— Почакай, трябва да ти кажа нещо. — И като улови късата му ръка, притисна я до шията си. — Не направих ли лошо, дето го поканих на обед?
— Много хубаво направи — със спокойна усмивка каза той, като откри гъстите си зъби, и целуна ръката й.
— Алексей, не си ли се променил към мене? — каза тя, като стискаше ръката му с двете си ръце. — Алексей, аз се измъчих тук. Кога ще си заминем?
— Скоро, скоро. Няма да повярваш колко тежи и на мене тукашният ни живот! — каза той и издърпа ръката си.
— Е, върви, върви! — обидено рече тя и бързо се отдалечи от него.
XXXII
Когато Вронски се върна, Ана я нямаше още в хотела. Както му казаха, скоро след излизането му при нея дошла някаква дама и тя излязла заедно с нея. Че тя бе излязла, без да каже къде отива, че и досега я нямаше, че и сутринта бе ходила някъде, без да му каже нищо — всичко това заедно със странно възбудения израз на лицето й тая сутрин и спомена за оня враждебен тон, с който пред Яшвин почти измъкна от ръцете му снимките на сина си, го накара да се замисли. Той реши, че трябва да се обясни с нея. И я чакаше в приемната й. Но Ана не се върна сама, а доведе леля си, една стара мома, княжна Облонская. Тя беше същата, която бе идвала сутринта и с която Ана бе ходила на покупки. Ана сякаш не забелязваше израза върху лицето на Вронски, угрижен и въпросителен, и весело му разправяше какво е купила тая сутрин. Той виждаше, че у нея става нещо особено: в блестящите й очи, когато бегло се спираха върху него, имаше напрегнато внимание, а в думите и движенията й личеше оная нервна бързина и грация, които в началото на сближаването им така го пленяваха, а сега го тревожеха и плашеха.
Обедът бе сложен за четирима. Всички вече се бяха събрали, за да влязат в малката трапезария, когато пристигна Тушкевич със заръка от княгиня Бетси до Ана. Княгиня Бетси молеше да я извинят, задето не бе дошла да се сбогува; била неразположена, но молеше Ана да отиде в дома й между шест и половина и девет часа. При това определяне на времето, което показваше, че са взети мерки тя да не се срещне с никого, Вронски погледна Ана; но Ана сякаш не забеляза това.
— Много съжалявам, че тъкмо между шест и половина и девет не мога — каза тя, леко усмихната.
— Княгинята ще съжалява много.
— И аз също.
— Вие сигурно ще отидете да слушате Пати? — каза Тушкевич.
— Пати ли? Вие ми давате идея. Бих отишла, ако можеше да се намери ложа.
— Аз мога да ви намеря — предложи услугите си Тушкевич.
— Много, много ще съм ви благодарна — каза Ана. — Искате ли да обядвате с нас?
Вронски едва доловимо сви рамене. Той просто не разбираше какво прави Ана. Защо бе довела тая стара княжна, защо задържа Тушкевич на обед и което е най-чудното, защо го изпраща да й търси ложа? Нима можеше да се мисли, че в нейното положение ще отиде на представлението на Пати, дето ще бъде цялото познато общество? Той я погледна сериозно, но тя му отвърна със същия предизвикателен, хем весел, хем отчаян поглед, чието значение той не можа да разбере. През време на обеда Ана беше настъпателно весела: тя сякаш кокетничеше с Тушкевич и с Яшвин. Когато станаха от обеда и Тушкевич отиде да осигури ложа, а Яшвин излезе да пуши, Вронски слезе заедно с него в стаята си. Като поседя известно време, той изтича на горния етаж. Ана беше облечена със светла копринена, гарнирана с кадифе рокля, която си бе ушила в Париж, отворена отпред и с бяла скъпа дантела на главата, която очертаваше лицето й и особено добре изтъкваше ярката й красота.
— Наистина ли ще отидете на театър? — запита той, като се мъчеше да не я гледа.
