите? — запита той.
Но Василий Лукич мислеше само за това, че трябва да подготви урока по граматика за учителя, който щеше да дойде в два часа.
— Не, вие само ми кажете, Василий Лукич — изведнъж запита Серьожа, седнал вече на работната си маса и уловил книгата в ръце, — кой орден е по-голям от „Александър Невски“? Знаете ли, че татко е получил орден „Александър Невски“?
Василий Лукич отговори, че по-голям от „Александър Невски“ е орденът „Владимир“.
— Ами още по-голям?
— Най-голям е „Андрей Първозвани“.
— Ами още по-голям от „Андрей Първозвани“?
— Не зная.
