както клепачът пази окото, и не пущаше в душата си никого без ключа на любовта. Възпитателите му се оплакваха, че не искал да учи, а душата му бе преизпълнена с жажда за знание. И той се учеше от Капитонич, от бавачката, от Наденка, от Василий Лукич, но не от учителите си. Оная вода, която баща му и педагогът очакваха на своите колела, отдавна вече бе се просмукала и работеше на друго място.
Бащата наказа Серьожа, като не го пусна при Наденка, племенницата на Лидия Ивановна; но това наказание бе щастие за Серьожа. Василий Лукич бе в добро настроение и му показа как се правят вятърни мелници. Цялата вечер мина в работа и мечти как може да се направи такава мелница, че човек да може да се върти на нея: да се улови с ръце за крилата й или да се върже — и да се върти. Серьожа не мисли за майка си цялата вечер, но след като си легна в кревата, изведнъж си спомни за нея и със свои думи се помоли утре на рождения му ден майка му да престане да се крие и да дойде при него.
— Василий Лукич, знаете ли за какво извънредно нещо се помолих?
— Да се учите по-добре.
— Не.
— За играчки ли?
— Не. Не познахте. То е много хубаво нещо, но е тайна! Когато се сбъдне, ще ви го кажа. Не познахте ли?
— Не, не мога да позная. Кажете вие — рече Василий Лукич усмихнат, което се случваше рядко с него. — Хайде, лягайте, ще угася свещта.
— А аз без свещ виждам по-добре онова, което виждам и за което се молих. Е, малко остана да издам тайната си! — засмя се весело Серьожа.
Когато отнесоха свещта, Серьожа чуваше и чувствуваше майка си. Тя стоеше над него и го милваше с гальовен поглед. Но появиха се мелници, ножче, всичко се обърка и той заспа.
XXVIII
Когато пристигнаха в Петербург, Вронски и Ана отседнаха в един от най-хубавите хотели. Вронски отделно, в по-долния етаж, а Ана в горния с детето, дойната и слугинята в голям апартамент от четири стаи.
Още първия ден след пристигането си Вронски отиде при брат си. Там завари майка си, която бе пристигнала по работа от Москва. Майка му и снаха му го посрещнаха както обикновено; разпитваха го за пътуването му в чужбина, приказваха за общите познати, но не споменаха нито дума за връзката му с Ана. Но на другия ден сутринта братът дойде при Вронски, сам го запита за нея и Алексей Вронски му каза направо, че на връзката си с Каренина гледа като на брак, че се надява да издействува развод и тогава ще се ожени за нея, а дотогава я смята за своя жена, като всяка друга съпруга, и го моли да съобщи така на майка им и на жена си.
— Ако обществото не одобрява това, мене ми е все едно — каза Вронски, — но ако близките ми искат да бъдат в роднински връзки с мене, трябва да бъдат в също такива отношения и с жена ми.
По-големият брат, който винаги уважаваше схващанията на по-малкия, не знаеше дали той с прав, или не, докато обществото не реши тоя въпрос; по от своя страна той нямаше нищо против и заедно с Алексей отиде при Ана.
Пред брат си, както и пред всички, Вронски се обръщаше към Ана на
Въпреки голямата си светска опитност, поради новото положение, в което се намираше, Вронски беше в странно заблуждение. Той сякаш трябваше да разбере, че за него и Ана обществото е затворено; но сега в главата му се родиха някакви неясни съображения, че така е било само едно време, но сега, при бързия прогрес (незабелязано за себе си сега той беше привърженик на всеки прогрес), възгледът на обществото се е променил и още не е решен въпросът дали ще ги приемат в обществото, или не. „Разбира се — мислеше той, — придворното общество няма да я приеме, но близките хора могат и трябва да разберат това, както се полага.“
Човек може да седи няколко часа с подгънати крака в едно и също положение, ако знае, че нищо няма да му попречи да промени положението си; но ако знае, че трябва да седи така с подгънати крака дълго време, ще се появят конвулсии, краката ще изтръпнат и няма да се прострат към онова място, където би желал да ги протегне. Същото нещо изпитваше и Вронски по отношение на обществото. Макар че дълбоко в душата си знаеше, че обществото е затворено за тях, той опитваше дали сега то няма да се промени и дали няма да ги приемат. Но много скоро забеляза, че обществото бе отворено лично за него, а бе затворено за Ана. Както в играта на котка и мишка, ръцете, протегнати за него, веднага се отпущаха пред Ана.
Една от първите дами на петербургското общество, която Вронски видя, беше братовчедка му Бетси.
— Най-сетне! — радостно го посрещна тя. — Ами Ана? Колко се радвам! Де отседнахте? Представям си как след вашето прелестно пътешествие нашият Петербург ви се вижда ужасен; представям си медения ви месец в Рим. Какво става с развода? Направихте ли всичко това?
Вронски забеляза, че възторгът на Бетси намаля, когато научи, че няма още развод.
— Знай, ще хвърлят камък върху мене — каза тя, — но ще дойда при Ана; да, непременно ще дойда. Малко време ли ще стоите тук?
И наистина още същия ден тя дойде при Ана; но тонът й вече съвсем не беше по-раншният. Очевидно тя се гордееше със смелостта си и желаеше Ана да оцени вярното й приятелство. Постоя не повече от десет минути, разговаряйки за светските новини, и на отиване каза:
— Вие не ми казахте кога ще бъде разводът. Да кажем, аз не държа на тия работи, но другите вирнати яки ще ви обливат със студена вода, докато не се ожените. А това е така просто сега. Ca se fait.65 Значи, в петък си заминавате? Жалко, че няма да се видим вече.
По тона на Бетси Вронски можеше да разбере какво трябва да очаква от обществото; по той направи опит и в семейството си. На майка си не се надяваше. Знаеше, че майка му, която толкова се възхищаваше от Ана при първото им запознанство, сега беше неумолима към нея, задето бе станала причина да пропадне кариерата на сина й. Но той възлагаше големи надежди на братовата си жена Варя. Струваше му се, че тя не ще хвърли камък и с простота и решителност ще отиде при Ана и ще я приеме.
Още на другия ден след пристигането си Вронски отиде при нея и понеже я свари сама, изказа направо желанието си.
— Ти знаеш, Алексей — каза тя, след като го изслуша, — колко те обичам и как съм готова да направя всичко за тебе; но аз мълчах, защото знаех, че не мога да бъда полезна на тебе и на Ана Аркадиевна — каза тя, като изговори особено старателно „Ана Аркадиевна“. — Не мисли, моля ти се, че я осъждам. Никога; може би на нейно място и аз бих направила същото. Не влизам и не мога да влизам в подробностите — каза тя, като поглеждаше плахо мрачното му лице. — Но нещата трябва да се наричат с имената им. Ти искаш да отида при нея, да я приема у дома си и с това да я реабилитирам в обществото; но разбери, че не
— Но аз не смятам, че тя е паднала повече, отколкото стотици жени, които приемате! — още по-мрачно я прекъсна Вронски и мълчаливо стана, като разбра, че решението на снаха му е неизменно.
— Алексей! Не ми се сърди. Люля ти се, разбери, че аз не съм виновна — започна Варя, като го гледаше с плаха усмивка.
— Не ти се сърдя — също така мрачно каза той, — но ми е мъчно двойно повече. Мъчно ми е и защото с това се прекъсва приятелството ни. Да кажем, не се прекъсва, но отслабва. Ти разбираш, че и за мене това не може да бъде иначе.
И при тия думи той си отиде.
Вронски разбра, че по-нататъшните опити са напразни и че трябва да прекарат в Петербург тия няколко дни като в чужд град, отбягвайки всякакви връзки с по-раншното общество, за да не се излагат на
