от царското семейство, се изплъзна от него.
Останал сам, Алексей Александрович наведе глава, събирайки мислите си, а след това разсеяно се озърна и тръгна към вратата, дето се надяваше да срещне графиня Лидия Ивановна.
„И какви са пък силни и здрави физически — помисли Алексей Александрович, като гледаше здравеняка камерхер с разчесани напарфюмирани бакенбарди и червения врат на стегнатия в мундир княз, край когото трябваше да мине. — Справедливо е казано, че всичко в света е зло“ — помисли той, като погледна изпод вежди още веднъж прасците на камерхера.
Като крачеше бавно, Алексей Александрович с обикновения си изглед на умора и достойнство се поклони на тия господа, които приказваха за него, и загледан към вратата, търсеше с очи графиня Лидия Ивановна.
— А! Алексей Александрович! — каза старчето със злобно блеснали очи в същото време, когато Каренин се изравни с него, и наведе глава със студен жест. — Аз не съм ви поздравил още — каза той, като сочеше новополучената му лента.
— Благодаря ви — отвърна Алексей Александрович. — Какъв
Той знаеше, че те му се присмиват, но и не очакваше от тях нищо друго освен враждебност; бе свикнал вече с това.
Като видя щръкналите от корсета жълти рамене на графиня Лидия Ивановна, която се появи на вратата, и нейните зовящи прекрасни замислени очи, Алексей Александрович се усмихна, като показа неувяхващите си бели зъби, и се приближи до нея.
Тоалетът на Лидия Ивановна й струваше голям труд, както и всичките й тоалети в последно време. Целта на тоалета й сега беше съвсем противоположна на оная, която тя преследваше преди тридесет години. Тогава й се искаше да се натруфи с нещо и колкото повече, толкова по-добре. Сега, наопаки, тя винаги беше натруфена така несъответно на годините и фигурата си, че се грижеше поне да няма такава ужасна противоположност между тия украшения и нейната външност. И по отношение на Алексей Александрович тя постигаше това и му изглеждаше привлекателна. За него тя беше единственият остров не само на добро разположение към него, но и на любов сред това море от враждебност и ирония, което го заобикаляше.
Като минаваше през строя от иронични погледи, той естествено се насочваше към влюбения й поглед, както растението към светлината.
— Поздравявам ви — каза му тя, като сочеше с очи лентата.
Сдържайки доволната си усмивка, той сви рамене и затвори очи, сякаш искаше да каже, че това не може да го радва. Графиня Лидия Ивановна много добре знаеше, че това е една от главните му радости, макар че той никога не го признаваше.
— Как е нашият ангел? — каза графиня Лидия Ивановна, подразбирайки Серьожа.
— Не мога да кажа, че съм напълно доволен от него — каза Алексей Александрович, като вдигна вежди и разтвори очи. — И Ситников не е доволен от него. (Ситников беше педагогът, който бе натоварен със светското възпитание на Серьожа.) Както ви бях казал, той проявява някакво равнодушие към ония най- главни въпроси, които трябва да засягат душата на всеки човек и на всяко дете — започна да излага мислите си Алексей Александрович по единствения въпрос, който го интересуваше извън службата — възпитанието на сина му.
Когато, с помощта на Лидия Ивановна, се върна отново към живот и дейност, Алексей Александрович почувствува като свой дълг да се заеме с възпитанието на сина, останал на негови ръце. Понеже по-рано никога не бе се занимавал с въпросите на възпитанието, Алексей Александрович посвети известно време на теоретично изучавана на предмета. И след като прочете няколко книги по антропология, педагогика и дидактика, той си състави план за възпитание, покани най-добрия петербургски педагог за ръководител и пристъпи към работа. И тая работа го занимаваше постоянно.
— Да, но сърцето? Аз виждам в него сърцето на баща му, а с такова сърце детето не може да бъде лошо — с възторг каза графиня Лидия Ивановна.
— Да, може би… Що се отнася до мене, аз изпълнявам дълга си. Това е всичко, което мога да направя.
— Ще дойдете у дома — каза графиня Лидия Ивановна, като помълча, — трябва да си поприказваме върху една тъжна за вас работа. Бих дала всичко, за да ви отърва от някои спомени, но другите не мислят така. Получих писмо от
При споменаването на жена му Алексей Александрович трепна, но веднага върху лицето му се появи оная мъртва неподвижност, която изразяваше пълна безпомощност в тая работа.
— Аз очаквах това — рече той.
Графиня Лидия Ивановна го погледна възторжено и на очите й се появиха сълзи на възхищение пред величието на душата му.
XXV
Когато Алексей Александрович влезе в малкия уютен кабинет на графиня Лидия Ивановна, отрупан със старинен фарфор и окичен с портрети, самата домакиня още я нямаше. Тя се преобличаше.
Кръглата маса бе застлана с покривка и бе поставен китайски прибор и сребърен спиртен чайник. Алексей Александрович разсеяно огледа безбройните познати портрети, които украсяваха кабинета, седна до масата и разтвори лежащото на нея Евангелие. Шумоленето от копринената рокля на графинята го отвлече.
— Ето сега можем да седнем спокойно — каза графиня Лидия Ивановна, като се промъкна бързо с развълнувана усмивка между масата и дивана — и да поприказваме, докато пием чай.
След няколко подготвителни думи, като дишаше тежко и се изчервяваше, графиня Лидия Ивановна предаде полученото от нея писмо в ръцете на Алексей Александрович.
Той прочете писмото и дълго мълча.
— Не смятам, че бих имал право да й откажа — плахо каза тон, като повдигна очи.
— Приятелю! Вие не виждате у никого зло!
— Напротив, виждам, че всичко е зло. Но справедливо ли е това?
По лицето му се четеше нерешителност и търсене на съвет, подкрепа и ръководство в една объркана за него работа.
— Не — прекъсна го графиня Лидия Ивановна. — Всичко има граници. Разбирам безнравствеността — не съвсем искрено каза тя, тъй като никога не можеше да разбере онова, което довежда жените до безнравственост, — по не разбирам жестокостта, и то към кого? Към вас! Как може да остане в тоя град, дето сте вие? Не, докато човек е жив, все се учи. И аз се уча да разбирам вашата възвишеност и нейната низост.
— А кой ще хвърли камък? — каза Алексей Александрович, очевидно доволен от ролята си. — Аз й простих всичко и затова не мога да я лиша от нуждата й от любов — любовта към сина й…
— Но любов ли е това, приятелю? Искрено ли е то? Да кажем, вие сте й простили, прощавате й… но имаме ли право да влияем върху душата на тоя ангел? Той я смята за умряла. Моли се за нея и моли Бога да й прости греховете… И така е по-добре. Какво ще си помнели сега?
— Не съм мислил за това — каза Алексей Александрович, който очевидно се съгласяваше.
Графиня Лидия Ивановна закри лицето си с ръце и млъкна. Тя се молеше.
— Щом искате моя съвет — каза тя, след като се помоли и откри лицето си, — не ви съветвам да направите това. Нима не виждам как страдате, как това нещо развреди всичките ви рани? Но да предположим, че вие както винаги не мислите за себе си. Докъде може да доведе всичко това? До нови страдания за вас, до мъки за детето! Ако у нея е останало нещо човешко, тя сама не трябва да иска това. Не, решително не ви съветвам и ако ми разрешите, аз ще й пиша.
И Алексей Александрович се съгласи и графиня Лидия Ивановна написа следното писмо на френски:
