— Как? Нима това ще го унижи?
— Не, но той е свикнал дотолкова да живее само духовен живот, че не може да се примири с действителността, а Варенка все пак е действителност.
Сега вече Левин бе свикнал да изказва смело мисълта си, без да си дава труд да я облича в точни думи; той знаеше, че в такива любовни минути като сега жена му ще го разбере какво иска да каже само от загатване, и тя го разбра.
— Да, но в нея няма тая действителност като в мене; зная, че той не би обикнал мене никога. Тя цялата е духовна…
— Не е така, той те обича толкова много и на мене винаги ми е така приятно, че близките ми те обичат…
— Да, той е добър към мене, но…
— Но не така, както с покойния Николенка… внесе бяхте обикнали — довърши Левин. — Защо да не го кажа? — прибави той. — Понякога се укорявам: накрая всички забравяме. Ах, какъв ужасен и прекрасен човек беше!… Но за какво приказвахме? — каза Левин, след като помълча.
— Ти мислиш, че той не може да се влюби — каза Кити, като преведе всичко на своя език.
— Не че не може да се влюби — усмихнат каза Левин, — но у него няма оная слабост, която е необходима… Винаги съм му завиждал, и сега дори, когато съм толкова щастлив, все пак му завиждам.
— Завиждаш му, че не може да се влюби ли?
— Завиждам му, защото е по-добър от мене — усмихнат каза Левин. — Той не живее за себе си. Целият му живот е подчинен на дълга. И затова той може да бъде спокоен и доволен.
— Ами ти? — с иронична, любовна усмивка каза Кити.
Тя никак не можеше да изрази тоя ход на мисли, който я караше да се усмихва; но последният извод беше тоя, че мъжът й, който се възхищава от брат си и унижава себе си пред него, не е искрен. Кити знаеше, че тая му неискреност произтича от любов към брат му, от това, че му е съвестно, задето той е твърде щастлив, и особено от постоянното му желание да бъде по-добър — тя обичаше това нещо у него и затова се усмихваше.
— Ами ти? Ти от какво си недоволен? — запита тя със същата усмивка.
Нейното недоверие към недоволството му от себе си го радваше и той несъзнателно я предизвикваше да каже причината за недоверието си.
— Аз съм щастлив, но не съм доволен от себе си… — каза той.
— Но как можеш да бъдеш недоволен, щом си щастлив?
— Как да ти кажа… Аз искрено не искам нищо повече от това ти да не се препънеш. Ах, не бива, не бива да скачаш така! — прекъсна се той, като я укори, задето бе направила твърде бързо движение, прескачайки един паднал на пътеката клон. — Но когато мисля за себе си, и се сравнявам с другите, особено с брат си, чувствувам, че съм лош.
— Но защо да си лош? — със същата усмивка продължи Кити. — Нима ти също не работиш за другите? А твоите села, твоето стопанство, книгата ти?…
— Не, аз чувствувам, и особено сега: ти си виновна — каза той, като притисна ръката й, — дето това нещо не е така. Аз правя това между другото. Ако можех да обичам цялата тая работа така, както обичам тебе… а пък в последно време върша всичко като зададен урок.
— Но какво ще кажеш за татко? — запита Кити. — И той ли е лош, защото не е работил нищо за общото дело?
— Той ли? Не. Но трябва човек да има оная простота, яснота и доброта като баща ти, а нима у мене има това нещо? Аз не работя и се измъчвам. За всичко това причината си ти. Когато те нямаше и нямаше още това — каза той с поглед към корема й, който поглед тя разбра, — аз влагах всичките си сили в работа; а сега не мога и ми е съвестно; върша всичко именно като зададен урок, преструвам се…
— Е, ами би ли искал още сега да се смениш със Сергей Иванич? — каза Кити. — Би ли искал да вършиш тая обща работа и да обичаш тоя зададен урок като него и нищо повече?
— Разбира се, не — каза Левин. — Впрочем аз съм толкова щастлив, че не разбирам нищо. Значи, ти мислиш, че днес той ще направи предложение? — прибави той, като помълча.
— И мисля, и не. Само че ми се иска ужасно. Чакай малко. — Тя се наведе и откъсна една лайкучка край пътя. — Хайде, брой: ще направи предложение, няма да направи — каза тя, като му подаваше цветето.
— Ще направи, няма да направи — казваше Левин и късаше белите тесни и набраздени надлъж листенца.
— Не, не! — спря го и го улови за ръката Кити, която с вълнение следеше пръстите му. — Ти откъсна две.
— Добре, но това мъничкото не се брои — каза Левин, като откъсна едно недорасло листенце. — Ето и кабриолетът ни настигна.
— Не се ли умори, Кити? — извика княгинята.
— Никак.
— Качи се, щом конете са кротки, и ще караме бавно. Но нямаше смисъл да се качва. Беше вече близо и всички тръгнаха пешком.
IV
С бялата си забрадка върху черните коси, заобиколена от децата, добродушно и весело заета с тях и очевидно развълнувана от възможността за едно обяснение с мъжа, който й се харесваше, Варенка беше много привлекателна. Сергей Иванович крачеше до нея и непрекъснато й се любуваше. Като я гледаше, той си спомняше всички мили думи, които бе чувал от нея, всичко хубаво, което знаеше за нея, и все повече и повече съзнаваше, че чувството, което изпитва към нея, е нещо особено, изпитано от него отдавна-отдавна, и то само веднъж, в ранни младини. Чувството на радост от близостта с нея все се усилваше и стигна дотам, че когато й подаваше в кошничката една намерена от него грамадна печурка с тънко пънче и завити краища, той я погледна в очите и понеже забеляза руменина от радостно и плахо вълнение, която бе покрила лицето й, сам се смути и мълчаливо й се усмихна с такава усмивка, която говореше твърде много.
„Щом е така — каза си тон, — трябва да обмисля и реша, а не като момче да се отдавам на минутно увлечение.“
— Ще ида сега да събирам гъби отделно от всички, защото събраното от мене не личи — каза той и от края на гората, дето вървяха по копринената ниска трева между редките стари брези, тръгна сам към средата на гората, дето между белите стъбла на брезите се сивееха стволовете на трепетлики и тъмнееха храстите на лещака. Когато се отдалечи на четиридесетина крачки и се скри зад един храст, цъфнал напълно с розовочервените си обички, Сергей Иванович се спря, понеже знаеше, че не го виждат вече. Наоколо беше съвсем тихо. Само над брезите, под които стоеше, като рой пчели нестихващо бръмчаха мухи, а от време на време се чуваха гласовете на децата. Изведнъж близо до края на гората прозвуча контраалтовият глас на Варенка, която викаше Гриша, и върху лицето на Сергей Иванович се появи радостна усмивка. Като осъзна тая усмивка, Сергей Иванович неодобрително поклати глава заради своето състояние, извади пура и започна да я пали. Дълго не можа да запали клечката о стеблото на брезата. Нежен слой от бялата кора облепваше фосфора и пламъкът угасваше. Най-после една от клечките пламна и ароматният дим от пурата като широка разлюляна пелена се провлече право напред и нагоре над храста под надвисналите клонки на брезата. Като следеше с очи струйката дим, Сергей Иванович тръгна с тихи стъпки, обмисляйки състоянието си.
„Но защо не? — мислеше той. — Ако това е пламваме на чувства или страст, ако бях изпитвал само това влечение — това взаимно влечение (мога да кажа