— Но защо така изплашено питате? — каза тя, пак оскърбена от това, че той не я гледа. — Защо да не отида?
Тя сякаш не разбираше значението на думите му.
— Разбира се, няма никаква причина — каза той намръщен.
— Тъкмо това казвам и аз — рече тя, като умишлено не разбираше иронията на неговия тон и спокойно обръщаше дългата си парфюмирана ръкавица.
— Ана, за Бога! Какво ви е? — каза той, като я караше да се опомни също така, както едно време мъжът й.
— Не разбирам за кое питате.
— Вие знаете, че не бива да отивате.
— Защо? Аз няма да бъда сама. Княжна Варвара отиде да се облича, тя ще дойде с мене.
Той сви рамене с израз на недоумение и отчаяние.
— Но нима не знаете… — започна той.
— Та аз не искам и да зная! — почти извика тя. — Не искам. Разкайвам ли се за това, което направих? Не, не и не. И ако трябва да се почне пак отначало, би било същото. За нас, за мене и за вас, е важно само едно: дали се обичаме. Други съображения няма. Защо живеем тук отделно и не се виждаме? Защо да не мога да изляза? Аз те обичам и ми е все едно — каза тя на руски, като го погледна с особен, неразбран за него блясък в очите, — ако ти не си се променил. Защо не ме гледаш в очите?
Той я погледна. Видя цялата красота на лицето и тоалета й, който винаги толкова й приличаше. Но сега тъкмо красотата и елегантността й бяха онова, което го дразнеше.
— Моето чувство не може да се промени, вие знаете това, но аз ви моля да не отивате — каза той отново на френски с нежна молба в гласа, но със студенина в погледа.
Тя не слушаше думите, но виждаше студенината в погледа и ядосано отговори:
— А пък аз ви моля да ми кажете защо не трябва да отида.
— Затова, защото това може да ви причини… — Той се запъна.
— Не разбирам нищо. Яшвин n’est pas compromettant66, а княжна Варвара никак не е по-лоша от другите. Но ето я и нея.
XXXIII
Вронски за пръв път изпитваше към Ана яд, почти злоба, задето тя умишлено не разбираше положението си. Това чувство се усилваше и защото той не можеше да й каже причината на яда си. Ако трябваше да й каже направо каквото мисли, той би казал: „Да се явиш в театъра с тоя тоалет и заедно с известната на всички княжна — значи не само да признаеш положението си на паднала жена, но и да предизвикаш обществото, сиреч да се отречеш завинаги от него.“
Той не можеше да й каже това. „Но как може тя да не го разбира и какво става с нея?“ — питаше се той. Чувствуваше как в едно и също време уважението му към нея намалява, а се засилва съзнанието му за нейната красота.
Върна се намръщен в стаята си, седна до Яшвин, който бе изтегнал дългите си крака на един стол и пиеше коняк със сода, и поръча да донесат и нему същото.
— Ти говориш за Могъщия на Ланковски. Той е хубав кон и съветвам те да го купиш — каза Яшвин, като погледна мрачното лице на другаря си. — С увиснал задник е, но краката и главата му — не може да се желае нищо по-хубаво.
— Мисля да го взема — отвърна Вронски.
Разговорът за конете го интересуваше, но той нито за миг не забравяше Ана, неволно се ослушваше в стъпките по коридора и поглеждаше часовника на камината.
— Ана Аркадиевна заповяда да ви доложа, че отиде на театър.
Яшвин изля още една чашка коняк в кипящата сода, изпи я и стана, като се закопчаваше.
— Какво? Да вървим — каза той, като се подсмихваше под мустак и с тая усмивка показваше, че разбира мрачното настроение на Вронски, но не му придава значение.
— Аз няма да отида — мрачно отвърна Вронски.
— Но аз трябва, обещал съм. Е, довиждане. Но ела и ти, има столове, ще вземеш стола на Красински — прибави Яшвин, когато излизаше.
