неприятности и обиди, които бяха така мъчителни за него. Една от главните им неприятности в Петербург беше, че Алексей Александрович и неговото име сякаш бяха навред. Не можеше да се заприказва за нещо, без да се обърне разговорът за Алексей Александрович; не можеха да отидат никъде, без да го срещнат. Така поне се струваше на Вронски, както се струва на човек с болен пръст, че сякаш нарочно се закача за всичко с тоя болен пръст.
Престояването им в Петербург се виждаше на Вронски още по-тежко, защото през цялото това време той забелязваше у Ана някакво ново, необяснимо за него настроение. Тя ту беше като че влюбена в него, ту ставаше студена, раздразнителна и непроницаема. Измъчваше се от нещо и криеше нещо от него и сякаш не забелязваше ония обиди, които отравяха живота му, а за нея, с нейното изтънчено разбиране, сигурно бяха още по-мъчителни.
XXIX
Една от целите на пътуването на Ана в Русия беше да се види със сина си. Откак бе напуснала Италия, мисълта за тая среща не преставаше да я вълнува. И колкото повече наближаваше Петербург, толкова по- големи и по-големи й се виждаха радостта и значението на тая среща. Тя дори не си задаваше въпроса как ще нареди тая среща. Струваше й се естествено и просто да види сина си, щом е в един град с него; но след пристигането в Петербург изведнъж й стана ясно сегашното й положение в обществото и тя разбра, че е трудно да се уреди среща.
От два дни вече тя живееше в Петербург. Мисълта за сина не я напущаше нито миг, но тя още не бе го виждала. Чувствуваше, че няма право да отиде в къщата, дето можеше да срещне Алексей Александрович. Можеха да не я пуснат и да я обидят. Да пише и да влезе във връзка с мъжа си, й бе мъчително дори да си помисли: тя можеше да бъде спокойна само когато не мислеше за мъжа си. Да види сина си през време на разходка, след като научи къде и кога той излиза, беше малко за нея; тя така се бе готвила за тая среща, имаше да му каже толкова много работи, така й се искаше да го прегръща и целува. Старата бавачка на Серьожа можеше да й помогне и да я научи. Но бавачката вече не беше в къщата на Алексей Александрович. В тия колебания и в търсене на бавачката минаха два дни.
Когато научи за близките отношения на Алексей Александрович с графиня Лидия Ивановна, на третия ден Ана реши да й напише писмото, което й костваше голям труд и в което тя умишлено споменаваше, че разрешението да види сина си сигурно зависи от великодушието на мъжа й. Тя знаеше, че ако покажат писмото на мъжа й, той няма да й откаже, продължавайки да играе ролята си на великодушен.
Прислужникът, който отнесе писмото, й предаде най-жестокия и неочакван за нея отговор, че няма да получи отговор. Тя никога не бе се чувствувала толкова унижена, както в оня миг, когато, след като извика прислужника, той й разказа подробно как почакал и как след това му казали: „Никакъв отговор няма да има.“ Ана се чувствуваше унижена, оскърбена, но виждаше, че от свое гледище графиня Лидия Ивановна е права. Мъката й беше толкова по-силна, защото беше само нейна. Тя не можеше и не искаше да я сподели с Вронски. Знаеше, че на него, макар че той беше главната причина за нещастието й, въпросът за срещата със сина й ще му се види най-незначителна работа. Знаеше, че той никога няма да бъде в състояние да разбере цялата дълбочина на нейното страдание; знаеше, че ще го намрази за студения му тон, когато се спомене за това. И тя се страхуваше от това повече от всичко на света и затова криеше от него всичко, което се отнасяше до сина й.
Останала цял ден в хотела, тя измисляше средства за среща със сина си и се спря на решението да пише на мъжа си. Тя вече съчиняваше това писмо, когато й донесоха писмото на Лидия Ивановна. Мълчанието на графинята беше я укротило и покорило, но писмото й, всичко онова, което прочете между редовете му, така я ядоса, така възмутителна й се видя тая злоба в сравнение с нейната страстна майчина нежност към сина, че тя се възмути срещу другите и престана да обвинява себе си.
„Тая студенина е лицемерие на чувството — каза си тя. — Те гледат само да ме обидят и да измъчат детето, а аз ще седна да им се покорявам! За нищо на света! Тя е по-лоша от мене. Аз поне не лъжа.“ И веднага реши, че още утре, на самия рожден ден на Серьожа, ще отиде направо в къщата на мъжа си, ще подкупи слугите, ще лъже, но на всяка цена ще види сина си и ще разруши тая безобразна лъжа, с която са заобиколили нещастното дете.
Тя отиде в един магазин, накупи играчки и обмисли плана си за действие. Ще отиде рано сутринта, в осем часа, когато Алексей Александрович сигурно още не е станал. Ще има в ръцете си пари, които ще даде на вратаря и лакея, за да я пуснат, и без да вдигне воала си, ще каже, че идва от страна на кръстника на Серьожа да го поздрави и че е натоварена да постави играчките при кревата на момчето. Не бе намерила само думите, които ще каже на сина си. Колкото и да мисли за това, не можа да измисли нищо.
На другия ден, в осем часа сутринта, Ана слезе сама от един файтон и позвъни на големия вход на предишната си къща.
— Иди виж какво искат. Някаква дама — каза Капитонич, още необлечен, с палто и галоши, като погледна през прозореца и видя дамата, покрита с воал, която стоеше пред самата врата.
Помощникът на вратаря, непознат на Ана момък, току й отвори вратата и тя влезе, като извади от маншона си една трирублева банкнота и бързо я пъхна в ръката му.
— Серьожа… Сергей Алексеич — рече тя и пристъпи напред.
След като огледа банкнотата, помощникът на вратаря я спря при другата стъклена врата.
— Кого търсите? — попита той.
Тя не чуваше и не отговаряше нищо.
Доловил смущението на непознатата, самият Капитонич я посрещна, пусна я през вратата и я попита какво иска.
— Изпраща ме княз Скородумов при Сергей Алексеич — рече тя.
— Той не е станал още — каза вратарят, като се взираше внимателно.
Ана никак не очакваше, че тая съвсем непроменена обстановка в антрето на къщата, дето бе живяла девет години, ще й подействува така силно. Един след друг в душата й се надигнаха спомени, радостни и мъчителни, и тя за миг забрави защо е дошла.
— Ще почакате ли? — запита Капитонич, като й помагаше да си свали шубата.
Когато съблече шубата, Капитонич погледна лицето й, позна я и мълчаливо ниско й се поклони.
— Заповядайте, ваше превъзходителство — каза й той.
Тя искаше да каже нещо, но гласът й отказа да произнесе каквито и да било звуци; погледна стареца с виновна молба и с бързи леки стъпки се заизкачва по стълбата. Прегънат цял напред и зашляпал с галошите по стъпалата, Капитонич тичаше след нея, като се мъчеше да я изпревари.
— Учителят е там, може да не е облечен. Аз ще доложа.
Ана продължаваше да върви по познатата стълба, без да разбира това, което старецът й казваше.
— Тук, наляво, моля. Извинете, че не е чисто. Сега той е в по-раншната всекидневна стая — запъхтян каза вратарят. — Моля, почакайте, ваше превъзходителство, аз ще надникна — каза той и като я изпревари, полуотвори високата врата и се скри зад нея. Ана спря и зачака. — Току-що се е събудил — каза вратарят, като се показа пак на вратата.
И в тоя миг, когато вратарят казваше това, Ана чу детско прозяване. Само по това прозяване тя позна сина си и като жив го видя пред себе си.
— Пусни ме, пусни ме, чакай! — каза тя и влезе през високата врата. Вдясно от вратата имаше креват, а на кревата седеше, току-що станало, момченцето само по разкопчана ризка; прегънало телце, то се протягаше и довършваше прозявката си. В момента, когато устните му се сключваха, те цъфнаха в блажено сънлива усмивка и с тая усмивка то отново бавно и сладко се търкулна назад.
— Серьожа! — прошепна тя, като пристъпи тихо към него.
През време на раздялата си с него и при тоя прилив на любов, който изпитваше през цялото това време, тя си го представяше четиригодишно момче, каквото най-много го обичаше. Сега той не беше дори такъв, какъвто бе го оставила; далеч бе надхвърлил четиригодишната възраст, бе пораснал и отслабнал. Какво е това? Колко е отслабнало лицето му, колко е къса косата му! Колко са му дълги ръцете! Колко се е променил, откак го бе оставила! Но това беше той — същата форма на главата, неговите устни, меката шийка и широките му раменца.
— Серьожа! — повтори тя над самото ухо на детето. Той отново се изправи на лакътя си, обърна
