— Той писа с тебешир. Беше чудно… Колко отдавна ми се вижда то! — каза тя.
И трите жени се замислиха за едно и също. Първа Кити прекъсна мълчанието. Тя си спомни цялата последна зима преди женитбата и увлечението си по Вронски.
— Едно има… това е по-раншното увлечение на Варенка — каза тя, като си спомни за това по естествена връзка на мисълта. — Исках да кажа някак на Сергей Иванович, да го подготвя. Всички мъже — прибави тя — са ужасно ревниви към миналото ни.
— Не всички — каза Доли. — Ти съдиш за това по мъжа си. Той и досега се измъчва от спомена за Вронски. Истина е, нали?
— Истина е — отвърна Кити със замечтана усмивка.
— Само че аз не зная — намеси се княгинята-майка с материнските си грижи за дъщеря си, — какво твое минало е могло да го безпокои? Че Вронски те е задирял? Това се случва с всяко момиче.
— Да, но ние не говорим за това — каза Кити, като се изчерви.
— Не, позволи ми — продължи майка й, — и после ти сама не искаше да ми позволиш да поприказвам с Вронски. Помниш ли?
— Ах, мамо! — с израз на страдание каза Кити.
— Сега човек не може да ви спре… Твоите отношения не можеха да отидат по-далеч, отколкото трябваше; аз бих го предизвикала сама. Впрочем за тебе не е добре да се вълнуваш, мила. Моля ти се, помни това и се успокой.
— Аз съм напълно спокойна, maman.
— Какво щастие бе тогава за Кити, че пристигна Ана — каза Доли — и какво нещастие за нея! Стана тъкмо обратното — прибави тя, поразена от мисълта си. — Тогава Ана бе така щастлива, а Кити се мислеше за нещастна. А стана тъкмо обратното! Често си мисля за кея.
— Намерила си за кого да мислиш! Мръсна, отвратителна жена, без сърце — каза майка й, която не можеше да забрави, че Кити се омъжи не за Вронски, а за Левин.
— Как ви се ще да говорите за това — ядосано каза Кити, — аз не мисля и не искам да мисля за това… Не искам и да мисля — повтори тя, като се вслушваше в познатите стъпки на мъжа си по стълбата на терасата.
— За какво се отнася това: не искам и да мисля? — запита Левин, когато дойде на терасата.
Но никой не му отговори и той не повтори въпроса.
— Съжалявам, че развалих женското ви царство — каза той, като изгледа недоволно всички и разбра, че са говорили нещо такова, за което не биха говорили пред него.
За миг той почувствува, че споделя чувството на Агафия Михайловна, недоволството й, че варят сладкото без вода и въобще срещу чуждото шчербацко влияние. Но се усмихна и пристъпи до Кити.
— Е, как е? — запита я той, като я погледна със същия израз, с който сега всички се обръщаха към нея.
— Нищо, добре съм — усмихната каза Кити, — а ти как си?
— Знаеш ли, возят тройно повече, отколкото талигите. Да отидем ли за децата? Аз наредих да впрегнат.
— Как, нима искаш да возиш Кити с кабриолета? — с укор каза майката.
— Но ние ще караме бавно, княгиньо.
Левин никога не наричаше княгинята maman, както правят зетьовете, и това й беше неприятно. Но въпреки че обичаше много и уважаваше княгинята, Левин не можеше да я нарече така, без да оскверни чувството към умрялата си майка.
— Елате с нас, maman — каза Кити.
— Не искам да гледам това безразсъдство.
— Добре, аз ще тръгна пешком. То е здравословно за мене. — Кити стана, пристъпи до мъжа си и го улови за ръка.
— Здравословно е, но всичко трябва да бъде с мярка — каза княгинята.
— Е, как е, Агафия Михайловна, готово ли е сладкото? — каза Левин усмихнат на Агафия Михайловна, като искаше да я развесели. — Добре ли е по новата метода?
— Трябва да е добре. Понашему, преварено е.
— Така е по-добре, Агафия Михайловна, няма да вкисне, а пък ледът ни се стопи вече и няма отде да вземем — каза Кити, която веднага разбра намерението на мъжа си, и се обърна към старицата със същото чувство. — Затова пък вашите туршии са толкова хубави и мама казва, че не е яла никъде такива — прибави тя усмихната, като й оправяше забрадката.
Агафия Михайловна сърдито погледна Кити.
— Вие не ме утешавайте, господарке. Достатъчно е да ви погледна с него, и ми е вече весело — каза тя и тоя груб израз
— Елате с нас за гъби, ще ни покажете местата.
Агафия Михайловна се усмихна, поклати глава, сякаш искаше да каже: „Бих ви се разсърдила, но не мога.“
— Моля ви се, направете, както казвам — рече княгинята, — покрийте сладкото с една хартийка и я намокрете с ром. Няма никога да плесеняса и без лед.
III
Кити беше особено доволна от случая да прекара насаме с мъжа си, защото бе забелязала, че в оня момент, когато той дойде на терасата и попита за какво приказват, а те не му отговориха, по лицето му, което така живо отразяваше всичко, премина сянка на огорчение.
Когато тръгнаха пешком пред другите и излязоха на отъпкания, прашен и обсипан с житни класове и зърна път, отдето къщата не се виждаше, тя се опря по-силно на ръката му и я притисна до себе си. Той бе забравил вече за минутното неприятно впечатление и сега, когато мисълта за нейната бременност не го напущаше нито за миг, насаме с нея изпитваше онова още ново за него и радостно, съвсем чисто от чувственост наслаждение от близостта с любимата жена. Нямаше какво да говорят, но на него му се искаше да чува гласа й, както и да среща погледа й, който бе се променил сега при бременността. В гласа, както и в погледа й, имаше мекота и сериозност, подобна на оная, която се среща у хора, постоянно съсредоточени над някоя любима работа.
— Няма ли да се измориш? Облягай се повече — каза той.
— Не, аз съм така доволна от случая да бъда насаме с тебе и да си призная, колкото и да ми е добре с тях, съжалявам за нашите зимни вечери, когато си бяхме двамата.
— Онова бе хубаво, а това е още по-хубаво. И едното, и другото е добре — каза той, като притискаше ръката й.
— Знаеш ли за какво говорехме, когато ти дойде?
— За сладкото?
— Да, и за сладкото; но след това говорехме как мъжете правят предложение.
— А! — каза Левин, като слушаше повече звука на гласа й, отколкото думите, които тя произнасяше; той през цялото време мислеше за пътя, който сега минаваше през гората, и заобикаляше ония места, дето тя би могла да се препъне.
— И за Сергей Иванович и Варенка. Забелязал ли си?… Аз желая много това нещо — продължи тя. — Как мислиш ти? — И тя го погледна в лицето.
— Не зная какво да мисля — усмихнат отвърна Левин. — В това отношение Сергей ми се вижда много странен. Нали съм ти разправял…
— Да, че бил влюбен в онова момиче, което умряло…
— Това било, когато съм бил дете; разправяли са ми. Помня го оттогава. Той беше чудно мил. Но оттогава го наблюдавам с жените: той е любезен, някои му харесват, но чувствуваш, че за него те са просто хора, а не жени.
— Да, но сега с Варенка… Изглежда, че има нещо…
— Може и да има… Но него човек трябва да го познава… Той е особен, чуден човек. Живее само духовен живот. Той е твърде чист и с възвишена душа човек.
